Aug
Мария Раднева спечели с разказа си “Ритуалът” трета награда в конкурса “За чиста и свята република в справедлива Европа”.
Засичах я много пъти в парка. Красива жена с две момичета близначки, които и една минута не можеха да стоят спокойно на едно място. Децата бяха на около три или четири години, а майка им бе много интригуваща жена. Признавам си без скрупули и срам – удоволствие бе да я наблюдавам отдалеч, обикновено седнал на скамейка от другата страна на детската площадка.
Започнах да идвам в края на лятото шест месеца след решението на бракоразводното дело. Съдът присъди пълни попечителски права на съпругата ми, а на мен разпореди, че среща на всеки две седмици с присъствието на социален работник ми е напълно достатъчно. Ирина използва всякакви подмолни средства, за да победи и да ми отнеме Зара, макар да бе пределно наясно, че доводите ѝ са изсмукани през пръстите. Имаше дори наглостта да добави физически и психически тормоз, който съм упражнявал над дъщеря ни в нейно присъствие, неглижиране, игнориране и непредоставяне на адекватни родителски грижи. Дори вметна това, че съм проявявал някакъв скрит хомосексуализъм, и това се превърна в пошъл цирк, защото съдията реши, че вече ще ми трябва и оценка от психиатър.
Не става дума дори за съдебната система, не става дума за лъжите, за общественото мнение… Става дума единствено и само за това, че след петнайсет годишен брак и толкова много преживявания с любимия човек, нещата стигат дъното и стават обект на разнищване от чужди хора, които си нямат и най-малка представа за личния ни живот. Става дума за свободата на човешката природа, разбрана по някакъв крив модел, който се налага като калъп, ограничава, свива, държи под контрол, унищожава…
Ирина бе права за хомосексуализма, макар и не напълно… Просто ѝ бях споделил, че съм гледал гей порно и някои елементи са ми допаднали, а тя реши, че това е страшно обезпокоително за дъщеря ни. Не беше нужно да ѝ казвам, че се бе случило един път и подходих към гледането с доза любопитство. Осъзнаването на подобно признание предполагам шокира, а в нашия случай бе подпечатващ. Разводът за нея бе начин да ме отдели от Зара и от „вредното ми влияние“ и това бе логично и правдиво не само в нейните очи, а и в очите на всички в съдебната зала.
Няма да споменавам колко болен бе начина, по който ме зяпаха всички – съжалително, осъдително, подигравателно. Достатъчно да те срине в праха, да те обезличи и да те направи полу-човек, макар никога да не си нарушавал обществените норми, да си бил добър съпруг и добър баща, да си дишал, за да работиш и да се отчиташ ежедневно на държавата, да си плащал съвестно всичките си данъци, дори да нямаш никакви глоби и задължения. Толерантността ми към хората с различна сексуална ориентация бе възприета за скрит хомосексуализъм, а контекстът бе изместен в друг аспект. Логично или не.
Последствията бяха ужасяващи. Наложи се да напусна работа и да се преместя в нов град на другия край на България, да продам апартамента и колата си и да платя цялото бракоразводно дело, освен ежемесечната издръжка на Зара. На трийсет и осем години ми се наложи да започна отначало и няма да лъжа – настоящата свобода ми бе горчива, защото ми бе вменена насила. Всичко стабилно, за което работих и живеех, ми бе отнето грубо и безкомпромисно.
И за това изградих ритуали.
Чаша кафе следобед на връщане от работа. Книга под мишница, ако не я забравех на кухненската маса. Общественият парк, който се намираше на пет минути път от новата ми квартира. И красива майка, която извеждаше малките си дъщери да поиграят навън.
***
Ежедневните ритуали, в които не влагаш никакъв смисъл, бяха начин да се откъснеш поне за миг от грозната действителност.
Сутрин.
Кафе.
Приготвяш се за работа.
Пускаш новинарския блог, за да чуеш времето.
Един вид рутина и музикален фон, с който започва денят ти.
Доларът пак се вдигнал на валутния пазар, повишава се цената на тока и горивата, точките за пенсия скачат, пети ден гасят пожарите в Австралия, цунами в Япония… Новината, колкото и шокираща да е, далеч ли от теб, я констатираш повърхностно с отегчението, че “случва се и няма как да го предотвратиш“. Личният ти живот е каша, но този по телевизията е по-лесно смилаем, като че ли.
Новината от последния час обаче ме накара да застина от удивление и почуда. Мъж застрелял съпругата си след скандал за изневяра, а после теглил куршума и на двете си деца… Когато полицията дошла по сигнал на загрижен съсед, той налапал дулото на пистолета и си пръснал главата. Трагедията не е в това, че се случва някъде в този момент по света. Трагедията е в това, че НЕЯ, точно нея, съм я виждал и то неведнъж. Виждал съм и близначките ѝ – момиченца, които не можеха и за миг да останат спокойни. Заслушвал съм се в гласовете им. А НЕЙНИЯТ успяваше да потуши огъня, в който гореше душата ми. Мисълта, че някъде там Ирина извеждаше Зара в парка или на кафе, както тази майка се грижеше за децата си, ме спасяваше от мрака.
***
Вечерта, когато се прибирах от работа, краката ми сами ме отведоха в парка. Беше средата на декември и в далечината проблясваха коледни лампички. Дърветата изглеждаха призрачни и тъжни. Снежинки танцуваха под кръглите ретро лампи на алеите, а шумът от колите по главната улица бе далечен и приглушен.
Взирах в детската площадка и не ми бе трудно да си представя, че тази майка и дъщеричките ѝ са срещу мен, но този път тя ми махна с ръка и ми се усмихна, вдигна картонената си чаша с кафе като тост и завъртя очи, връщайки с този нелеп начин обратно живота, който бях изгубил.
