Aug
Разказът “Селски парламент” спечели на Милена Николова 2-о място в конкурса “За чиста и свята република в справедлива Европа”.
Ще се съгласите ли, че през октомври Родопите са най-красиви. Превалява от време на време и така избистря въздуха, че очите широко се отварят към далечината – сълзят, не мигат. Става ти леко от тази хубост и усещаш душата си да трепти – радва се. Магическа планина – така казват. Имало нещо в скалите, незнайно, но имало! Някой, някога казал! Друг пък някой казал да правят чешми в памет на мъртвите – да не ги забравят. На чешмите окачени медни канчета с тънка верига … да не се затриват в треволака. Историята, която искам да разкажа не е моя, но ще я преразкажа все едно, че е и…. както я запомних! Чух я от една родопчанка, от село с минерална вода. В нея няма особена интрига, но е впечатляваща и искам други да я чуят. Тя, според мен, е за държавата ни, за това кое трябва, кое може, как става, къде е мястото ни в днешния объркан свят, за нашето и чуждото, за сегашното и бъдното. Тя е още за това, как едно малко селище, едно дребно събитие може да е умаления вид, една проекция на държава и случващото се в нея. Който някога е повярвал, че Алиса от страната на чудесата се е смалила на 25см., но е виждала света – ще може да види и в селото една цяла държава
Вече сме в Родопите! Там, където се говори напевно, спокойно. Няма усещане за тревога, а думите отварят вратите на къщите и всичко става видимо – няма тайни. Малко народ остана по родопските села. Няма хляб, няма училище – младите бягат. Първо мъжете се скитат по строежите. След някоя година повличат домочадието. Удрят катинара на къщи с по 5-6 стаи, продават кравите, товарят багажниците на новите-стари коли, побутват разплаканите си жени и хайде, с вяра и Бог напред! Черни къпини стават новите господари на някогашните тютюневи и картофени ниви. Така е откакто светът светува. Хората влачат страховете и надеждите си и се местят към по-хубавото! Остават старите – къде да ходят!!! Със страховете си за младите остават – не за себе си! Има и млади, но са малко. Ходят, работят нещо някъде, връщат се, пак заминават и така… ден за ден. Дечурлигата им на село при баба. Измислиха жълтите автобуси. Сутрин рано на площада, вечер пак там. На магазина всичко каквото ти трябва, а то едно и също – както преди. Едно и също в селото, заспало – както преди. Но изведнъж, като в нечакан дъжд народът се размърда, разтича се около една пътека. Не пътека от едната къща до другата, а пътека през цялото село. От единия край, при кошарата на Бозов – до другия, при изоставената къща на лудия англичанина. Казаха, че щяла да се казва – еко-пътека. Иначе пътека покрай селото има и пак си води до стария мост. Кой да ти каже, че и тя била еко-пътека – чак сега стана ясно. Но сега, като мине през селото ще се появят непознати хора с раници, може да са от незаконните –мигрантите. И сега ги виждаме, но покрай село. Някои се уплашиха, непознати – знаеш ли ги какъв ум влачат. Може да са луди, да се крият от някой, държавата да ги гони, като са чужденци няма да им разбираш какво говорят. Едно нещо като не е било – тревога си е. Трябва да се разбере трябва ли да е, как ще е. Разбръмча се селото и даже хлябът като дойде чак в девет вечерта, никой дума не обелва на опашката пред магазина. Вървеше си една тиха кавга за пътеката, но всеки се беше заинатил на това, което беше набутал в главата си. От две седмици кметицата обясняваше, че никой от туристите няма да влиза по къщите и да краде. Има спечелен проект и се дават пари за указателни табели, ще се изгради информационен център, ще има човек да обяснява и да продава книжки с упътвания, карти. Ще е човек от селото, ще има заплата. Ще залеят отново с асфалт площада сред село. Могат да си покажат халищата, козяците, кичкото и тъканите престилки. Ще ги харесат, някои от преминаващите, ще се върнат след време и ще си купят. Без това, натрупани до тавана, само събират молците. Ще се направят няколко пейки и още една чешма. Беседката ще се поднови и ще сложат маса – да сядат хората да похапват, да се подкрепят. От магазините ще пазаруват. Ще се поразговорят с хора от селото. Банчо Пощата не вярваше на „тези еко-измишльотини”. Като се знаеше, че от нямане какво да прави в пощенската служба, четеше вестниците и думата му тежеше. Селото щяло да стане като разграден двор и който иска непознати да вижда – да отива по градовете. Имало дупки в асфалта,че какво толкова пречи – да ги заобикалят. А дали ще направят нов асфалт на площада – не се знае. Знаем ги ние тези проекти, отключена за кражби врата. То се знаеше в цяло село, че той обича на бялото черно да казва и не за друга, ами така – раздумка да става. Някои от мъжете се подсмихваха и правеха ляв завой към кръчмата, че там да я подхванат еко-пътеката. След малко и пощаджията идваше… да не изпусне кудоша! Тежест имаха и собствениците на двата магазина. Бяха разположени в много лек диагонал, но един срещу друг и взаимно се наблюдаваха. Кой и от къде купува хляба, олиото, лимонадата и цигарите си – важно е! Приятел ли, а може и роднина или комшията. Следи се! Напрежението кротко, бързо минава и всичко по старому. И все пак, в единия магазин тези, които са за пътеката през село, в другия – да си остане на старото място. Имаше и един мъж в село, който с мълчаливо присъствие тежеше като за всички печалбари и заплатажии взети заедно. Кротък, тих глас, малко и добри думи, получава вестници, пътува някъде и се връща с книги, изслушва всеки, не подхваща, но участва и увлича, потегля всички. Тепърва ще му се чуе думата на стария, вечния даскал. Във всяко село се намира по един такъв и май сам Господ ги разпределя, вместо свещеници или имами. С тази пътека, от страхове или от скука, от инат или от това, че хората се задръстват като са на едно място, но тишината загуби плътност. Загуби се онова бавно, протяжно говорене, оня напев като се викат едни други по име, онова, без което изчезваше магията на Родопите. Трябваше да се направи нещо и то дойде от телевизията, от един филм за Швейцария, който трима души бяха изгледали до край. Случи се така, че се срещнаха вечерта в кръчмата и се разприказваха за стари работи. Сетиха се за някогашното училище, за един даскал, който беше нарекъл кръчмата Университет, а тях ги титулува асистенти, доценти, професори. Голям смях беше, до пръсване. Хубави времена, много деца, училище, народ. На втората ракия като светкавица блесна мисъл – да нарекат кръчмата Парламент. Да съберат цяло село и да решат всички заедно и до един – къде да минава пътеката. Но трябва да се определи дата, а до тогава всеки да мисли и да слуша който си ще. Всеки да има право да навива, да курдисва и да пълни главите на другите. Да повикат и младите дето са по градовете. Тъкмо ще си вземат чувал с картофи, сирене, масло и по туба мляко. Да си пуснат избора, че селото е и тяхно. Може да им се прииска да се върнат. На човек всякакви акъли идват. Може да запитат и тези от чужбина по телефона, на самия ден и всички да ги чуят. Кръчмарката донесе по още една ракия и като се смееше им подвикна, че това дето го говорят се казва референдум, че и големи демократи има в кръчмата тази вечер. Може да е в кръчмата, но някои неща като се случат навреме – стават. Като има и някой, който тежи с думата си, още по-бързо. Дуржето, както казваха на стария даскал, каза, че е умно и на време. Не думи каза, крила им сложи и се започна. Сложиха дата, че ще е в кръчмата и за какво ще е. Кметицата в началото се поразсърди, че не и казаха първа, но и мина още на сутринта. Бързо усети, че ще е от полза. Ще дойдат младите, очите им отворени – ще пуснат за пътеката. Затрая си! Започна и една агитация. Народът се събуди. Като ще правят референдум и да се събират да решат и други неща за селото, че да живне, да се мисли нещо, да се промени и да се върнат младите в къщите си! Така стана, че демокрацията дойде в селото. Говореха, говореха, не спираха да си говорят и за пътеката ставаше все по-малко дума. Разбра се, че тя е нещо, което всички заедно ще правят и никой няма да е лишен от участие – ще е създател. Със сигурност това беше работа на Дуржето – той умееше да завърта всички в точната посока. Една странна педагогика образоваше ненатрапчиво и народа се учеше. На всеки беше дадено картонче предварително, да си напише какво иска. Към картончето някои залепяха лист с всичко каквото искаха, за щяло и нещяло. На самия ден кметицата откри събранието, но ако не беше стария даскал, нямаше така да се развихри народа. Събраха се всички на площада пред кръчмата и от близо 60 души постоянно живеещи се наброиха близо 200. Хората искаха да участват, да вземат решения за себе си, за селото, за домовете и децата си,за бъдещето! Дуржето се изправи и всички забелязаха, че той все още е доста едър. Видно беше, че е развълнуван. Не очакваха, че този мълчалив човек ще извиси така глас. Той заговори и всички се сетиха, че беше от тези истинските учители, които не само учеха, а изграждаха хората. Има ги такива! Дуржето убеждаваше събраните, че всеки човек има изключителни възможности и трябва да му се дава право да освобождава енергията си, да мисли, да взема сам решения, да участва. Но трябва да има добра организация и да се контролира. Иначе става хаос и не се стига до решения. Всеки трябва да контролира и самия себе си. Да се интересува и да троши капаците си. Днешния свят не е като вчерашния и ако искат да се запазят като село, да не чакат само на държавата, ами сами да си вадят картофите и да си ги продават. Кравите сами да си пасат и изкупчии на мляко сами да си намерят. Ако трябва и нов поминък да подхванат. Малко неща каза Дуржев, но достатъчно. Хората се освободиха. Заваляха идеи от младите за селото. за общината, за държавата. Подвикваха се и се кръстосваха в шумотевицата. Защо толкова много са чиновниците в общината, какви са тези комисии за всяко нещо, много заплатаджии, какво се прави в общината, в държавата, че да се връщат младите и да се раждат деца, няма деца, губим се като народ – изчезваме. Какво стана с тютюна, защо закриха шивашкия цех… седемдесет жени работеха!? Можеше още да продължи цялата врява, но общата превъзбуда се прекърши от няколкото гръмотевици и едрите капки дъжд. Мъжете се изсипаха в кръчмата, а жените и децата се разбягаха. Едно беше ясно – мислеше си, хората си отърсиха от инерцията, чуха себе си и това беше начина – участието. Повярваха си! В кръчмата, всички се бутаха да седнат до стария даскал и чакаха да сложи край на шумотевицата. Той наведе глава, позамисли се и каза бавно:
– Днес, в нашето село, говорихме на един език и се чувахме едни-други. Спряхме да рушим нашата си, старозаветната Вавилонска кула. Това значи, че ще има да става. Дай Боже и в държавата ни!
Всички го разбраха. На другия ден преброиха бюлетините. Повечето бяха гласували за еко-пътеката през селото, но голямата част бяха написали други неща, разни предложения, критики. Имаше и един, който написа, че за всяко нещо народа трябва да гласува и да се самоуправлява, а не ония там в София. Беше ги нарекъл с нецензурна дума, която ще спестя поради разбираеми причини. Въпреки това, витаеше добър дух! Живецът на селото се беше върнал!
