“Мълчанието на Вида” – Дора Нонинска

Разказът “Мълчанието на Вида” донесе 2 награда на Дора Нониска в конкурса “Забравеният език” 2025.

---

МЪЛЧАНИЕТО НА ВИДА

1. ЛЮБОВ И АРОМАТ НА ОКОСЕНА ТРЕВА

     – Любим го! – прошепна Вида тихичко.

   Разтегли малиненочервените си устни в усмивка. Очите ѝ изпиваха Яворовото лице, попиваха всеки жест, всяко дихание. Буйните му коси с цвят на мед, в които често заравяше пръсти. Високите скули, трапчинките, които красяха лицето му всеки път, щом усмивка озареше лицето му. Пълните, топли устни, които се сливаха с нейните в греховна сладост. Срещна топлите му кафяви очи, той протегна ръка, докосна черния водопад на плитката ѝ, измъкнала се изпод шарената забрадка. Очите ѝ грееха само за него, само неговата топлина разтапяше ледената Вида.

   – Синеока теменужке! – прошепна тихо Явор – Айде да играеме!

   Двамата се понесоха във водовъртежа на игривите звуци на гайдата. Радост озаряваше лицето на Вида, руменина цъфтеше на бузите ѝ като алена роза. Кръшната ѝ снага се извиваше, краката ѝ сякаш не стъпваха по земята, носеше се във въздуха като фея. Всички момци нея гледаха, по нея въздишаха. Десетки очи се впиваха в тънкото ѝ кръстче, изпиваха пиеха бялото ѝ лице. Точно тогава тя го усети, черния му поглед се забиваше като меч в тялото ѝ, пълзеше по пълната ѝ гръд, опипваше всяка извивка, попиваше всеки стон. Вида се пусна от хорото, хлъзна поглед по насъбралото се множество, очите им се срещнаха. Лютият Ахмед Ага я стоеше в страни на няколко метра от нея, като черна сянка насред веселбата. Тя не чуваше вече гайдите, чуваше само глухото тупкане на сърцето си под неговия мрачен, нажежен до бяло взор. Очите му раздираха дрехите ѝ, обгръщаха я в мрак. 

   – Ахмед Ага! – чу гласа на Милена до себе си – Дойде снощи тука! Думат бил свиреп! Цела вечер само тебе гледа, Видо! 

   Нечия ръка докосна леко лакътя на Вида. Момичето се извърна и се втренчи в лицето на Явор.

   – Що става, теменужке? – задъхано попита той.

   – Турчино! Ахмед Ага ме зяпа! Тръпки ме побиват, Яворе!

   Мъжа погали бузата ѝ с горещи, пръсти, смигна ѝ.

   – Не се кахъри, Виде! Нека те зяпа! Он има злато и рубини! Я съм нищ, ма ти си повеке от сто жълтици! Щом си моя имам си сичко! Блескаш като диамант! Он за това те зяпа! И да те иска, само моя си! А он нека опита само да направи нещо! Я ке му покажа!

     Вечерта, Вида беше вперила поглед в причернелите греди на тавана. Очите на страшния Ахмед Ага още пъплеха по тялото ѝ, мътеха мислите ѝ. Точно тогава чу думите на Явор в главата си: „ И да те иска само мя си!”

   – Само негова съм! На Явора! – промълви Вида – Он нема да ме даде на турчино!

   Сгуши се в топлото легло, притвори очи и заспа. Сънува Явор. Слънцето палеше лицето ѝ, а усмивката му грееше вътре в нея. На сутринта, Вида се вдигна в ранни зори, премете кухнята, замеси питка, сложи я в печката, грабна менците и излезе. Хладната ръка на утрото помилва лицето ѝ, тя леко потръпна. Взе менците и закрачи по калдъръмената улица. Излезе току извън селото и застана пред извора. Наведе се да налее вода в менците, кога чу конски тропот да приближава. Изправи се, извърна поглед и съзря черния Ахмед Ага да се задава към нея. Величав, яздеше изпънат като струна, а очите му все във Вида. Приближи се бавно към нея, докосна феса си. 

   – Günaydın, güzelim! – избоботи той и додаде – Добро утро, красавице! Видох те снощи на орото! Най–лична мома си у село! Ке ми станеш жена! Ке те затрупам с накити, ке носиш най–скъпата коприна! Ке живееш в палат у Истанбул!

   Тялото на Вида се вкамени, ръцете ѝ мигом изстинаха. Сведе глава и промълви:

   – Не съм достойна за тебе, ага! Нема да ми стоят добре накитите! Дива съм! Не ми прилега коприната!

   Турчина изръмжа, накара коня си да се приближи до Вида, очите му се впиха в нея. Усети ги как я пробождат.

   – Моя си, Видо! Yakında gelip seni alacağım! (Скоро ке дойда да те взема!)

   Той подкара коня си, който се отдалечи с тропот. Вида стоеше вкаменена до извора, вперила невиждащ поглед далек в гъстата гора. По тялото ѝ се разля необяснимо спокойствие, пристъпи към извора, взе менците и закрачи обратно към къщи. Влезе в кухнята, остави менците на дъсчения под, извади от фурната уханната питка, наряза сирене и седна до масата. Скоро баща ѝ Мирон влезе прегърбен, свали калпака си, разкривайки посребрените си коси. Седна до нея, кимна:

   – Добро утро, Видо! 

   – Добро утро, татко! – промълви тя, вдигна очи и ги впи в неговите – Татко, Ахмед ага снощи ме зяпаше цела вечер на мегдано! Днеска кога одих за вода на изворо дойде! Рече ми, иска да ме земе с него у турско! 

   Мирон стисна ръце в юмруци, погледна навън. Очите му се навлажниха, той преглътна залче от топлата питка, тръсна глава.

   – Мръсни псета! Сичко сакат да земат! Грабат що им се иска. Нема да го е грижа за никого!

   Вида се усмихна при спомена за Явор, сетне заговори:

   – Явор нема да ме даде! Он че ме пази!

   Мирон впи поглед в лицето на дъщеря си и въздъхна, остана безмълвен.

2. ПРИТИШИЕ

   Вида тъкмо бе излязла на авлията, когато усети тежкото присъствие на Явор Той стоеше изправен насред двора. Когато заговори в гласа му се промъкна тъга:

   – Теменужке, ке одим на нивата да я окопам. Нели ке се видиме довечера?

   Вида въздъхна, горестта я стисна за гърлото и тя едва преглътна буцата, която я задави. Ясните ѝ очи се напълниха с бисерни сълзи.

   – Що става, теменужке? – додаде той 

   – Тая сутрин Ахмед ага ме срещна на чешмата. Рече, ке ме земе у Турция! Он нема да ме остави, Яворе! Нема да се запре!

  В погледа на Явор проблесна студен пламък, стисна зъби.

   – Сега ке му дам да се разбере! Знам го от къде минава! Ке го причекам, нема да те дам, теменужке! – просъска той.

   Извърна се и съзря топора, който лежеше до дръвника. Взе го и понечи да излезе, Вида го настигна, стисна ръката му, промълви.

   – Немой, Яворе! Да избегаме, а?

   Мъжа се отскубна от ръцете ѝ, излезе през дървената порта. Вида се завтече след него, гледаше го как крачи в слога между двете ниви наблизо. Боязън сви сърцето ѝ и тя въздъхна тежко. Скоро Явор стигна до бърдото, което се извисяваше над пътя, приседна на камък до пътя и зачака, подпрял ръце на дръжката на топора. Стоя така дълго, очите му смъдяха от взиране, а сърцето му препускаше бясно. В ума му се въртеше само една мисъл:

   „Нема да дам Вида!”

   Дочу далечен тропот на копита, изправи се, стисна гладката повърхност на дръжката на топора и застана в средата на пътя. Пръстите му побеляха от напрежение, а лицето му се изопна, когато турчина и хората му се приближиха и спряха току пред Явор.

   – Марш от пътя ни, гяур! – изкрещя Ахмед ага и докосна сребърната кания на ятагана си, плъзна пръсти по скъпоценните камъни отгоре ѝ, устните му се разтеглиха в крива усмивка.

   Явор поклати глава, пристъпи напред и процеди през зъби:

   – Ке оставиш Вида на мира! Ясно ли е? – главата на момъка се завъртя, но той стисна устни и втренчи очи в черните бездни на турчина.

   Глух, зловещ грохот се изтръгна от гърлото на агата, премина в ехиден кикот. Той бръкна в пояса си, измъкна оттам кожена кесия, хвърли я пред Явор. Тя тупна в краката му и вдигна тежък облак прах. 

   – Вида е моя, гяур! – гласът му стана нисък, заплашителен – Не можеш да я имаш повеке! Ясно ли ти е! Зимай тия жълтици и се омитай от друмо! Ако не се разкараш, ке те съсека с ятагано!

   Явор залитна, впери очи в кесията и прехапа устни, очите му се насълзиха. Горчива скръб опари гърлото му.

   „Ех, теменужке!” – помисли си – „ Не можем да те имам. И да съсека лютия Ахмед ага, тия четиримата край него, не ми видат сметката. Моята обич е нищо срещу техното злато и ятаганите им.”

   Стоя така няколко минути, сърцето му блъскаше яростно, дланите му се потяха. После се наведе, с трепереща ръка вдигна кесията и се отдръпна от пътя, вперил поглед в цървулите си. 

   – Умен гяур си! – през смях процеди Ахмед ага – И още нещо, ке ѝ кажеш утре около обед да се срещнете до реката извън селото! И повеке очите ми да не те виждат! Yürü! Маршшш!

   Вида току полеждаше към сокака, докато премиташе двора. Тогава го съзря, Явор идеше прегърбен, влачеше топора след себе си. Приближи се, безмълвно го остави на дръвника, застана пред Вида. Промълви тихо:

    – Виде, Ахмед ага е отсъдил! Сака да си негова! Требе да бегаме, теменужке! Утре на обед ке те чекам до реката да се разбереме! 

   Тръпки запълзяха по гърба на Вида, стисна устни и кимна притихнала. Явор не я погледна в очите, заби поглед в бора в средата на двора, промълви едва едва.

   – До утре, теменужке! – мъката прекърши гласа му и той замълча.

   До вечерта пред погледа на Вида бяха все изстиналите кафяви очи на Явор, помръкналото му лице, треперещите му ръце. Тя си повтаряше:

   „Явор ме люби! Сигурно се кахъри зарад Ахмед ага. Като избегаме, ке съм негова! Явор нема да ме даде на Ахмед ага!”

   На другия ден, Вида приглади ризата си, оправи фустана си, вгледа се в отражението си в огледалото. Очите ѝ блестяха, бузите ѝ руменееха, усмивка озаряваше лицето ѝ. Кимна, излезе и тръгна по улицата, после по слога между нивите. Скри се в горичката и скоро стигна до реката, седна на камък до глогината, която растеше наблизо. Притвори очи и вдъхна сладникавата опияняваща миризма на малките бели цветчета. Точно тогава чу тихи стъпки да приближават, изправи се, втренчи се в надежда в просеката, идеща откъм селото. Вместо Явор срещу себе си съзря Ахмед ага, изправи се, понечи да скочи в реката, когато нечия ръка я сграбчи иззад глогината. Вида зарита безпомощно, когато някой я вдигна високо във въздуха. Миг по късно, Ахмед ага я стисна в стоманената си хватка, изсъска:

   – Мислеше, че твоя гяур ке те спаси! Моя си! Щом съм рекъл моя си.

   Той я блъсна с все сила в тревата, от сблъсъка въздухът излезе от дробовете ѝ и тя изквича от болка.

   – Пусни ме! – крещеше докато ръцете на турчина пълзяха по тялото ѝ, студени като змий. – Не смей!

   Сълзи запариха в очите ѝ, сърцето ѝ натежа като канара. Извиваше се и риташе докато Ахмед ага разкъсваше ризата ѝ, вдигна нагоре фустата ѝ. Бодлите на глогината се впиха до кръв в стройните ѝ бедра, раздраха нежната ѝ плът. Догади ѝ се от миризмата на анасон в дъха на Ахмед ага. Влажните му устни се впиваха в нейните, пълзяха по голите ѝ гърди. Миг по–късно режеща болка раздра Вида и тя изпищя силно. Ахмед ага се отусна отгоре ѝ, тих кикот прокънтя в ушите ѝ.

    – Şimdi başlıyor! (Сега започвам)

   Вида усети как тялото ѝ се скова, затвори очи, понесе се високо над гората, докато сълзите не спираха да се леят от очите ѝ. Не усещаше ръцете на турчина, вече я нямаше и болката, а само една безкрайна, страшна бездна. Когато се отърси от вцепенението си, го съзря да стои до нея. Беше напълно облечен, намигна ѝ:

   – Yarın seni alacağım. (Утре ще те взема!)

   Момичето се сви на хладната трева, захлипа тихичко, горчилка се надигна в гърлото ѝ. После се изправи, стисна с пръсти раздраната си риза, запристъпя бавно през гората, вперила очи в нищото. Когато стигна сокака на селото усети десетки очи впити в нея, чуваше тихия шепот на хората. Вървеше бавно, лицето ѝ бе застинало, сърцето ѝ се бе вкаменило. Съзря Явор да стои до портата им, когато усети погледа ѝ, се втренчи в калдъръма, стиснал зъби. Вида се приближи досамои него, протегна длан, понечи да го докосне. Той се отдръпна от нея, а от устните ѝ се отрони една единствена дума:

   – Вероломец!

   Мина край него, отвори портата, качи се в стаята си, заключи се и рухна на леглото. След миг от кухнята чу страшен вик. Позна гласа на баща си. Мирон. 

   – Вииидоооооо!

   Искаше да заплаче, но не можеше. Очите ѝ бяха болезнено сухи. Искаше да извика, но не можеше. Гласът ѝ бе заключен някъде дълбоко в гърлото ѝ. Затвори очи и се унесе в неспокоен сън. Сепна се, отвори очи, мракът в стаята я погълна. Тя се изправи, приближи се до прозореца и се вгледа в сребристото лице на пълната луна. И тогава го чу. Глухо „Туп, туп, туп” и скърцане на въже над главата си. Отключи и излезе, необясним страх стегна сърцето ѝ докато се изкачваше по стълбата към тавана. Вгледа се в чернилката, обгърнала и тогава го съзря, мъжки силует висеше от дебелата греда на тавана. Приближи се крачка, сетне още една. Позна го, баща ѝ висеше от въже, преметнато през голямата греда. Лицето му бе мораво. Очите му бяха широко отворени и празни. Устните му бяха посинели, езикът му висеше от устата му. Вида понечи да изкрещи, но от устните ѝ не излезе и звук. Очите ѝ бяха празни и сухи. Ръцете ѝ се разтрепериха и очите ѝ се спряха във вековечните хълмове навън. В главата ѝ мина мисълта:

   „Погълни ме, горо! Утеши ме сестро!”

   Като насън слезе по стълбата, взе бохчата, скъта вътре дрехи, излезе. Тръгна бавно към хълмовете в далечината.

3. ВИРАН

   Докато пъплеше по хълма, бодлите на шипките се впиваха във фустите на роклята ѝ, раздираха я. Мускулите на краката ѝ горяха, болката разкъсваше сърцето ѝ на парчета. Вида се катереше все по–нагоре и по–нагоре, а с всяка крачка сърцето ѝ олекваше все повече и повече. Хладната гръд на планината изсмука болката, бавно и полека я приласка в обятията си. Вида стигна до поляна насред гората, там огряна от лунната светлина съзря схлупената къщичка на старата вещица от гората. Баща ѝ Мирон често я бе водил тук, разказа ѝ за самотницата живяла някога като отшелник на това място. 

    „Сега я съм вещицата от гората” – помисли си момичето.

   Студена сълза се търкулна по бузата ѝ, когато с бавни стъпки се приближи към дървената врата. Открехна я, застоял въздух я лъхна в лицето, пристъпи по стария дървен под, съзря старата постеля досами прозореца. Отпусна изнуреното си тяло, сви се, затвори очи и заспа. 

   Топлото слънце нахлу през стъклото, погали синкавия белег от Ахмед ага на  устната ѝ. Вида се втренчи в безоблачното небе, изправи се. Огледа тясната кухничка, старо, глинено огнище бе извисило снага в средата на помещението, до него съвсем близо стоеше ниска, кръгла софра. Вида развърза бохчата, извади чиста, везана риза, свали разкъсаните дрехи и излезе. Кръшната ѝ снага се поклащаше ритмично докато вървеше към близкото езеро. Белите ѝ бедра бяха осеяни с морави отпечатъци от пристите на турчина. Тя пристъпи към езерото, водите му обгърнаха първо краката ѝ, сетне прасците, бедрата, приласкаха снагата ѝ. Бистрите води успокоиха душата ѝ, затвори очи, вътре в ума ѝ избухна ярка сребриста светлина, заличи болката. Вида излезе от езерото, подсуши се, облече везаната риза, почисти схлупената, едноетажна къщичка, събра дърва, постави ги в огнището. Взе дълга пръчка, заостри върха ѝ и се отправи към реката. Във вените ѝ вече течеше друга кръв, чужда, студена, тя зачака в мълчание. Когато съзря няколко големи пъстърви, хвърли веднъж, после отново и отново. След няколко часа, заострената пръчка прободе тялото на рибата и тя я взе, постави я на софрата в кухничката. Излезе, върна се до реката, обра няколко големи листа от лопуша, върна се, очисти рибата, уви я и я постави в тлеещото огнище. Загледа се в сенките на боровете в притъмнялата гора, заслуша се в звуците на нощната гора. Воят на вълк в далечината успокои сърцето, бухалът, който я зовеше като сестра извика усмивка на устнтите ѝ. В главата ѝ мина отново онази мисъл:

   „Погълни ме, горо! Утеши ме сестро!”

   Дните се нижеха, лятото се отдалечи с тихи стъпки, направи място на есента. Коремът на Вида растеше с всеки изминал ден, ризата ѝ отесняваше от нарастващия корем. С изстиването на гората, новия живот в корема ѝ все по–често напомняше за себе си. Зимата изстуди с дъха си земята, бяла пелена покри земята, дните станаха все по–къси и студени. Вида често обикаляше гората, приютяваше премръзнали врабчета, сърнета, зайчета, живееше в тишина сама, но никога самотна. Тъмна февруарска вечер на Петлъовден, тя седеше до софрата, пиеше от ароматния чай от лайка, тъкмо постави дърво в огнището, когато режеща болка раздра гърба и корема ѝ. Тя се изправи, топъл дъжд, идващ от утробата ѝ, се разля по бедрата ѝ, намокри дъсчения под. Тя отвори уста да извика, но от там не излезе и звук. Заразхожда се бавно из кухничката, поставила ръце на кръста си, спираше само, когато болката ставаше нетърпима. Така минаха часове, Вида седна на пода, бедрата ѝ трепереха, по челото ѝ избиха капчици пот. Всяко вдишване беше като борба, жилите ѝ се опъваха, тялото ѝ се сковаваше. Тя се превиваше, безмълвно крещеше. Напъна веднъж, после отново и отново, отвори уста, вместо нейния глас в гората изви вълчица и тогава телцето се изсипа на студения под пред нея. Гласът на мъничето изпълни малката кухничка. Тя взе червеното телце, уви го в кърпа, съблече ризата си, постави го на голата си гръд. Очите им се срещнаха, неговите небесносини, погали мокрите му черни косици, гладните му устици засмукаха гръдта ѝ. Във вените на Вида мигом потече огън, тя се усмихна, вперила поглед в мъничкото момченце. В ума ѝ мина едно име.

   „Виран” повтори на ум.

    Минаха години, Виран скиташе из гората, с лък в ръка, ловеше зайчета, хващаше риба с голи ръце или с харпун. Научи се да разпознава билки, тялото му укрепваше с всяка година, възмъжаваше все повече и повече. Имитираше звуците на гората със свирката от тръстика, която Вида му бе измайсторила. В този ден той се бе спуснал надолу, близо до селото. Огледа се, извади свирката си, наду я, от там излезе звук наподобяващ бухал. Той се приближи до границата между гората и полето си се загледа в конниците, които се приближиха към него. Единият бе облечен в дълга, синя дреха, отгоре с везан елек със златни като слънцето бродерии. Косите му бяха посребрени от времето, когато съзря Виран, той се приближи до гората, слезе от коня си, очите му се разшириха. Момчето огледа внимателно непознатия и там в неговите черти съзря себе си, отстъпи назад, скри се зад големия дънер на бора, като небесносините му очи се впиха в непознатия. Устните на Ахмед ага се разтеглиха в усмивка и той изрече непознати звуци:

   – Оулум (Синко)

   Мъжа понечи да се приближи до Виран, но момчето се обърна и се отдалечи безшумно от тях. Дните се нижеха, слънцето жареше, а Виран всеки ден ходеше на същото място. Свиреше на непознатия със свирката от тръстика, усмихваше се на неразбираемите думи, но когато онзи се опитваше да го доближи, той се отдалечаваше. Един ден Ахмед Ага извади от пазвата си дървена дълга пръчка, постави я на устните си, духна вътре, а от там се разнесоха чудни звуци. Виран го гледаше като омагьосан, ахна и усмивка озари лицето му. Този ден непознатия се приближи съвсем близо до него, прошепна тихо.

   – Oğlum, gel buraya! Babanım ben senin! (Сине мой, ела тук! Аз съм баща ти!) Seni İstanbul’a götüreceğim!” (Ще те заведа в Истанбул!)

   Повтори го веднъж, сетне отново и отново, Виран бавно засрича звуците, които чу, заповтаря ги по пътя обратно. Върна се по тъмно, седна до огнището, отпи от чая си от жълт кантарион, разтегли устни в усмивка, обърна се към майка си и каза тихо:

  – Oğlum, gel buraya! Babanım ben senin! (Сине мой, ела тук! Аз съм баща ти!) Seni İstanbul’a götüreceğim!” (Ще те заведа в Истанбул!)

   Тя пребледня, стаята се завъртя покрай нея, устните ѝ потрепнаха. 

  – Лютия Ахмед ага ни найде. Нема вече спокойствие за мен и за Виран. Нема да се дам! Нема да дам и Виран! Може да има телото ми! Душата нема да е негова!

   На другия ден, Вида се събуди от тихи стъпки. Бавно приближаваха към колибата. Тя се изправи, разтърси Виран. Двамата излязоха тихо от колибата. Вида се огледа, съзря Ахмед ага да върви към къщичката с още четири заптиета. Затича се към езерото. Виран стоеше пред колибата, усмихваше се на турчина. Тя се опита да извика, не можа, тихи сълзи се търкулнаха по бузата ѝ. Вида застана досами езерото, обърна се, очите ѝ потърсиха тези на момчето. Точно тогава някъде до нея изграчи гарга. Виран се извърна, впи сините си очи в нея. Сетне отново се обърна към Ахмед ага, в очите му проблясна студен огън. Втурна се към майка си, хвана ръката ѝ. Двамата заедно навлязоха в ледените води на езерото. То обгърна телата им в хладните си обятия, приласка ги, скри ги в тръстиките. 

   Ахмед ага седна на брега, извади свирката си, засвири, от нея се разнесе тъжната песен на плачеща жена. Седя така до вечерта, а сърцето му се късаше от скръб, за пръв път от години в очите му заплуваха горещи сълзи. Привечер, когато мракът зави гората с черен покров, той се изправи. С въздишка и наведена глава, се върна обратно в селото. 

   Вида и Виран изплуваха от дълбините на езерото, тъмната гора ги скри, приютиха се в короната на големия дъб. Заслушаха се в тихия шепот на дърветата, в ромоленето на потока, в гласовете на животните.

4. ЕПИЛОГ

   Явор забогатя, живееше в палат, всеки ден стоеше на терасата на голямата къща, взираше се безмълвен в хълмовете над селото. Снощи чу слуха, Вещицата от гората бродеше там горе заедно с детето си. Сините ѝ очи, дълбоки като езера поглъщаха всеки дръзнал да наруши спокойствието им. Черните ѝ копринени коси, погубваха всеки дръзнал да се опита да ги докосне, примамен от красотата ѝ. 

   – Знам те коя си! – прошепна Явор на себе си – Ти си, теменужке! Мойта Вида! Ке те намера! Ке сме заедно пак!

   Той се изправи, прокара пръсти през прошарените си коси, излезе, хладния есенен въздух проникна през дрехите му. Явор не усещаше нищо, тръгна към гората, прегърбен. От някогашния напет младеж не бе останало нищо. Кафявите му очи зашариха по боровете, зад дънерите, взираше се в сенките, търсеше нея. Така неусетно стигна до най–непристъпната част от гората. Здрачаваше се, когато съзря черни коси, бялата, тънка снага във везана риза, току пред себе си. На устните на Вида вече нямаше вечната усмивка, която грееше само и единствено за него. Протегна ръка, понечи да я докосне, тя се разтвори като мъгла във въздуха. Той дочу тихия шепот на вятъра в ухото си:

   – Не се предадох, Яворе! Турчина получи телото ми! Ама душата ми е чиста! Ке пребъде тука из дебрите вовеки!