ЛУЧИЯ ИЛИ ЛУСИ

ЛУЧИЯ ИЛИ ЛУСИ

Сър Уолтър Скот (1771–1832) е един от основоположниците на историческия роман като жанр. Романът „Ламермурската невеста“ – четвъртият от цикъла „Разкази на ханджията“, издаден под псевдонима Питър Петисън – излиза на бял свят през 1819 г. По време на написването на романа писателят е тежко болен. Той диктува „Ламермурската невеста“ на своите секретари, които веднага изпращат готовите страници в печатницата. Често по антикварните магазини можете да чуете от продавачите (собственици), че Скот пише приключенски романи. Когато отидох да търся хартиеното издание на “Ламермурската невеста” точно такава бе реакцията! Като се вземе предвид и че на корицата е главата на бик – герб на едно от семействата в романа – е съвсем нормално човек, запознат отчасти с творчеството му да направи такова заключение: ”… Този герб, изрязан на един капител, намиращ се под свода, представляваше глава на черен бик с девиза: „Аз чакам своя час!“…” Из „Ламермурската невеста“, Уолтър Скот, 1819

Който пък слоган е породен от друга легенда и история в самата история: „…Според едно предание в тринадесети век мощен завоевател

лишил Малисиус де Рейвънсууд от владенията му и известно време

безнаказано се наслаждавал на плодовете на извоюваната победа.

Веднъж, когато в дома се готвел празник, Малисиус, който

непрестанно чакал удобния момент, се вмъкнал в замъка заедно с

неколцина предани приятели. Гостите очаквали с нетърпение началото

на пира, но когато стопанинът надменно заповядал да внесат блюдата,

Рейвънсууд, предрешен като лакей, отвърнал страховито: „Аз чакам

своя час!“, и в този миг на масата се появила бича глава – древният символ на смъртта. По този сигнал заговорниците се нахвърлили върху

завоевателя и неговите привърженици и ги избили до един. Изглежда,

споменът за това събитие, предавано охотно от уста на уста, неприятно

порази чувствата и засегна съвестта на лорд-пазителя, защото, като

прекрати работата, по започнатото изложение, той стана, събра

листата, които бе изписал, и грижливо ги прибра в чекмеджето на

бюрото, заключи го и напусна кабинета с намерение да се съсредоточи

и прецени всички възможни последствия на предприеманата от него

крачка, преди да са станали неизбежни.” Из „Ламермурската невеста”, Уолтър Скот, 1819

Истината е, че това, което ме накара да прочета романа е Даниела Караиванова. В тази рубрика, когато сравнявам опери с книгите, от които са вдъхновени, няма как да не я споменавам често – тя е невероятен артист от световна класа! Съюзът на българските музикални и танцови дейци награждава сопраното с “Кристална лира” точно за ролята на Лучия ди Ламермур в едноименната опера на Доницети през 2021 година, малко след премиерата – продукция на Държавна опера-Русе с режисьор – световноизвестният бас – Орлин Анастасов.

ЛУЧИЯ ИЛИ ЛУСИ

Толкова я чаках! Чаках своя час и аз, подобно на стария Рейвъсууд! По една или друга причина, все се отлагаше да я поставят през последните две години, а аз толкова много исках да я гледам и най-накрая – през февруари тази година – я гледах! Много ми се искаше да прочета романа преди да гледам спектакъла, но уви…

Тази книга беше истинско предизвикателство! Никога не съм била фен на класиката, най-вече защото в световната класика са заглавия като „Парижката Света Богородица“ където Юго до такава степен се разлива в архитектурни подробности, че забравяш какво си тръгнал да четеш и се чудиш това сега описание на картина ли е или страстната и тягостна история, която са ти прехвалили…, а за „Братя Карамазови“ да не говорим – или ще поговорим, ама друг път ;). Та, много трудно ми беше и едва наскоро успях да довърша романа.

Дали си струваше?! И още как! Като изключим, че Скот се отвлича по политическата обстановка във времето, за което разказва (тук любителите на исторически факти да ме простят и сами да си потърсят информацията), историята е наистина като на Ромео и Жулиета, но някак звучи много по-близко до ежедневието, независимо, че действието се развива през 1709-та година. Ако трябва да съм съвсем откровена: както често се случва – поддържащите роли са много по-интересни и много по-добре разработени. Това по никакъв начин не означава, че връзката между двамата млади не е описана достойно за една любовна драма. 

Особено важен елемент, който Орлин Анастасов, за радост на всеки читател, е взел изрично от книгата без да го интерпретира и модернизира, е монетата за обещание във вярност – символът на споделеност и заключено сърце, който си разменят Едгар и Луси (в книгата). Луси държи своя къс от монетата на врата си, вързан на синя лента, която по-късно в книгата е откъсната със злоба и ярост от врата й от родната й майка. Тук сцената е наистина за аплодисменти (тази сцена присъства и в операта, макар и без майката) – в мига, в който Луси подписва брачния договор с Бъкло, внезапно нахлува Едгар и иска да говори насаме с нея, без да се намесват всички роднини и присъстващи. След дълго увещаване той допуска да останат само пасторът (пастор, който въпреки вярата и убежденията си – като служител на презвитерианската църква – дава разумния съвет – двамата млади – да се разберат без вмешателства), и майка й (която майка не присъства изобщо в операта, макар да е от онези изключително наситени образи в романа). 

Луси вече отдавна е на прага на лудостта и дори го е преминала до голяма степен и изобщо не осъзнава кой стои пред нея и какво й говори. В мига, в който Едгар й казва да му върне обета, щом е решила да го престъпва, тя инстинктивно посяга към врата си, несъзнавайки последиците от това необмислено движение (може би е била в режим на изпълняване на команди, имайки предвид покорството, което проявява през целия роман, най-вече към майка си, но тук аз само мога да спекулирам, защото авторът не ни дава честта да нагруби или осъди въпросната майка). В този миг майка й, подбуждана единствено от властната си и безкомпромисна натура, дърпа рязко синята лента, на която е закачена монетата – символ на любовта между двамата млади. Едгар взима годежния накит и го хвърля в огъня, докато в ума му се прокрадва мисълта, че Луси все пак още го пази до сърцето си, но… всичко вече е изгубено.

“…Луси отвърна на презрителните слова на любимия с блуждаещ

поглед, но очевидно беше доловила нещо от тях, защото вдигна ръката

си така, сякаш искаше да развърже синята лента, която обвиваше врата

й. Но силите и бяха толкова отпаднали, че лейди Аштън побърза да й

помогне. Като преряза лентата, тя освободи другата половинка на

златната монета, която Луси все още носеше на гърдите си; писменият

обет на Рейвънсууд отдавна беше в ръцете на лейди Аштън; с

надменен поклон тя подаде и едното, и другото на младия човек.

„Все пак е продължавала да носи моя дар!“ — помисли той и

гневът му доста се смекчи. — „Да го носи на гърдите си… Да го носи

до сърцето си! Дори в минутата, когато тя… Но да се съжалява, няма

Смисъл.“…”

Въпросният писмен отказ е продиктуван от лейди Аштън и покорно написан от ръката на дъщеря й. Важно е да спомена, че през цялото време, през което са разделени (а Едгар заминава, за да подобри финансовото си състояние, благодарение на покровителя си маркиз А…) Луси изпраща писма по тайни куриери, знаейки, че майка й ще направи всичко по силите си да спре възраждането на връзката им. Но както казахме, Лейди Аштън е изключителна дама с много умения и всички придворни са имали какво да губят, ако не й се подчиняват. В тайните си писма, Луси моли Едгар за отговор на слуховете за неговия годеж с друга дама, слухове, които майка й подклажда при всеки удобен случай, дори ползвайки въпросните боязливи слуги. И всеки път Луси в словата си към Едгар му напомня за клетвата им край съдбовния извор и го уверява, че тя все още е негова, както е и обещала. Но тези писма никога не стигат до него. В операта също се споменават писмата, но се говори и за директна фалшификация от страна на брата на Лучия.

Силни аплодисменти за Орлин Анастасов, който, противно на много други негови колеги, използва наистина верижка, а не пръстен!

Дали има разлики?

Има, за добро или зло…

На мен лично много ми липсваше Кейлъб в операта. Верният слуга на младия, фалирал, ограбен, но честолюбив мастър Рейвънсууд е толкова цветен и забавен герой, сега като го пиша – осъзнавам защо го няма в операта, която е изключително драматична и разтърсваща. Макар да трябва да призная, че на самия край Кейлъб показва толкова дълбока самоотверженост и вярност, че ме разплака. Кейлъб Болдърстън е изключителен персонаж, който си струва да бъде прочетен. Той е верният слуга, който за нищо и повярвайте ми – наистина  – ЗА НИЩО на света – няма да позволи доброто име на рода Рейвънсууд да пострада по какъвто и да било начин!

Липсва още нещо!

То липсва още много, но все пак…няма да правя безкраен сравнителен анализ…

…Да ми простят читателите за многословието, още се вълнувам – тази история живее в мен още преди да съм я докосвала с очи (и на живо на сцената и на хартия в ръцете ми)…

Майката на Луси е изключително властна от сой жена, която си е хванала мъж под чехъл и се опитва, бидейки така познатата ни днес фраза “врат на мъжа”, който да върти главата му накъдето тя реши, да контролира всичко и всички. Тя ревностно мрази стария враг на мъжа си и всичко свързано с него, а именно – бащата на Едгар.

Пропуснах да спомена, че всъщност оттам произлиза враждата на двата рода – Аштън (Луси) и Рейвънсууд (Едгар). Бащата на Луси – лорд-пазителят на печата сър Уилям Аштън (разбирайте под влияние на майка й) отнема земите на бащата на Едгар, а те са били многобройни, и влиза във владенията и дори в дома му. В началото на романа бащата на Едгар умира и всичко започва с пиршеството, вдигнато в негова чест.

Много интересни персонажи, но Доницети и либретистът Салваторе Камарано са решили да посъкратят тази част и родителите на Луси не присъстват в операта. В операта е само брат й, но тук пак има леки несъответствия. Докато в романа тя има двама братя – един по-голям – полковник Дъглас Аштън, който накрая предизвиква Едгар на дуел и един по-малък на 14-15 години (Хенри), който искрено обича сестра си и не би й сторил зло, макар и често подтикван от майката, то в операта виждаме братът (Енрико Аштън), който е на 15, но е онзи, който е на страната на рода и запазването на доброто име и състояние на семейство Аштън, братът, който иска да омъжи Луси за Бъкло, за да може да скрият лошото си финансово състояние. С две думи – оперният персонаж е съвкупност от роднините на Луси, които са отпаднали от либретото.

И още!

Има нещо, което също липсва в операта, което аз смятам, че би било много подходящо да присъства. Става дума за един млад, бурен и не особено съобразителен или пращящ от интелект, но пък също честолюбив, персонаж. Това е вече споменатият Бъкло. Докато в операта го виждаме много за кратко, малко преди всеизвестната сцена на “полудяването” на Лучия, то в романа Хейстън Бъкло (Артуро Бъклоу в операта) се появява още преди Едгар и Луси да са се влюбили (Луси – в романа е Лучия в операта). Това, може би, би подсилило враждата или по-скоро борбата за ръката на Луси. В началото Едгар Рейвънсууд – нашият главен герой (Едгардо в операта) приютява Бъкло, макар да няма с какво да го нагости (като тук Кейлъб отново е изключително изобретателен за начините, по които прикрива липсата на дори залък хляб), но поне му дава така търсения подслон и братска подкрепа.

И сега – най-голямата разлика и „перцето”, което ми наклони везната, към кое мислите?

Сцената на полудяването!

Тази сцена на полудяването на Лучия е знакова за белкантовия шедьовър на Доницети (който между другото рядко е писал трагедии – но пък как ги е написал само!). Тази сцена, тази роля, може да се изпълни само от истински добър сопран или добро сопрано, кой както иска! Велика! И сцената, и Даниела – просто ВЕЛИКА! Нямам идея как по друг начин да го опиша – трябва да го чуете на живо!

Обаче!

В книгата такова нещо няма.

Е, има, отчасти, донякъде…В романа, авторът така и не дава яснота какво точно се случва в първата брачна нощ между Луси и Бъкло. Той просто лежи полумъртъв и в кръв на земята, а тя е също цялата в кръв и говори несвързано, сгушена до камината, неподвижна и дори невидима за няколко минути от всички, чули суматохата от виковете на прислугата… и дотам. Не, че не можем да предположим, но все пак – никъде не пише в прав текст какво точно се е случило в онази нощ.

В този случай, не само заради разни подробности, които ми натежаха при четенето, включително встъпителната част, в която Скот разказва за своя приятел – художник с намека, че той е бил свидетел на подобни събития и едва ли не романът е по действителни събития, не само по стара шотландска легенда…, но и заради тази една едничка сцена, и най-вече – заради изпълнението на Даниела Караиванова, аз избирам ОПЕРАТА днес! 

Прости ми, нежна Луси, но сър Уолтър Скот не е успял да ти даде някога онова, което ти даде Даниела (Лучия) днес – умопомрачението, породено от загубата на единственото истинно и ценно в живота ти; резултатът от алчността на близките ти; лишеното от всякаква човечност отношение и насилственото ти подлудяване от така наречените ти близки. Твоят Едгар потъна в пясъците до земите на мрачния си замък, след като брат ти го предизвика на дуела на собственото ти погребение…, но поне вече сте заедно!

П.С. Разбира се, че романът е стойностен и много добре написан, и разбира се, че има своя чар и много важни подробности, така че препоръчвам и него, но ако някой ден имате възможност да посетите тази конкретна постановка – няма да съжалявате!

---

Използвана литература:

https://en.wikipedia.org/wiki/Walter_Scott

https://chitanka.info/book/2666-lamermurskata-nevesta

Романът на Уолтър Скот „Ламермурската невеста“

Синопсис и кадри от архив на Държавна опера – Русе

Кадри на Държавна опера-Русе