Литературният „малък човек”

Литературният „малък човек”

Понятието „малък човек” се отнася към литературните герои от епохата на реализма, разположени на най-ниските нива на социалната прослойка – хора без власт, много пари, влияние или познанства, чиито единствен стремеж е „да преживеят криво-ляво, без да изпитват чувство на глад.” (1)

В корените на този своеобразен литературен архетип стои не друг, а всеизвестният символ на руската култура; „бащата” на съвременния руски език; „Слънцето на руската поезия” – Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837г.), чиято поема „Медния конник” (1833г.) представя на читателите Евгений – беден и смирен петербуржец. Той осъзнава положението си и признава, че не чака помощ от никого. Единствен положителен аспект в живота му – това е Параша – неговата любима, на която той иска да предложи, когато събере пари.

Внезапното наводнение на града през 1824г. убива Параша. Това се оказва преломен момент в психиката на главния герой и докато животът на останалите продължава да тече както преди, Евгений губи разсъдъка си, обвинява града за нещастията си и дори упреква паметника на Петър I (едноименния ‘Меден конник’). Тогава започва да му се струва, че статуята го гледа; опитва да избяга, но зад себе си чува продължителен тропот на копита. Скоро го намират мъртъв.

По този начин Пушкин подчертава социалната динамика между „града” и малкия човек, чието съществуване буквално е обвързано със смирената му натура. В момента, в който той си позволява да надигне глас („да излезе от образ”), нещо трябва да му се случи, за да бъде постигнат баланс. Това също може да се приеме и като социална критика за времето, в което живее авторът.

По същото време живее и Николай Василиевич Гогол (1809-1852г.), признат за „бащата на руската реалистическа проза”(2) и родоначалник на натуралната литературна школа. Не случайно френският литератор Йожен дьо Вогуе пише: „«Всички излизаме от гоголевския „Шинел”»” (3) от името на руските писатели. И точно в «гоголевския „Шинел”» (1841г.) образът на малкия човек намира следващото си отражение – този път в бедния, нехаресван от никого чиновник Акакий Акакиевич Башмачкин (Акакий – от древногръцки – „неправещ зло”; Башмачкин – от руски – „чехъл”), чиято единствена метафорично-скъпа вещ е неговият шинел.

Когато дрехата се захабява, героят почти се разболява и му се налага дълго да спестява, за да може да си позволи нова. Със смяната на шинела, статусът на Акакий на работното място също се променя – колегите му започват да го заобикалят, да го поздравяват и дори е устроен прием, за да може новата придобивка „да се полее”.

На този прием, попадналият за пръв път в центъра на вниманието Башмачкин не знае как да се държи, засрамва се и напуска преждевременно. Навън шинелът му е откраднат и всички опити на героя да си го върне се оказват безнадеждни. Така Акакий се разболява от мъка и скоро умира, само за да се върне на земята като призрак и да отмъсти.

В първата част на повестта отново е видна динамиката като при Пушкин – когато смиреният Акакий „надига глас”, за да си върне шинела, помощта му е отказана и той се разболява.

Смъртта му обаче не е представена като завършек (както при Евгений), а като преобразяване; като освобождаване от задръжките, които е имал преди, позволявайки му да „излезе от образ” за последен път, за да се разплати с важното лице, отказало да му помогне приживе.

Но докато тонът при Пушкин и Гогол заема сериозен характер и основната им идея е да накарат читателя да симпатизира на нищожния герой, то Антон Павлович Чехов (1860-1904г.) приема обратния подход. В неговите кратки разкази, малките хора са хумористично и/ли гротескно представени и драматичността на ситуациите се измества напълно.

В „Дебелият и тънкият” (1883г.) калокагатийната портретна характеристика от началото на разказа представя героите като стереотипни – Порфирий (тънкият) живее от уроците по музика на жена си и частното си производство на цигарени кутии, което не носи достатъчно средства, докато Миша (дебелият) е на по-висока позиция, следователно – с по-висока заплата и повече възможности за консумация. Когато това се изяснява между персонажите, тънкият започва да угодничи и цялото му тяло е описано с помощта на гротеската („лицето му се изкриви на всички страни от широка усмивка/…/. Самият той се сви, прегърби се, стана още по-тънък…”) (4). По този начин двамата приятели се разделят.

През същата 1883г. е написан и разказът „Радост”, в който главният герой Дмитрий Кулдаров изразява неописуемо ниво на щастие, че за него са писали във вестниците и че сега е известен из цяла Русия, въпреки че поводът за статията всъщност е негова фрактура на тила. Така се представя ироничния оксиморон: „щастие заради болка”, който се оказва и своеобразният „стожер” на сюжета.

През вече упоменатата година излиза и „Смъртта на чиновника” – може би най-емблематичната творба на автора. В нея дребният чиновник Иван Червяков случайно киха по време на представление и опръсква Брезжалов – служител на по-висока длъжност. Червяков му се извинява многократно, всеки път ставайки по-досаден и по-напорист, докато Брезжалов не избухва и не го гони от приемната си. Съкрушен, Иван се прибира у дома, ляга на дивана и умира.

Заради краткия сюжет и на трите разказа, изкараната „формула” на Пушкин и Гогол за динамиката и баланса във властта не е спазена – героите са представени в една конкретна ситуация, в която да се покажат „атрибутите” им на малки хора, които не смеят да предизвикат авторитетите; след това произведенията завършват, оставяйки смесеното чувство на трагикомичния финал у читателите.

С подобен на „Смъртта на чиновника” сюжет е разказът на Елин Пелин (1877-1949г.) „Печена тиква” (1907г.), който ни представя архиваря Душко Добродушков, чийто управител го черпи с печена тиква. Душко отказва, като лъже, че не я обича. През следващите дни, той е измъчван от мисълта колко всъщност обожава това ядене и как като си отиде в родното село, само това ще яде.

След известно време, Душко отива на гуляй на писарите от управлението. Продължавайки да мисли само за тиквата, той предлага на присъстващите да си опекат една. Решението е прието, тиквата се купува и Добродушков самоинициативно отива да я вземе от фурната.

На връщане го среща управителят и се шегува с него по повод предишната им среща. Хванат в лъжа от по-авторитетно лице, на Душко му прилошава, връща се при другарите си, където и умира.

Както в предишните произведения, тук отново се показва абсурдната обсесия на малките хора от одобрението на по-висшестоящите от тях, която понякога се обвързва дори и с живота им.

Но на нито един от тези персонажи не е представена предисторията и читателите няма как да разберат „какво е било преди” и какво е изградило психиката им, за да се стигне дотам.

Изключение е следващият пример – Македонски от повестта „Немили-недраги” (1883г.) на Иван Вазов (1850-1921г.). През цялата повест героят е представян с дръзкия си характер, смелостта и героичността си. Той е единственият пресонаж, останал жив след сраженията в Освободителната война и доживял „епохата на дребните характери” (5), принуден след това като разсилен да „трепери пред гласа на грубия писар” (5), понеже обстановката му е чужда.

Коментирайки този малък човек по принуда, авторът завършва повестта си с известната фраза: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?…”.

Апосиопезата след въпросителния знак може да се тълкува като символ на разочарованието; на личната позиция на Вазов, критикуващ „новото време”.

Тази социална критика преобладава из посочените в текста автори, които успяват да представят темата за човека и властта по оригинални начини – под формата на поема (Пушкин), мистична повест (Гогол), хумористични разкази (Чехов и Елин Пелин) или историческо произведение (Вазов); симпатизирайки или усмивайки архетипа на малките хора; допринасяйки във всеки случай за развитието на световната литература като цяло!

(1) Илф И., Петров Е. „Златният телец”, 1931г. (прев. Пелин Велков)
(2) Белинский В. Г., „Русская литература в 1843 году”, 1844г.
(3) Eugène-Melchior vicomte de Vogüé, «Revue des Deux Mondes», 1885г.
(4) Чехов А.П., „Дебелият и тънкият”, 1883г. (прев. Христо Радевски)
(5) Вазов И., „Немили-недраги”, 1883г.

Повестта „Шинел” в превод на Константин Константинов може да прочетете ТУК;

Разказа „Дебелият и тънкият” в превод на Христо Радевски може да прочетете ТУК;

Разказа „Радост” в превод на Желязка Купенова може да прочетете ТУК;

Разказа „Смъртта на чиновника” в превод на Желязка Купенова може да прочетете ТУК;

Разказа „Печена тиква” може да прочетете ТУК;

Повестта „Немили-недраги” може да прочетете ТУК.

Библиография:

Белинский, В. Г. „Русская литература в 1843 году”, 1844г.;

Вазов, И. „Немили-недраги”, 1883г.;

Илф, И. и Петров, Е. „Златният телец”, 1931г. (прев. Пелин Велков);

Ночевка, Е. И. „ПРОБЛЕМА «МАЛЕНЬКОГО ЧЕЛОВЕКА» В РУССКОЙ ЛИТЕРАТУРЕ XIX ВЕКА: ЭВОЛЮЦИЯ И ТИПОЛОГИЯ ОБРАЗА”, 2018г.;

Чехов, А. П. „Дебелият и тънкият”, 1883г. (прев. Христо Радевски)

Николай Петров

ЛитКритик

Николай Петров е литературен критик и носител на национални награди. Ученик е в 81 СУ „Виктор Юго”.