Koледа – култ към слънцето

Празникът Коледа, макар днес да е централен християнски празник, има дълбоки езически корени, свързани с култа към Слънцето, зимното слънцестоене и цикъла на природата. Християнството по-скоро преосмисля и пренаписва вече съществуващи ритуали, отколкото да ги създава изцяло наново – религиозна доктрина, която важи не само за този ден, а и за почти всички празници, образи, герои, случки, описани в свещената книга.

Празникът Коледа (раждането на Исус Христос) е позициониран върху по-древни вярвания и обичаи като универсалното “зимно слънцестоене”. Около 21-22 декември е най-късия ден и най-дългата нощ съответно, което за древните е критичен момент на “смърт” на старото слънце и “раждане” на новото слънце – т.е. денят започва да расте. За тях това символизира победата на светлината над мрака, на живота над смъртта, на надеждата над отчаянието. Каква по-удачна дата за раждане на божия син.

Римските сатурналии са отбелязвани между 17 и 23 декември, което отново се базира на “смъртта” на старото слънце. По време на тези празници е имало всеобща веселба, размяна на подаръци, преустановявана е работа и за кратко е имало социално равенство – господар-роб.

От историческа гледна точка, римският култ Dies Natalis Solis Invicti, който е отбелязван на 25 декември с почит към слънчевото божество Sol Invictus от началото на 3 век, е най-директната основа за това Рождество Христово да се отбелязва точно на тази дата, която ползваме и ние в наше време. Божеството олицетворява слънчевия диск и е обявено от император Аврелиан за водещо божество в пантеона на Римската империя през 2 век. Корените му са още в индоевропейския култ към Бога – Слънце след военното приобщаване на източните земи към империята. По-конкретно под влияние на гръцкия култ към Хелиос. Тук е важно да се отбележи, че персийският бог Митра също е известен с названието Непобедимото слънце и неговото раждане се чества на 25 декември.

За да заменят езическите празници, християнските власти решават да поставят раждането на Христос на тази дата като това е посочено в коментара на Дионисий Бар Салиби от 12 век, който казва, че е обичайно на езичниците да празнуват на този ден (25 декември) раждането на Слънцето. Тъй като хората вече били свикнали да празнуват на тази дата, било решено и раждането на божия син да бъде тогава.

Откъде идват коледното дърво, свещите и светлинките, а и образа на дядо Коледа като брадат старец?

Нека погледнем към северноевропейските и германски традиции – Юл (Yule). Kaто най-ранна датировка можем да определим около 2000-1500 г.пр.н.е., когато в Северна Европа се оформя соларно-аграрен култ, зимното слънцестоене е ключов момент в календара на хората, а огънят, колелото и слънчевите символи доминират. Доказателства за това намираме в “Слънчевата колесница от Трундхолм” (Дания, ок.1400 г.пр.н.е.) например. Има и редица, открити при разкопки соларни дискоове, каменни гравюри на слънчеви колесници и др., които са от бронзовата епоха.

През 5-1 век пр.н.е. в прагерманската религия вече имаме ясно разграничени сезонни празници, а Юл е посветен на слънцето, предците, плодородието – това, което уточнихме вече в началото. За това доказват ритуални огнища, жертвени ями, както и лингивстиката ни се притича на помощ. Jehwla (въртене, кръг) се произнася като “юл”.

През 1 век сл.н.е. Тацит описва празника на германските племена, по време на който те правят зимни жертвоприношения, отдават почит към земята и плодородието, свързан е с ритуали около годишния цикъл. И въпреки че Тацит не използва думата “Юл”, то той описва точно този тип празник и това е първото писмено потвърждение.

В Скандинавия централно място по това време заема обичая за юлско пънче – огромен дънер се внася тържествено в дома и се запалва в нощта около зимното слънцестоене като целта е да гори дълго – често 12 нощи (чисто символично). Това се споменава през 13 век от Снори Стурлусон и средновековни скандинавски закони и хроники. Пънчето замества отслабналото слънце, а огънят му поддържа космическия ред. От историческа гледна точка това е соларен жертвен акт, а не чисто битов обичай. Дали нашето бъдниче предхожда исторически юлското пънче не бих могъл да определя, но смисъла на ритуала е идентичен.

Бъдничето е обреден дървен дънер, който се внася и запалва у дома в навечерието на Коледа. То е соларен символ, медиатор между световете, гарант за плодородието и бъдещето. Етимологически названието му идва от старобългарското „бѫдѫ“ – ставам, ще се случи.

В северния свят вечнозелените растения имат изключителна символна стойност. Бор, ела, имел, бръшлян се внасят в дома или се поставят над входа. Те символизират живота след смъртта, безсмъртието, гаранцията и обещанието, че природата ще се върне след тежката зима. За този обичай свидетелства Плиний Стари (1 век) – като описва свещения статус на имела при северните жреци. Любопитното е, че през средновековието църквата издава забрани срещу езическото украсяване със зелени клони, а през 16-17 век самата тя християнизира този древен символ под формата на “коледно дръвче”.

Почитаните божества по време на Юл са Один и Фрейр. Първият е бог на мъдростта, смъртта, магията и поезията, а по време на Юл е водач на “дивия лов”, обикаля света в нощното небе и събира душите на мъртвите. От тук идва и митологичния корен на летящия, брадат старец, който по-късно се превръща в дядо Коледа. Фрейр пък е бог на плодородието, слънцето и мира. Почитан е по време на Юл, защото точно тогава слънцето трябва да се роди отново и земята да се събуди.

В Библията не е посочена точна дата за раждането на Христос. Такава бива фиксирана през 4 век. Християнството адаптира старите вярвания и обичаи, преинтерпретира ги на моменти, за да се получи културен хибрид познат като Коледа. Именно това е основата на значимостта на празника – той е дълбоко вкоренен архетипно и предхристиянско, като празник за смърт, възраждане и надежда.

В българската и славянска традиция Коледа е силно наситена с езически пластове – отново е персонафикация на новороденото слънце и се свързва с новия годишен цикъл. Коледарите извършват магически обхождания с благословии за плодородие, здраве и защита, а песните им са със заклинателен характер. На трапезата има обреден огън (бъдниче) – символ на слънцето, постна трапеза с нечетен брой ястия и кръгъл хляб (слънчев диск) с по-късно добавен кръст.

Споменавайки кръст, нужно е да уточним, че неговите корени като символ са далеч по-древни от християнството, което отново е “заело” нещо измислено и добре работещо, за да го интегрира в своята доктрина.

Около 10 000 – 3 000 г.пр.н.е. кръстът е графичен модел на света, символ на четирите посоки, движението на слънцето и реда в хаоса. В редица съдове, идоли и мегалитни структури от Неолита от Балканите, Мала Азия и Месопотамия, кръстовидни елементи ги украсяват. Смисловото значение е: вертикалната линия – ос на света: небе-земя, хоризонталата – земния свят, а пресечната точка между тях – центъра на битието. Това говори, че кръстът не е жертвен символ, а космологичен такъв.

Около 4000 – 1500 г.пр.н.е. слънчевия кръст се трансформира чрез вписване в кръг. Т.е. Вече имаме добавяне на годишния път на слънцето, равноденствия и слънцестояния, цикличността на времето. Този соларен кръст се среща в скандинавски находки от бронзовата епоха, келтска символика и тракийски култове. Този кръст в кръг е пряк предшественик на келтския кръг от по-късно време.

В древен Египет анх (ок. 3000 г.пр.н.е.), който представлява кръст с примка в горната част носи значение на живот и безсмъртие и се свързва със слънчевия бог Ра. Това е един от най-ранните сакрални кръстове.

Около 3000-2000 г.пр.н.е. В Месопотамия кръстовидни знаци символизират боговете, посоките и властта, а в Индия и Азия (около 3000 г.пр.н.е.) свастиката представлява динамичен соларен кръст, символизиращ въртенето, благополучието и живота и носи изцяло положителен смисъл, който е опорочен от нацистка Германия.

В периода около 5 в.пр.н.е. и 3 в.сл.н.е. кръстът придобива друг смисъл. По това време в Рим е оръдие за екзекуция и е символ на позор, а не на вяра. От 1 до 3 век християните не ползват знака открито, а предпочитат риба, котва, пастир, защото кръстът е натоварен с много отрицателна символика. Едва през 4 век след видението на Константин Велики кръстът става имперски, религиозен и победен знак. Започва неговата масова употреба, измества старите символи и се налага във всички служби, храмове, домове и т.н.

Християнската Коледа не е културен разрив или рязко начало на нещо ново и/ или невиждано, а е своеобразен етап от процес на приемственост, трансформация и синтез. Тя се оформя като празник, който наслоява върху значително по-древни митологични, космологични и ритуални структури, свързани със зимното слънцестоене, обновяването на времето и възраждането на светлината.

Още в праиндоевропейските и древните аграрни общества зимният преходен момент е възприеман като критична граница между смъртта и новия живот, между стария и новия космически цикъл. Ритуали като соларния огън (бъдниче, юлско пънче), използването на вечнозелени растения, почитта към предците, както и образите на пътуващия през зимното небе старец имат дълбоки езически корени, далеч предхождащи християнството. Християнството не унищожава тези структури, а ги преосмисля, придавайки им ново богословско съдържание: раждането на Христос като „Светлина на света“, победа над смъртта и началото на нов духовен ред.

Така Коледа се превръща в интегративен празник – не само религиозен, но и културен. Тя обединява древно знание за природните цикли, митологичното мислене за космоса и християнската идея за спасението, превръщайки се в устойчива традиция, разпознаваема и приемлива за различни общности. Именно тази способност за синтез обяснява нейната изключителна жизненост и универсалност.

В този смисъл християнската Коледа не е „нова“ в исторически план, а наследник и продължител на хилядолетни човешки опити да се осмисли времето, светлината, надеждата и бъдещето. Тя е пример за това как културите не изчезват внезапно, а се пренареждат, надграждат и предават нататък – в нови форми, но със запазена дълбока символна памет.