Когато Луната и Слънцето се заобичаха

Когато Луната и Слънцето се заобичаха

Приветстваме с удоволствие още един ученик, който споделя своето творчество с широката аудитория на “ЛитДизайн”. Добре дошла в страниците на е-списание “ЛитДизайн” на Ралица Стоянова.


Казвам се Ралица Стоянова и съм от град Карнобат. Обичам родния си град заради любимите ми хора, които са там,а също и заради читалището. Ученичка съм в 12-ти клас. В училище СУ ,,Христо Ботев”. Тази година завършвам. Относно писането, винаги съм обичала да пиша, защото писането е било това, което е успявало да ме крепи, особено в най-трудните и нелеки моменти от живота ми. А също, обичам да пиша, защото се пренасям чрез него в един по-хубав, цветен и интересен свят: пълен с думи, които обаче развихрят въображението. А то,от своя страна, те отвежда на едно приключение. Затова е и литературата! Обичам и да чета. Книгите за мен са вълшебство и богатство – чрез тях, смятам, че човек става по-грамотен,чисто като езикова култура. През 2022г. издадох и първата си книга ,, Тайната на имението”- книга, в която се разказва за една любов, която обаче е невъзможна.  

Ралица Стоянова
Ралица Стоянова

Когато Луната и Слънцето се заобичаха

“Луната един ден залюби Слънцето. А то … то взе, че залюби нея също. И въпреки раздялата на сърцата им, душите им продължиха да си мислят една за друга“

От дълго време човечеството бе свикнало – да посреща новото начало с топлите лъчи на Слънцето. Бе свикнало да се радва на красотата , светлината и топлината , които То самото излъчваше. Слънцето за тях , за хората, представляваше всичко : от радост и красота, през чувство за хармония, чак до образа на Господ. Но …имаше нещо, което хората така и не успяваха да видят с очите си – това бе тъгата от чувството на самота при Слънцето. То продължаваше ли , и продължаваше да се старае да радва човеците. А когато виждаше от високото и далечно разстояние , което се простираше между Небето и Земята , че е само, то изплакваше своите очи. А сълзиците Му – те бяха колкото оранжево-златисти, досущ приличащи на истинско злато, те бяха и толкова скъпи…
По едно време се появи … Луната , Господарката на нощта и тъмнината. И тя …не помнеше добре как , кога и къде се бе родила. Не знаеше дори кои ѝ бяха мама и татко. Но добре си спомняше … когато за първи път всички небесни тела в пространството дойдоха да я видят. Тогава… видя за първи път и самия Него – Слънцето.
– Това , наши събратя и сестри , е Тя! – чу Луната някой да казва , докато стоеше в люлката си на бебе , държаща се от ръцете на Космическия прах.
– Как? Как ще я кръстите , звезди? – обади се внезапно нечий друг глас.
Около себе си , макар и с малките си отворени очички , Луната можеше да се закълне, че вижда всички планети , събрали се в кръг , около нея, сякаш, опитващи се да я предпазят от нечие присъстващо зло.
– Погледнете Я! Толкова е …сладка! – изрече една планета.
И звездите , които бяха над малката Луничка и осветяваха люлчицата ѝ , се усмихнаха искрено. Погледнаха първо към останалите планети , после към самата нея. Една от многото звезди, бавно и внимателно се спусна към новороденото по течението на Космоса , който обхващаше всички, и … ласкаво проговори:
– Луна…Ще я кръстим Луна!
– Ха…
– Еха…
– Здравей, Луна, здравей!
Люлката на малката Луничка нежно се залюля и бебешка радостна глъч озвучи пространството на Космоса. Тогава …се появи – Слънцето.
– Здравей, малка ми, Луна!
Тя погледна Слънцето в очите , тази , на пръв поглед, някак си странна за самата нея и бебешката ѝ природа , голяма слънчева и леко – пареща топка. И незнайно защо, тя Му се усмихна – на Него … най-много.
– Харесва те, Слънце! Харесва те! – проговори нечия планета на Слънцето.
– Да…да , и аз я захаресах! Най-вече – нейната , сякаш като на дете, весела и радостна глъч.

Луната порасна и тепърва щеше да разбере за господството си над нощта и тъмнината. И когато тя порасна , тя стана истинска чаровница. Особено за Слънцето. Но … защо ли , другите планети и звезди , а също и Космическият прах , настояваха винаги : нито Слънцето да приближава Луната , нито тя него. Един пореден ден на самота , Луната не издържа. И докато звездите , другите планети и Космическият прах все още ги нямаше, тя реши да потърси Слънцето.

– Слънце! Слънце! Къде си? – завика тя , и отново – Слънце! Слънце! Къде си?
Тогава … се обади и гласът на Слънцето:
– Тук , тук съм Луна! К-какво има?
Вместо отговор , Слънцето получи най-обичливата прегръдка на света – Луната го прегърна и целуна по бузата. И не след дълго , тъй като времето , макар и вечно живеещо , бе точно определено , като едно въже , което бе на път да се скъса всеки момент, тя му каза с едно такова почервеняло лице , все едно червена боя на художник се бе плиснала по бузите на лицето ѝ:
– Обичам те … обичам те , Слънце!
Слънцето ахна от изненада , но и то побърза да изкаже чувствата на сърцето си – как именно се чувстваше спрямо Луната:
– И аз , и аз те обичам , Луна! Моя малка Луна!
– Слънце, аз вече не съм малка!
– В моите очи …винаги ще си – и преди да може да каже нещо Луната, Слънцето показа чувствата си, целувайки я обратно.

Но след тяхната целувка , някъде от Земята , се чуха нечии гласове. Това бяха човеци , малки хора , които запротестираха срещу любовта им. И в този момент се появиха : и звездите , и планетите , и Космическият прах.

– Не се и опитвайте да ни разделите с Луната! Аз…аз я обичам! Обичам я! – извика отчаяно Слънцето на тях , а също и на хората , които негодуваха от Земята.
– Слънце – проговори първо най-старата звезда , и продължи със словата си- Знаеш твърде добре , че не можеш и че не трябва да бъдеш с Луната , също както тя с теб!
– Моля те , о , най-древна звезда , присъствала на появата ми в Космоса, моля те, позволи ни , на нас двамата да бъдем заедно, поне за един миг! – помоли се Луната.

Старата звезда обаче ,бе категорична в решението си. И само с един поглед нареди на звездите, планетите и Космическия прах да разделят двамата млади влюбени. В този момент – две ръце бяха насила пуснати , откъснати една от друга.

Слънцето вече грееше само. Луната блестеше сама в тъмното. И въпреки това , тези , които имаха уши да чуват, слушаха думите им на любов:
,,Докато аз грея , докато аз блестя , ще се виждаме от далечно разстояние – кой когато е на Земята и кой когато е в Космоса… Обичам те , любов моя!“.

Ралица Стоянова

75 Views

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Content is protected !!