Jun
Разкази
“Изповедта на стария меч” – Николай Гешев
Изповедта на стария меч
Николай Гешев
Разказът “Изповедта на стария меч” на Николай Гешев спечели наградата “Златен Ирелевант” през 2023 година. В него главният герой е мечът “Непобедим”. Разказът е част от сборника “Съдбоносни Времена”, издаден през 2020 година от издателство “Онгъл” – Варна.
Ножовете, произвеждани в днешно време, са по-остри и по-блестящи от нас – старите оръжия, но те са правени на конвейер от машина и нямат душа. Виж, ние ветераните сме други. Майстор ковач ни е вдъхнал душа и самоличност, докато ни създава. Ние си имаме имена. Е, поне повечето от нас. Аз например много харесвам името, което ми даде ковачът Марко – Непобедим. И макар днес да не ни имат за нещо повече от парчета ръждясало желязо, ние сме част от миналото на човечеството. Участвали сме в създаването и падението на всички цивилизации и господарства по света. Затова реших да опиша своя дълъг живот – от буца руда, до парче земна пръст с цвят на засъхнала кръв.
Намери ме един рудар, от онези стари българи, които копаеха земята, за да изкарат прехраната на семействата си. Казваше се Войсил. Дълбаеше и дълбаеше Войсил недрата на Берковската планина, докато не стигна до мен. Какви усилия само, майко мила! И накрая какво? Вместо така мечтаната скала от чисто сребро, се оказа, че аз бях сърцето на планината. Изсмя се Войсил невесело, докато ме оглеждаше – едно огромно парче руда с червеникав цвят:
– Ето че, късметът ми изневери – махна с ръка. – Нищо, теб ще измъкна, за да си направя меч! – напъна яки мишци и ме изтръгна от планината.
Оттам, току-що откъснат от скалата-майка, ме извлякоха на белия свят и видях, че съм заобиколен от други по-малки от мен, бели с медни отблясъци на цвят буци. „Сребро – помислих – скъпо, но не е силно като мен.“ Натовариха ме в кола, теглена от биволи. Докато се друсахме по пътя за Берковица, потъвах между останалите късове руда, мачкайки меките нещастници. Внезапно Войсил, който водеше каруцата извика:
– Стой! Тази руда е дотук!
Сграбчиха ме груби ръце, измъкнаха ме от уютното гнезденце, което си бях направил и ме захвърлиха на поляната пред ковашко огнище. Бях пристигнал пред ковачницата на майстор Марко. Войсил ме посочи:
– Майсторе, виж какво ще излезе от тази буца – каза и подкара каруцата по пътя за Търнов. Ковачът кимна и влезе обратно в каменната си ковачница.
Месеци наред гледах как по-малките камъни хвърляни от чираците в огъня се прераждаха в палешници, мотики и сърпове. „Това ли се очаква да излезе от мен?“ – мислех разочарован, та аз съм сърцето на планината! Дори надменното среброто и медта, с които пътувахме насам, осъзнаха моята сила“.
Горещото лято отмина и времето се развали. Валя дъжд седмици наред, след това падна сняг и затрупа поляната и самия мен. „Дано само не ме раздробят на парчета! Така ще изгубя силата си.“ – мъчех се да предвидя събитията, които ми бе предначертала съдбата. Един ден, снегът още не се бе разтопил, ковачът Марко дойде при мен. Посегна към голям железен чук, който носеше със себе си, вдигна го над главата си и ме трясна с все сила. Така се запознах с Гръмотряс“– тежкото боище, с което взе да ме налага ковачът. Много бой отнесох аз от Гръмотряс, обаче освен че паднаха малки късчета скала и полепнали камъчета от мен, останах цял, та взех и че заблестях на слънчевите лъчи.
– Ще станеш за меч, една буца – едно оръжие. – заключи ковачът и накара тримата си чираци да ме вдигнат и пуснат в разгорялото се огнище. Аз се отдадох на удоволствието, поглъщайки лакомо топлината на разлудувалите се пламъци. Влязох неугледна буца, а се преродих в смъртоносно оръжие. Бях истинско желязо – гъвкаво и ковко, огнената стихия ме сътвори, водата, в която ме охлаждаха, ме закали. Трима души ме коваха непрекъснато в продължение на седмица. На седмия ден ковачът ме изглади с вълнена кърпа, огледа ме преценяващо и бавно рече:
– Време е за изпит. Издържиш ли силата на Гръмотряс, ще те бъде, не успееш ли обаче, правя те на дузина сърпове. Ще им правиш компания на тия в ъгъла. – посочи купчината сечива с дебелият си пръст.
Погледнах изкривените и затъпени сърпове. Драги читателю, ясно ти е какво си помислих. Положиха ме върху два дръвника, но нямах опора в средата. Тримата почернели от саждите чираци застанаха около мен. „На вятъра ли ще остане този денонощен труд?“ – прочетох в широко отворените им очи. Аз им отговорих със зарево от отблясъци на фона на внезапно разгорелите се пламъци в огнището. Ковачът, моят сътворител, застана пред мен. Виждах единствено блестящите му очи и чудовищната сянка на Гръмотряс в ръцете му. Майсторът надигна страшния чук:
– Я сега! – извика, докато го стоварваше отгоре ми.
Гръмотряс ме удари в средата. Огънах се до пода. Ядосах се не на шега. Така се изстрелях нагоре, че отсякох яката букова дръжка на тежкия чук и порязах челото на ковача.
– Ехаа! – извикаха тримата чираци, отскачайки назад.
Гръмотряс се строполи на пода безпомощен. Аз елегантно легнах обратно на бичметата. Ковачът изтри потеклата кръв от челото си и се усмихна широко:
– Създал съм те с душа! Ще те нарека Непобедим. Войсил ще е много доволен. Достоен си за силната му десница!“
Така, след като преминах успешно изпитанието на майстор Марко и неговия огромен чук, аз получих първото си име. Не след дълго Войсил пристигна в ковачницата. Снажният мъж, десетник в царската войска, ме пое в ръцете си и ме развъртя във въздуха. Понесох се елегантно в убийствен танц.
– Добро оръжие си ми направил, Марко! – похвали ковача Войсил.
– Изпитах го с Гръмотряс – обади се майсторът – Не само издържа на саблени удари, но и реже добре.– показа позарасналата рана на челото си – За спомен от него ми е.
Войсил претегли тежината ми още веднъж:
– Колко искаш за него майсторе?
Ковачът тръсна глава:
– Нищо няма да ми плащаш. Само защитавайте земята наша, че те, нашествениците, са ей там. – показа с ръка баирите, заграждащи долината. – и да не забравя, нарекох меча „Непобедим“. Ако не ти харесва името, кръсти си го по твое желание.
– Хубаво име си му дал, Марко, ще го дам на гравьор, да го изпише. – Войсил подаде ръка за сбогом, ковачът я стисна и ни изпрати с поглед.
С моя стопанин бяхме неразделни. Яздихме заедно до Търновград, където гравираха името ми и това на моя собственик. Направиха ми хубава ножница с кожени ремъци. Упражнявахме се заедно с Войсил и аз станах част от десницата му. Така заедно се калявахме за събитията, които ще опиша по-долу.
Един ден в Берковица пристигна вестоносец. Цар Иван Шишман привикваше войската за бран и ние се застягахме за път. Войсил ме излъска с пепел, наточи ме на плосък камък, изпита ме с пръст. Потеглихме на запад, а дружината ни се удвои, след това – утрои. Пристигнахме на равно място, обградено с планини. Плочник – така се казваше това място. Голямо военно сборище беше. Не бях виждал толкова мечове на едно място. Кой от кой по-големи, по-яки, юнак до юнака. Докато чакахме врага, тук се мерихме по здравина и издръжливост. В другарските двубои се запознах с легендарни имена като Княжевич, Косача, Славен и хиляди други. Най-важното за мен бе, че макар и млад, бях добре посрещнат от своите именити събратя и не се изложих, когато настъпи голямата касапница на боя. Погубихме множество ятагани и прогонихме завоевателите, печелейки победа. Моят стопанин Войсил се отличи в битката и бе повишен в стотник.
Следващите две години живяхме мирно и дори скучно, ако трябва да бъда искрен. Но ето че нашествениците отново нахлуха в нашата земя. И отново царски вестоносец дойде в Берковица. Войсил не се двоуми и скоро препускахме към пределите на Сръбското княжество. Този път пътувахме дълго. Интересно пътуване, нови запознанства. Спряхме на място наречено Косово поле. Отново военен лагер, където изчаквахме приближаването на османлиите. Те не ни накараха да чакаме дълго. Боят бе жесток и кръвопролитен. Вече имах военна закалка и на бойното поле с Войсил показахме чудеса от храброст. Имах честта да се дуелирам със страшилището на нашествениците – ятагана Кеседжия. Велик двубой! Сблъскахме се на живот и смърт над двадесет пъти. Кеседжия не издържа на моята сила. Въпреки че бе тежък и корав, успях да го пречупя на две. Единствено колебанието на Войсил да прониже собственика му с мен, реши съдбата на бъдещият султан Баязид Светкавицата. Изтърва момента да обърне хода на битката моят стопанин… После нещата не се развиха добре за нас. Нашествениците надделяха. Хронистите са описали добре последиците от тази битка, така че аз спирам дотук. На връщане към родната Берковица, късметът изневери на моя стопанин. Нападна ни шайка горски разбойници във вековния лес близо до градчето Берово. Отчаяно се опитвах да защитя Войсил. Дори успяхме да разпръснем разбойниците, нанасяйки им множество рани, но тогава избръмча тетива. Предателска стрела, изстреляна от гъсталака, улучи смъртоносно моя собственик. Войсил ме изтърва и аз паднах в дебелата шума на вековната гора.
Бавно до мен изгни плътта на моя стопанин, дивите зверове разнесоха костите му надалеч. Никой не минаваше от тук, единствено шумът на вятъра в короната на столетния дъб, в чиято сянка лежах и воят на вълци, нарушаваха моята самота. Тук престоях стотици години. Надеждата, че ще бъда намерен и полезен някому, постепенно ме напускаше. Усещах че ръждясвам, грозни язви рушаха плътта ми, смесвайки се с отдавна избледнялата човешка кръв по лезвието ми.
И о, чудо! Изведнъж дочух човешки стъпки! Ослушах се изненадан. Кой ли незнаен скиталец минава през тези забравени от хората пущинаци? Докато се чудех какво става, почувствах как шумата и пръстта около мен падат. Някой ме пое от земята.
– Ууу, на ти сегааа. – размахаха ме във въздуха.
Аз бях сляп, не виждах нищо от ръждата. Прерязах някого, усетих вкуса на кръв. Не бе човешка. Чу се вълчи вой и квичене от болка. Отново ме размахаха, хрущенето на кости и дивият вой ме възбудиха. Целият потънах в прясна топла кръв.
– А така, още искаш ли? – крещеше човекът в чиито ръце се намирах.
Изведнъж полетях на някъде. Посрещнах удара с широката си част, а тя бе твърде изтъняла от корозията на времето. Чух „Тряс“ при сблъсъка с дървесен ствол и почувствах как се чупя. Ръждата от мен изпада. Огледах се и видях виновника за последните събития. Оказа се момък с едва наболи мустаци. Младежът, който ме бе захвърлил така безцеремонно, все още викаше след отстъпващата глутница. Два трупа на вълци се търкаляха на поляната. Момчето свали калпака си и изтри потта стичаща се по зачервеното чело. Чак сега видях, че в ямурлука си държеше загърнато малко яре. Дойде до мен, огледа отчупеното от тялото ми парче и поклати глава:
– Добре, че беше ти, да ми помогнеш, иначе отивахме мърцина. Ама какъв голям меч беше! Сигурно си бил побратим на Марко Кралевити. – повъртя ме в ръцете си и ме поразгледа.
– Я, тук има букви, като тия в черквата. Ама аз като още не знам да чета! – почеса се под калпака замислено – дядо поп ще рече що пише тук. А пък аз ще те направя мой нож!
Така се сдобих с нов стопанин. На другият ден ме занесоха в черквата „Успение Богородично“. Аз не съм много за черква, защото съм пролял много кръв и се изненадах, че поп Георги ме взе в ръце. Поглади ме отчето, прочете част от надписа отгоре ми и се разплака.
– Какво ти стана отче? – запита учудено овчарчето – Защо плачеш?
Попът свали калимявката си и ме хвана като кръст, откъм счупеното острие:
– Това, Ильо, е светиня! Българин е защитавал с тоя меч бащината си земя от поробителите. Войсил се е казвал, юнака. Ей тука тъй го пише. – показа надписа отец Георги – Имало е и друго писано, ама то е на липсващата част от меча.
– А кой е Войсил отче? – запита простодушно момчето.
– Стотник, от царската войска, сине. Още го споменаваме на задушница в черквата. Легендата разказва, че е вършил чудеса с тоя меч. Мечът му се е казвал Непобедим. Малко оставало на юнака да отреже главата на Баязида и да прогони поганците от земите ни, но трепнала ръката му, пощадил младостта на отоманеца… Сгрешил юнакът, вместо благодарност за подарения живот, Баязид разсипал българската земя. Така и до днес. Прости ми, Господи! – прекръсти се богобоязливо поп Георги и ме върна в ръцете на Ильо.
Момчето ме взе в ръцете си и рече високо:
– Счупих те, съжалявам. Но давам ти името Отмъстител и кълна се: Ти ще бъдеш моето острие срещу поробителите наши!
Така освен нов стопанин, получих и ново име. Кръстиха ме в църквата и аз се чувствах наистина щастлив, защото животът отново започваше за мен. Ильо ме занесе на местния ковач. Нищо не се бе променило за столетията от моето първо раждане в ковашкото огнище. Майстор Кочо ме загря, заостри счупения ми край и ме зачисти. Бях по-къс, но още по-остър. Ильо ме пое с благоволение от мазолестите ръце на майстора ковач.
– Да ти носи само късмет и да те пази! – зарече ме Кочо и ме предаде в ръцете на бъдещия легендарен войвода.
Възмъжа Ильо, заякна. Бореше всички свои акрани, че и по-големите байновци. Редовно ходехме в гората, където свиквахме един с друг. Ильо се научи да борави с мен, все едно бях продължение на ръката му. Тогава се случи тъй, че местният дерибей закачи сестра му. Ильо му взе животеца с мен. После забягнахме в гората и станахме хайдути. През вековете, докато лежах забравен, моите врагове, ятаганите се бяха изродили до криви дълги ножове наречени ханджари. С Ильо войвода изпратихме много ханджари и техните собственици в небитието. След освобождението продължихме с Ильо войвода, вече произведен в капитан да пазим възкръсналата си държава от чужди посегателства. Моят стопанин остаря и почина в града Кюстендил на пределна възраст. Много тъгувах заради кончината му. После ме хвърлиха в един сандък и аз останах там, заобиколен от купчина стари вещи. „Трудно ми е вече.“ – помислих обезверен – „Усещам, че и хляб не мога да отрежа, време е да ме наточат, но уви, забравиха ме – ненужен, стар и овехтял, съжителствам със стар тиган.“ По едно време почувствах раздрусване. Явно пътувахме за някъде. Не мина много време и пантите на стария сандък жалостиво изскърцаха. Капакът му се отвори и аз примижах на силната светлина. Докато се огледам, попаднах нареден на рафт, обграден с посребрени пафти и меден турски ибрик. Възнегодувах веднага от тази несправедливост и паднах на земята.
– А, ти си бил като шило в торба? – въпросът зададе млад човек, облечен в градски дрехи.
Погледнах младежа, който ме вдигна и блеснах на слънцето, за да го впечатля. Човекът се усмихна:
– Колко искаш за този нож? – запита той брадатият опърпан мъж, който стоеше наблизо.
– А, този нож е много стар. Истинска реликва. Самият пророк Мохамед е стригал космите на брадата си с него. Не мога да го дам за по-малко от десет златни лева.
Изтръпнах от наглостта на противния старец. „Какви десет златни лева бе, уйчо, торба със злато струвам аз!“ – много се ядосах.
– Е, пази си го. Аз ти давам два лева и нищо повече за него! – отсече младокът и ме подаде на хитрия търговец.
Аз се възползвах от тази възможност и успях да порежа стария мошеник по дланта. Той ме изтърва и изпсува:
– Давай двата лева и взимай този проклет стар нож.
Младежът се усмихна, бръкна в пазвата си и извади малка кесийка. Бръкна с два пръста и изкара монетата, срещу която ме размени. Докато ме вземаше повторно от пода, младежът смачка празната си кожена кесийка. Бях наистина трогнат! Човекът бе дал последните си пари за мен. Веднага му простих, че ме оцени само за два лева.
И ето ме отново с нов собственик. Младият човек, на когото станах притежание, се казваше Тодор. Работеше като дописник на вестник, в новата столица на България – София. Новият ми притежател ме взе в печатницата и там се преквалифицирах в нож за рязане на хартия. Върших работата си съвестно в продължение на година. Но съдбата бе решила да ме изненада за пореден път. Един прекрасен ден Тодор се появи в печатницата облечен във войнишка униформа. Взе си довиждане с останалите печатари, сложи ме в джоба си и се отправихме към Троян, откъдето бе родом моят стопанин. Там той ме заведе в една оръжейна работилница, където се срещнах с майстор Дамян.
– Моля те, погледни този нож, Дамяне. – подаде ме на очилат възрастен мъж Тодор – Можеш ли да го преработиш в щик?
Майсторът ме взе в ръце и ме разгледа с интерес:
– Откъде намери този престарял боец? Като гледам изработката, сигурно е от времето на първите хайдути? Никой вече не прави такива ножове, този юнак е жива история. Я виж този почти изтрит надпис – със старите букви е гравиран. По-добре го дай в музея. Сегашните войнишки щикове са достатъчно яки и пригодени за бой.
Изтръпнах! Музей – какво е пък това? Не ми звучеше добре тази перспектива.
Тодор поклати глава:
– Свикнах с този стар нож, друг не ми трябва.
Майсторът го изгледа замислено през дебелите лупи на очилата:
– Добре, но да знаеш, че ще ми отнеме време.
– Полкът заминава след седмица. – тихо каза моят стопанин.
– Ще го имаш готов дотогава. – стиснаха ръце и майсторът се зае с моята модификация.
След няколко дена Тодор ме взе от работилницата, изпробва ме, поставяйки ме на пушката си, и доволно каза:
– Идеално пасваш, дано не се посрамим.
И така тръгнахме ние, голяма дружина все щикове от Троянско. Дълго пътувахме в строй, под съпровода на духова музика. Накрая пристигнахме на място наречено Дойран. Не чакахме много там. Врагът се появи и започнахме бой на живот и смърт. Канонадата от артилерийските снаряди ни оглушаваше. Шрапнели хвърчаха навсякъде. Много от другарите ни падаха мъртви без дори да са влезли в бой. Тодор ме постави на пушката си и при възгласа на командира: „Напред! На нож!“ се впуснахме напред. Оглушах и ослепях. Единственото, което правех бе да мушкам и режа. Не помня колко време продължи това. Така се бях настървил, че не разбрах как Тодор падна напред. При удара в земята аз се забих до дръжката в пръстта. Пушката се изхлузи от мен и се преметна нанякъде. Погледнах към моя стопанин. Лежеше неподвижно на метър от мен. По бялата му риза растеше голямо червено петно. Отново оставах сам. След време настана тишина. После минаха други войници покрай мен. Прибраха на носилка тялото на Тодор. Взеха и пушката, но мен не забелязаха. След това настъпи тишина.
Стопявах се бавно във влажната земя. Помислих тъжно: „И какво съм сега – купчинка ръжда, чакам в пръстта да се разпадна и в червена охра да я оцветя“.
