Интервю с Милен Хальов

Милен Хальов

Здравей, Милен.
Първо искам да ти благодаря, че се съгласи на това интервю за прохождащото ни списание “Литературен дизайн”.

Аз благодаря за вниманието.

Разкажи на читателите ни малко повече за себе си, но отвъд писането, кой е Милен Хальов?

Напоследък нещо не съм на ти с Милен отвъд писането. Голяма грешка, която ми изяжда живота, но още не съм събрал достатъчно мъдрост хем да пиша, хем да не мисля през всичкото останало време за това, което пиша.

Преподавам, рисувам (все по-рядко), чета, обожавам да стоя сам, но сред тълпи от хора (което също става все по-рядко), обичам кино, не обичам да пътувам…

Милен Хальов и книгата му (снимка – фейсбук)

А сега нека направим змейски скок към Кало – безспорно най-впечатляващия съвременен литературен герой. Има ли Кало първообраз?

Ха, хубаво звучи. Дано!

Кало няма първообраз, сбор е от мен, от мои приятели, от всичко, което ми се е видяло подходящо за персонажа и за сюжета.

Откъде ти дойде идеята за това момче – син на змей  и на просмъртна жена?

Идеята тръгна от това, че исках да пиша за дете супергерой. Знаех горе-долу какви сили исках да има и в последствие ми се видя подходящо да го обвържа с българската митология. А е син на змей и човешка жена, защото обожавам филма “D ловецът на вампири”, в който майката на главния персонаж е човек, а баща му е най-могъщият вампир, споменатата двойственост много ме впечатляваше като дете.

Книгата е пропита с митология – българска и славянска, а образите са ярки и запомнящи се. Ще ни обясниш ли  кое събуди интереса ти към митологията?

Българската митология разполага с разкошни и страховити създания. А винаги съм обичал чудовищата. Бях сигурен, че може да се получи страхотна супергеройска история, базирана на нашата митология. После видях и други потенциални ползи: българите обичаме да четем книги, които наблягат на българското, а за чужденците – ако ми се усмихне късметът – Кало да излезе в чужбина – нашата митология ще е нещо изумително.

Сам ли правиш проучванията си за митологичните образи?

Да, сам. Съчинявам образа, който ми трябва в сюжета и търся митологичен образ, който да отговаря. После го преиначавам, за да пасне или за да е още по-интересен.

Понякога намирам създания, които ме вдъхновяват за някакъв момент от сюжета; общо взето проучванията ми са движени от идеите, а идеите ми се захранват от проучванията.

В трите ти романа действието се развива забързано, има битки, има туистове, както и прескачане из различни райони в България. Пътуваш ли много? Познаваш ли местата, за които пишеш?

Не пътувам много. Не съм стъпвал на повечето места, за които пиша. Възползвам се от факта, че нямам идея каква е атмосферата там, за да създам моя, фантазна атмосфера. Естествено проучвам местата – чета, гледам снимки, сателитни изображения, но най-обичам някой, който е ходил и има впечатление, изпълнено с емоция, да ми разказва. Това ме вдъхновява. Хората ме вдъхновяват повече от местата.

Не мога да не те попитам кой град е прототип на Румица или е събирателен образ на малкото провинциално градче, където всеки знае тайните на другия?

Русе, но в много по-умален вариант. И да, има го събирателния образ, … но като си затворя очите и си представя улиците, по които Кало тича и панелките, по които скача, ми изниква Русе.

Впечатляващо добър и симпатичен е образът на Ерди, а и на Ангелинка, която се появява по-късно в книгата. Смяташ ли, че в българската съвременна литература, образите на циганите липсват в каквато и да е светлина, което не е много правилно, защото те са част от реалността и живота, такъв какъвто го познаваме?

Не съм чел достатъчно съвременна българска литература, за да съм категоричен, но подозирам, че липсват. Ерди ми е много близък. В него има повече от мен отколкото в Кало. На него разчитах да размъти водате, да жегне националистите. Нищо такова – почти на всички, с които съм говорил, им е любимец. А нито той, нито семейството му са много преиначени образи спрямо действителността. В края на третата книга има интересна динамика между него и баща му. Хем има мир и любов, хем… сладоледът го плаща оня с парите.

А ако се задълбае: Ерди е с турско име, майка му по всяка вероятност е с гръцки корен, начинът им на живот е типичен за ромите… Исках да създам един такъв образ – не съвсем определен етнически, защото аз самият като дете, бях приятел с деца, за които не знаех от какъв етнос са. Само знаех, че кожата им е по-тъмна от моята и че имената им звучат странно.

А за Ангелина ти гарантирам, че хлапетата изобщо не си дават сметка, че може да е ромка.

Снимка: фейсбук

Не знам как да задавам въпросите си, за да не издавам на читателите историята, но кое е по-смислено за човека Милен – животът, смъртта или нищото? А за автора Милен Хальов?

Първите две са неразделно свързани. И са ми интересни, защото са неумолимо надвиснали над мен.

Нищото е концепция, която прегръщам с вълнение. Философски и религиозно погледнато нищото е съвършенство. Нирвана. Нямаш нужда от нищо, нямаш какво повече да свършиш, никой вече не може да свърши нещо за теб, идеален си, цял, единен, всеобхватен, никъде вече не можеш да паснеш, нищо не може да се напасне към теб – съвършенство. Натам движат душите, пак казвам, религиозно и филосовски погледнато. Затова аргументите на злодеите в третата книга са толкова силни. Ако не правеха лоши неща, спокойно можеха да бъдат учители в някоя свещена книга…

Честно казано на моменти имам чувството, че връзката между Кало и Рая е далеч по-емоционална, отколкото между Кало и Йоана. Търсен ли е този ефект?

Гонен е ефектът връзката между Рая и Кало да е много емоционална. Не съм целял непременно да е по-емоционална от тази между него и Йоана. В крайна сметка, въпреки многото злодеи в трите книги, Рая си остава основният антагонист за Кало. И се радвам, че се разви една интелигентна връзка между протагонист и антагонист; радвам се, че явно бяха начертани паралелите между двамата. Влизаха си в положението един на друг.

Имах идея, съвсем в началото, Рая и Йоана да са един персонаж – Андрея. Кало и Андрея щяха да са влюбени, но истината, за това какво е станало с баща му, щеше да ги постави един срещу друг. Обаче това вече е правено и поех в друга посока. От там може би е останала химията между Кало и Рая.

Засягаш на две места – по мои спомени – темата с отцеубийството. Един път, когато Кало “прощава” на Рая и не я наказва и втори път, когато един от главните герои убива превърнатия в демон баща. От друга страна той страда от дамгата “майце-убиец” – на какво се дължи двойственото поведение?

Търсих най-богатата драма. Най-трудния избор. И най-интересния за проследяване сюжет.  За мен беше изключително любопитно до какви изводи ще стигна.

И в контекста на горния въпрос, греховете на героите могат ли да бъдат простени?

Да, могат. Но не от всеки. Трябва да си минал през определени моменти, за да можеш да простиш. Да си влязъл в обувките на врага.

Другият вариант е да си божествено добър човек. Аз не съм.

Милен Хальов

В крайна сметка всеки по пътя си, дори когато е воден от добри и идеални намерения, допуска грешки и грехове, това омаловажава ли геройството?

Не го омаловажава, но го товари. Усложнява го. Прави го реално. Светът е дуалистичен, така е устроен. В геройството винаги ще има жестокост за някого.

Много критици смятат, че първа част започва мудно и постепенно набира сила. Личното ми мнение е, че въвеждането е доста кратко, но ударно, а след това всичко се забързва още повече, докато човек няма търпение да изчете още една глава, и още една, и още една. Колко редакции мина първата книгата, за да е това, което държим сега в ръцете си?

Идеята ми беше да започне невинно, с почти човешките проблеми на Кало и после да ти падне шапката.

Три редакции от мен и две от редактор. Общо взето сюжетът и темпото почти не мръднаха от втората ми редакция до печата.

Но, както знаеш, едно произведение не се завършва – изоставя се. Така и с Кало 1. Има диалози, които бих бутнал, персонажи, които бих задълбочил… Но общо, като трилогия, съм много доволен от картинката.

Лесно ли работиш с редактора си? Чувствителен ли си, когато ти кажат, че нещо, написано от теб не е добро и трябва да го преработиш или дори заличиш?

Ганка Филиповска ми е редактор и прави чудеса. Работим добре. Търпи ме.

А за критиката – дебелокож съм като слон. Но да е градивна критика: не работи защото… Ще заработи, ако… Няма да се хареса, защото…  По-интересно ще стане, ако…

Сигурен съм, че ако книгата ти не беше издадена от най-голямото българско издателство, нямаше да постигне този успех, въпреки безсъмнените си качества. Как стигна до самото издаване в Сиела?

Пратих ръкописа на двайсет издателства (може би и повече) и само от Сиела проявиха интерес. Нямаше нужда да ги убеждавам, издателят ми кажи-речи го беше решил още преди да се срещнем.

Колко време ти отне да напишеш всяка от книгите?

Около година. Но процесът е разкъсан. За около три месеца пиша първия драфт. После го оставям няколко месеца да отлежи, през които се раждат идеи, идват решения на проблеми, сцени, думи ми изкачат, които съм търсил, а не съм намирал… Тази дистанция между първи драфт и редакции ми е много важна.

А колко време ти отне редакцията на всяка от книгите?

Ако не броим месеците дистанция, за около месец минавам три редакции.

Третата книга се нуждаеше от повече редактиране. Но там се появи и Ковид, така че мъката беше на много фронтове.

Интересува ли се в обикновения си живот Милен Хальов от българския фолклор и безграничните му проявления?

Не и ако не съм запленен от някоя история. Май нищо не ме интересува истински, ако не мога да го претворя в история.

Един шеговит въпрос: Аз, ако имах фамилия Хальов, бих писал за хали, ти защо предпочете лами и змейове?

Под секрет ще ти кажа: то е същото, хаха.

Как пишеш? На пълна тишина, на музика и съответно каква? По кое време на денонощието?

Пиша на музика. Всичко може да ми е фон, според настроението или сцената, която пиша: народна музика, хаус, сръбско, чалга, R&B, осемдесетарски рок…

Сутрин ми е по-добре да пиша, но ако съм много погълнат мога да пиша и нощем. Случвало се е да стоя до 3-4 през нощта.

Едва ли се издържаш с писане. Колкото и да ни се иска българските автори да се фокусират само върху творене, това не е реалност за съжаление. Та, как изкарваш хляба си?

Преподавам изобразително изкуство в частно училище.

Коя/ кои са любимите ти книги?

“Лолита”. Става ми все по-трудно да я чета. Като тийнейджър, когато я прочетох за пръв път, бях по-безсрамен. Сега ми е дълбоко противна на места, но в края винаги си давам сметка, че все още ми е любима. Борбата на Хумберт да обезсмърти това, което намира за любов, и знанието ни от сегашна гледна точка, че е успял, са дълбоко въздействащи. Грозотата на постъпките и болните разбирания на протагониста са гениално поднесени. Витае една особена обреченост, чудовищност и хем Хумберт е наказан всячески, хем побеждава. Още са живи.

Планираш ли още приключения за Кало Змея или твориш над друга идея (този въпрос е от Михаела – 8 и половина години)?

Не, без повече Кало. Единственият вариант да се върна към него е, ако стане някакъв огромен хит – ако излезе в чужбина, ако се превърне в империя с филми, игри и рекламни материали, и има глад за още. Тогава бих се върнал към света на Кало.

Подготвям друга книга.

Кога можем да я очакваме информация за нея?

Надявам се напролет да я има. Но тя съвсем не е подходяща за Михаела на 8 и половина. Може би за Михаела на 16 или поне на 14. Книгата е сурова история за съзряването, без фантастични елементи. Грозна книга за красивите неща в живота.

За финал би ли пожелал нещо на списание “Литературен дизайн” и неговите читатели?

Бъдете здрави, винаги усмихнати, че не се издържа иначе, и се надявам да ви срещам често!

76 Views