Интервю с Илия Михайлов

ИЛИЯ МИХАЙЛОВ – ИНТЕРВЮ

 

 

Здравейте, г-н Михайлов, съвсем скоро излезе Вашата нова книга „Приближаване”, публикувана от издателство „Планини, тя е шеста по ред във внушителната Ви творческа биография, какво Ви мотивира да продължавате да пишете и издавате написаното от Вас?

Здравейте на Вас и на Вашите читатели!

Благодаря Ви за проявения интерес към мен и към „Приближаване“!

Аз пиша разкази. Наистина, това е шестата ми подред книга.

През 2018 г. излезе първата – „Побързай“, на следващата (2019 г) – „Когато вали“, през 2020 г. – „Автобус за някъде“, миналата година (2021) – „Ежедневности“, а през тази издадохме две книги – „Доизмислено щастие“ и „Приближаване“.

Първите ми три книги бяха издадени по програма на Община Пазарджик за насърчаване на местни творци, за което съм благодарен на кмета г-н Тодор Попов и неговия екип.

Четвъртата и петата ми книга бяха издадени с частни дарения.

Искам тук да благодаря на хората, с които работя от самото начало по моите проекти.

Това са българският писател Георги К. Спасов, който стана редактор на първите ми три книги, мой ментор в писането и приятел; моята колежка и приятел Жана Цветанова (преподавател по БЕЛ в моето училище – СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик), която беше коректор на пет от шестте ми книги; младата българска художничка Катрин Малинова, която е автор на кориците на всичките ми книги; моята духовна сестра Петя Точкова, която винаги ме е насърчавала да изразявам с думи това, което ме вълнува и докосва; Дияна Николова – също мой колега и приятел, преподавател по изобразително изкуство в моето училище, която стана автор на графиките в „Ежедневности“!

Благодаря на жена ми и на семейството, които безкрайно обичам и уважавам! Те са моите първи читатели, редактори и критици.

И за да отговаря накратко на Вашия въпрос – семейството ми е всичко за мен. То е това, което ме мотивира да продължавам да пиша за това, което ме докосва.

Историите ви са житейски, злобоневни и изпълнени с ежедневен алтруизъм, има ли такива, които просто сте решили да напишете, заради самата идея или всички са ви прошепнати от живота?

Знаете ли, не се събуждам с мисълта „Днес ще напиша нещо!“.

Най-често го правя под впечатление. Ако нещо ме докосне, ако нещо „мине“ през душата и сърцето ми, преживявам го и го изливам в разказ.

Всеки ден ни предлага толкова много теми, сюжети и образи, че е достатъчно просто да се огледаш около себе си и да ги забележиш.

По тази причина мисля, че писателите са много наблюдателни хора, които улавят „малки“, на пръв поглед незначителни детайли от своето ежедневие.

Като се замисля, именно те са най-ценното – животът ни. Обичам „ежедневностите“ и усещането на уют и сигурност, което те ми носят.

В разказите Ви виждаме малкия човек, с голямо сърце, вървящ по малката си житейска пътека, изправящ се пред големите въпроси на битието – обичате ли го този малък човек?

Аз го наричам „обикновения“ човек, макар че и този израз не е достатъчно коректен, според мен, защото вярвам че всеки е необикновен и неповторим по свой собствен начин.

Обичам го, разбира се, вярвам в него, съпреживявам неговите радости, тревоги и мечти. Съчувствам му, опитвам се да го разбера, да го утеша, да го насърча. Потупвам го по рамото, когато успява. Карам го да продължава напред, когато греши.

Може би защото аз самия съм един от тези обикновени хора, които живеят живота си по начина, който смятат за правилен.

И обичате да пишете за него?

Да, обичам да пиша за него. Харесва ми да се чувствам в обувките му, да го говоря от негово име за истините, до които се докосва, за въпросите които си задава, за изборите, които му се налага да прави всеки ден.

Перонът, гарата, релсите, символ ли са на Пътя?

Аз съм пътуващ човек. От близо петнадесетина година живея в Пловдив, а работя в Пазарджик и пътувам всеки работен ден. Това е нещо много специално за мен. Още повече, че по-голямата част от книгите си съм написал на телефона си пътувайки.

На гарата, във влака, по пътя, срещам толкова много човешки съдби, които бързат за някъде, а всъщност именно това бързане е животът ни.

„Човекът е човек, когато е на път“, както казва древната мъдрост. Обичам и дълбоко уважавам старите изтъркани истини, защото те го заслужават, проверени безброй пъти от времето.

Накъде води той?

Вярвам, че до голяма степен човек сам избира пътя, по който да поеме. Понякога се намесва и съдбата, за да поправи или да обърка нещо, но ние сме тези, които вървим по пътя си, който води…може би към нас самите.

Приближаваме се към себе си, за да вляза в стилистиката на заглавието на последната си книга.

В написаното от Вас присъстват и животните. Справедливи ли сме с тях ние хората?

Обожавам кучетата. Като малък имах за кратко женски еърдейл на име Барби. И до днес тази порода е любимата ми.

Жена ми пък обича котките. Семейство от любители на животните сме, но нямаме свой домашен любимец, защото все още не сме сигурни, че ще можем да му бъдем пълноценни стопани.

Кучетата и котките не са плюшени играчки, с които да си поиграеш за малко и после да ги оставиш на шкафа до хладилника. Те изискват грижи и време, които ние на този етап не можем да им дадем на сто процента. Това е преди всичко отговорност. Все пак се грижим за Боби – един много симпатичен пес, който живее в къщите до нашата кооперация в Пловдив. Стопаните му, възрастни хора, починаха преди години и всички от квартала някак го отглеждаме заедно.

Ако трябва директно да отговоря на Вашия въпрос – не, не сме справедливи с животните около нас. Доказателствата за това, за съжаление, са навсякъде около нас – бездомните кучета и котки по улиците, зоологическите градини, ловуването за удоволствие.

Преди време четох едно интервю на френско-белгийския писател Ерик Еманюел Шмит. Той пише за своите три кучета:

„Когато им говоря, говоря на души, надарени с разум, чувствителност, чувства и памет. Далеч съм от мисълта да си служа с тях като с играчки, отнасям се към тях като към личности, личности, които тача и които ме обожават. Макар някои да гледат на поведението ми с укор, непрестанно се мъча да ги направя щастливи. Споменах ли, че ги обичам“

За развитието на едно общество много показателно е отношението му към животните и към различните хора. Вие сами преценете на какво ниво сме ние в момента по този криттерий.

Уличните или домашните кафемашини?

Кафето е много специално за нас с жена ми. То заема важно място в ежедневието ни. Това е ритуал, на който се любуваме всеки ден по няколко пъти.

Домашната ни кафемашина е един от уредите вкъщи, които използваме най-често.

Въпросът Ви вероятно е свързан с един от разказите в „Приближаване“, който озаглавих „За кафемашините и хората“. В него се опитах да водя повествованието от името на една улична кафемашина, която е свидетел на много житейски ситуации около себе си. Беше предизвикателство за мен.

Надявам се повече хора да открият нещо за себе си в книгата.

Вие сте човек, който непрекъснато помага на някой, по всякакъв начин, със всякакви средства, искрен сте в това, което правите и получавате подкрепа много страни. Кауза ли е това или огромно сърце на човек, който обича хората?

През годините обвързвах книгите си с различни каузи и организирахме няколко благотворителни кампании.

През 2018 г., с „Побързай“, бяха събрани 12 000 лв. за лечението на мой онкоболен колега и приятел – бате Жоро Войнов, който за съжаление вече не е сред нас.

Две години по-късно, през 2020 г., с „Автобус за някъде“, в разгара на ковид епидемията, събрахме средства за МБАЛ – гр. Пазарджик.

Широка обществена подкрепа получи кампанията, която организирахме с „Ежедневности“ през април 2021 г., която имаше за цел събирането на средства за Детското отделение на Клиниката по онкология и хематология при УМБАЛ „Св. Георги“ – гр. Пловдив. В нея се включиха хора от цяла България и чужбина, сред които известни български музиканти и журналисти като Емил Анчев и Явор Недев (рок група „Конкурент“), Васко Кръпката и „Подуене Блус Бенд“, Ники Кънчев и др. Общата сума, която беше събрана, е 4 100 лв., които бяха преведени за нуждите на отделението.

През изминаващата си вече 2022 г. първо издадох „Доизмислено щастие“- петата ми книжка. Заглавието се роди след една среща с великата Цветана Манева, на която посветих и разказ.

Мисля, че най-специалното в тази книга станаха страхотните рисунки на децата от Дневния център за деца и младежи с увреждания „Вяра. Надежда. Любов“ – гр. Пазарджик. На тях посветихме и поредната благотворителна кампания, защото през тази година Центърът ще отбележи своята 30-годишнина.

В нея се включиха хора от цяла България и света. Получихме парични преводи от САЩ, Канада и от различни краища на Европа.

Рекламни лица на „Доизмислено щастие“ станаха изтъкнати български артисти, писатели, музиканти, журналисти, спортисти и общественици: Христо Шопов, Цветана Манева, Ники Кънчев, Георги Тошев, Васко Кръпката, рок група „Б.Т.Р.“, рок група „Епизод“, рок група „Фондацията“, рок група „Конкурент“, ВК „Хебър“ Пазарджик, Коцето Калки, група „Медикус“, Димитър Рачков, Иво Сиромахов, Николо Коцев, рок група „Кикимора, Георги Бърдаров, Гергана Русекова (Софийска опера и балет), Калин Владов (фитнес инструктор), българските актриси Албена Казакова и Светлана Атанасова, българският журналист и 18-кратен победител в телевизионното предаване на БНТ „Последният печели“ Мартин Иванов, Мирослав Стоянов, говорител на РДВР – гр. Пазарджик.

Събраната сума от кампанията на „Доизмислено щастие“ беше 5 500 лв., които събрахме за по-малко от един месец. Парите бяха предадени на г-жа Гергана Васева – директор на Дневния център. Получихме и протокол за дарение.

Преди дни от печат излезе шестата ми книга – „Приближаване“. За пръв път работя с професионално издателство. Мисля, че тук е мястото на благодаря на Румен Христов от „Планини“ за доверието, което ми гласува, заставайки зад мен!

Благодаря и на българския писател Георги Връбчев, който стана редактор на книгата.

За мен е чест да работя с добри и коректни хора, каквито са те! Още повече, че ни обединява и музиката. Аз съм почитател на класическия рок и AC/DC, а те обожават Manowar. От една кръвна група сме, което е особено важно.

Ако трябва да кажа още нещо за „Приближаване“, предговорът към книгата е дело на българския журналист Георги Тошев, за което изказвам благодарност и на него.

Корицата отново подготви младата българска художничка Катрин Малинова, която вече споменах.

Учител сте, заобиколен сте от децата на България, има ли бъдеще пред тях, пред нея?

Работя като учител по история вече 23 г. Обичам работата си. Обичам децата на България и вярвам в тях. Вярвам и се надявам, че те ще живеят по-справедливо и достойно живота, който ги очаква.

Освен на история се опитвам да ги възпитавам да бъдат добри хора. От години, винаги когато влизам в класната стая, поглеждам сладурите в очите. Виждам, всъщност, пред себе си една голяма прегръдка и казвам:

– Добър ден, добри хора!

А те ми отвръщат:

– Добър ден, добри господине!

Идеята е простичка и полезна като тирбушон – да извикаш Доброто у децата и у себе си, да го накараш да се събуди и да се покаже зад ъгъла на улица „Ежедневие“. Заедно да чуем гласа му, който да ни вдъхне кураж, че не всичко е загубено, че все още има смисъл да бъдем добри един към друг, колкото и трудно и безсмислено да изглежда това понякога.

Пътят на „Приближаване” нататък?

На 21.11.2022 г. бе  първото представяне на книгата в родния ми Пазарджик. Това ще е първата спирка на „Приближаване“ към читателите.

В началото на декември, с издателство „Планини“, ще участваме в Панаира на книгата в НДК в София, а през следващата година имаме покана от библиотеката в Благоевград.

Планираме да представим „Приближаване“ и в Пловдив.

Само да е живот и здраве!

Пожелайте нещо на читателите ни

Пожелавам на Вас и на читателите Ви здраве, любов и вдъхновение!

Нека бъде светлина!