Интервю с Диана Фъртунова

Интервю с Диана Фъртунова

Всички ние се възпитаваме от културата, на която ставаме свидетели ежедневно, затова и екипът на издателство “Литературен Дизайн”, реши силата и отзвукът на “Забравеният език” да продължат възможно най-дълго!
В сайта ще публикуваме голяма част от произведенията, участвали в конкурса и те ще останат там до следващия конкурс, а също така и ще Ви срещнем от първо лице с победителите в двете категории – “Поезия” и “Проза”!

Първото ни интервю е с победителката в категория “Поезия” – Диана Фъртунова!

И нейния “Страдалец”.

Ще разберем от нея самата коя е тя, дали страдалецът на Диана живее в нея или е измъченият човек, който срещаме всеки ден по улиците на страната ни?! Какво държи свещта му неугасваща?! Коя е нейната свещ, която държи в ръце, и която я кара да пише със сърцето си? Какво стои зад символиката на светлината и кои са нейните „Благословени дни от календара“?
Но преди да ѝ зададем сложните екзистенциални въпроси, ще си поговорим за желанието ѝ да участва в конкурса “Забравеният език”.

Здравейте, Диана,
нямаше как да не започнем нашето първо интервю с Вас. Причините са две – Вие сте победител в категория „Поезия” и първа изпратихте Вашето стихотворение за конкурса ни. Още щом получихме написаното от Вас, се зачудихме какви са тези сила и вдъхновение, които толкова решително Ви задвижиха, за да реагирате така скоротечно. Признаваме Ви, че успяхте да заковете вниманието ни със стихотворението. Докрая на конкурса останахте нашият недвусмислен фаворит.

Кой беше Вашият двигател в решението Ви да участвате в конкурса “Забравеният език”?

Диана Фъртунова: Цял живот професионалният ми път е свързан с българския език. За мен той винаги е бил „език свещен“. И винаги съм проявявала специален интерес към старите думи на „нашите деди“. Така че като попаднах на обявата за Вашия конкурс, нито за миг не се поколебах да приема хвърлената ръкавица на предизвикателството да напиша стихотворение, в което да включа посочените от Вас позабравени думи.

А кое Ви вдъхнови да напишете Вашето стихотворение толкова и бързо и майсторски?

Диана Фъртунова: Има стихотворения, които се пишат със сърцето. Това беше едно от тях. Сякаш думите сами се редяха в строфите без да ги търся, без да ги обмислям. Това беше като връщане назад в миналото с машина на времето. И наистина го написах бързо, сякаш се страхувах да не изпусна този вълшебен миг. А когато сложих последната точка, даже изпитах болка, че това магическо преживяване свърши.

Какво е Вашето мнение – забравил ли е българинът езика и корените си?

Диана Фъртунова: За съжаление, има българи, които като заживеят в чужбина, бързо забравят и езика си, и откъде са корените им. Много от днешните млади хора също предпочитат да боравят повече с чуждици в ежедневното си общуване. Наблюдаваме едно поангличанчване на нашата реч „омайна сладка“. Не знам защо това на младежите им се струва забавно. В същото време, безспорно има и интерес към родния език, и то тъкмо към архаизмите. Романът „Глина“, например, само спечели от използването на стари позабравени думи в повествованието, които допринесоха за неговата цветност и автентичност. И никой не възропта срещу архаизмите в него.

Кой е Вашият Страдалец? Разкажете ни малко повече за него…

Диана Фъртунова: Той, за съжаление, не е само лирически герой. И не е сам. Много са като него – българи, чиито родители вече са напуснали този свят, и родната „бяла спретната къщурка“ се е гътнала в прахоляка на забвението. А те се скитат немили-недраги по света и у нас в търсене на щастието, палейки слънцето със свещ.

Припознавате ли се в него?

Диана Фъртунова: Може би донякъде. Защото съм родена в София, но така се стече животът ми, че от години живея в Бургас. Няма да лъжа, че родният ми град ми липсва, макар че съм създала щастлив дом и тук. Истината е, че винаги, когато се завръщам в него, се чувствам донякъде като моя страдалец – стидна.

Срещате ли го на улицата?

Диана Фъртунова: Хората, с които се разминаваме по улицата, са някак анонимни. Не знаеш мъка или радост носят в сърцето си, дали корените ги държат здраво към бащиното огнище, или са далеч от родните си места. Та знам ли, може да съм го срещала, но да не съм го познала.

Страдалецът, който държи светлината в ръцете си и на небосклона, не е ли това днешният свръхчовек, който сам всеки ден сътворява себе си, загинал е неколкократно “несретен, стиден, гладен”, разкъсал “мъката със взлом”, и пак се е изградил, за пореден път е запалил слънцето със свещ, въпреки че е преуморен от трудния си път към светлината?

Диана Фъртунова: В днешния свят на глобализъм, космополитните хора ще стават все повече. Но и домошарите няма да изчезнат, сигурна съм. Скиталчеството не е от днес и очевидно има място в човешката цивилизация. На човека е присъщо да търси мястото си под слънцето. Едни го намират, други обаче не успяват. Въпрос на късмет или може би на орисия.

Коя е Вашата светлина? Тази, която Ви води напред и Ви кара да пишете от сърце толкова години – от ученическите Ви години?

Диана Фъртунова: Веднага си признавам, че неведнъж и аз съм палила слънцето със свещ. И неведнъж съм търсила светлина в тунела. Но тя – светлината, ако не я носиш в самия теб, в душата и съзнанието си, колкото и да се взираш да я видиш навън, все ще ти се изплъзва. Научих се да поддържам нейното пламъче като вечния огън да трепка постоянно. А колкото до писането – пристъпям към него заради играта на думите. Няма по-голямо вълшебство от това – така да ги подредиш, че да пресъздадеш с тях като художник с четка картини и образи или да материализираш чувства. Писането е също като реденето на пъзел, само че с думи. Ако си напаснат по местата, ще се получи картинката, ако на някой елемент не намериш мястото, ще остане да зее нещо недовършено, нещо недоизказано…

Коя е днес Диана Фъртунова? Редактор, журналист, писател…?

Диана Фъртунова: От всичко по малко. Повече редактор, по-малко журналист и от време навреме писател.

А коя иска да бъде?

Диана Фъртунова: Мисля, че това, което съм, е точно това, което искам да бъда. Сиреч – не се терзая да бъда нещо друго.

Какво искате да забравите и какво не?

Диана Фъртунова: Когато човек е изтерзан от нещо – било то болка, било то случка или неприятно преживяване, първата му мисъл е да поиска бързо да го забрави. Аз обаче не искам да забравя дори и лошите неща, които са ми се случили, защото те са част от живота и споменът за тях ме предпазва от самозаблуди, че всичко е цветя и рози.

Какво не бива да забравя никой от нас по пътя си?

Диана Фъртунова: Преди всичко не бива да забравя откъде е тръгнал. Непростимо е да забравяме родината и родителите си. Нека не забравяме да подадем ръка на нуждаещия се, да пуснем монета в шапката на уличния музикант, да запалим свещ за отишлите си от този свят наши близки, да купим цвете от бедната старица, приседнала на тротоара…

И коя свещ в никакъв случай не бива да угасва, докато върви в най-тъмното?

Диана Фъртунова: Никога не бива да угасва свещта на вярата ни – в доброто, в любовта, в утрешния ден.

Кои са Вашите благословени дни в календара? Ще ни разкажете лималко повече за Вашата първа стихосбирка? Ще издадете ли нова стихосбирка? Или какво Ви предстои занапред?

Диана Фъртунова: Сега е модерно всеки ден да има някакъв празник – я ден на прегръдката, я ден на борбата с болестта Паркинсон, я на блондинките и така до безкрай. Благословените дни в моя календар са рождените дни на трите ми деца, вече и на първия ми внук, на моя любим мъж, разбира се, и моят рожден ден. А на всички останали благословени дни, на които отбелязваме българските народни и християнските църковни празници, посветих по едно стихотворение и така се роди първата ми стихосбирка „Благословени дни от календара“. Тя стана малко нестандартна, тъй като всяко стихотворение е придружено от кратък познавателен текст, който описва обредността на самия празник и традициите, свързани с неговото посрещане. Много съм щастлива, че тази малка книжка се радва на много читатели (наскоро допечатах третия ѝ тираж). Моите стихотворения вече се декламират по различни празнични тържества в училища, пенсионерски клубове, читалища. Явно е имало нужда от такова издание. Стихове за отделните празници и други са писали, но така събрани в една книга, се издават за първи път. Що се отнася до предстоящите ми планове, подготвям една детска стихосбирка със стихове, които разглеждат противопоставянето, но и съвместяването между компютъра и добрата стара книжка; а също и между виртуалните игри и игрите на открито. Любопитното е, че тя ще бъде илюстрирана с помощта на… изкуствен интелект. Може би до пролетта ще е готова. А към края на годината планирам да издам следващата си поетична стихосбирка, чието съдържание е много близко до идеята за конкурса „Забравеният език“. В нея ще събера стихотворения, посветени на „доброто старо време“ – на баниците на баба, на ожулените колена от детството, на царевичните рогозки в дядовата къща… Ще има тъга и носталгия в тези стихове, ще се стеле мърва от спомени, но се надявам в тази шепа пепел от миналото читателите да намерят поне по едно живо въгленче.

Интервюто взе Виктория Баръмова

479 Views
error: Content is protected !!