Интервю на Вотан с Алисън Рейн

Здравей, Алисън,
радвам се, че ми гостуваш. Представи се с няколко думи на читателите, които тепърва ще се срещнат с теб.

Аз съм човек, който живее в думите и чрез тях. Ако трябва да се съблека от титлите и просто да ви споделя коя съм, бих казала, че съм събирач на неизказани емоции, на тишини и на нощни мисли.

Не умея да живея повърхностно и мисля, че това личи във всичко, което пиша. Всяка моя страница е парченце от собствения ми път, от нещата, които са ме пречупвали, и онези, които са ме събирали наново. Обичам суровата, понякога болезнена откровеност и вярвам, че литературата има смисъл само тогава, когато успее да бръкне дълбоко в душата ти и да те накара да се почувстваш по-малко сам в своя собствен свят.

Писането за мен не е просто професия или хоби, то е моят начин да дишам и да осмислям света наоколо. И ако за първи път прекрачвате прага на моето творчество, ви пожелавам да намерите в него онова огледало, от което имате нужда точно в този момент.

Защо избра да пишеш под псевдонима Алисън Рейн? Каква е историята зад това име?

Истината е, че Алисън Рейн не се роди като маска, зад която да се скрия, а като персонаж. Първоначално тя беше просто героиня в нещо, което пишех още като ученичка. С времето обаче тази героиня започна да заема все по-важна и централна роля в творческия ми свят, докато накрая просто се сляхме и името стана моя втора същност.

Зад „Рейн“ обаче има и още една символика, която много силно ме свързва с писането. От една страна, това е една от най-големите реки в Европа, но от друга – самото име има древен келтски корен („ренос“), който означава „това, което изтича“, „това, което тече“.

За мен писането е точно това — буен, непрекъснат поток от емоции, мисли и истории, които изтичат от душата ми върху белия лист. Не можеш да го спреш, не можеш да го затвориш, то просто трябва да се излее.

Кога осъзна, че писането е нещо повече от хоби?

Осъзнах го много рано — още в ученическите си години знаех, че за мен писането никога няма да бъде просто хоби, с което да запълвам свободното си време. То бързо се превърна в нещо много по-голямо, в моя лична територия.

Писането винаги е било моята съкровищница. Мястото, където събирам и пазя всичко онова, което светът навън понякога не може да разбере или да побере. Там криех най-чистите си мечти, най-тихите си тъги, бурите в мен и нещата, които ме вълнуваха.

Когато едно момиче в ученическите си години избере белия лист пред всичко останало, за да излее душата си, това вече не е хоби. То е необходимост. Начин да оцелееш, да пораснеш и да запазиш себе си. Тогава разбрах, че думите не са просто занимание, а моят начин да съществувам.

Спомняш ли си първия момент, в който си каза: „Ще напиша книга“?

Спомням си го много ясно, защото той е естественото продължение на онази ученическа съкровищница, за която ти споделих.

Не беше внезапно решение, продиктувано от его или суета, а по-скоро момент на тихо, но категорично осъзнаване. Пишех толкова много, разпилявах думите си в тетрадки и хвърчащи листове, докато в един момент просто усетих, че историите вътре в мен натежаха. Те вече не искаха да бъдат просто фрагменти или спасение за нощните ми мисли — те имаха нужда от свой собствен дом.

Тогава си казах: „Ще напиша книга“. Беше момент, в който събрах смелост да погледна на себе си сериозно и да си обещая, че ще изведа тези думи на светло, за да извървят своя път до чуждите сърца. Осъзнах, че ако не събера тези парченца в едно цяло, ще оставя нещо ценно недовършено.

Как се роди идеята за романа „На дъх влюбване“?

Колкото и противоречиво да звучи на фона на заглавието – книгата не беше провокирана от някаква пламнала в онзи момент нова любовна история в живота ми.

Истината е, че тъкмо бях приключила с ръкописа на първата си книга и в главата си планирах заслужена творческа почивка. Но думите не питат. Само няколко дни по-късно, на една дата, която никога няма да забравя – 20.04.2022 г. – историите просто поискаха да бъдат разказани.

В нея са събрани минало и настояще. През годините пишех както за нещата, които вече бяха отминали и бях преживяла, така и за нещата, които тепърва ми се случваха в същия този момент. Книгата е по действителни случаи, но тя не е просто един изолиран разказ, а цяла мозайка от истински, преживяни емоции и парченца от времето. Сякаш на тази дата всички онези моменти просто бяха дочакали своя точен час, за да се подредят заедно на белия лист.

Кое се появи първо – героите или сюжетът?

Беше по-скоро смесица, сякаш се родиха едновременно и неразделно. Тъй като книгата е изтъкана от истински моменти, от неща, които са минали през мен или са се случвали в същия момент, героите и техните сюжети никога не са съществували отделно.

Не съм сядала да измислям сух сюжет, в който после да нагласям образи, нито пък имах готови герои, за които да търся събития. Всичко се появяваше в съзнанието ми като едно цяло – конкретен човек в конкретна ситуация, с цялата емоция, хладина или плам на момента. Те вървяха ръка за ръка, защото животът не ни поднася първо хората, а после събитията; той ни хвърля в дълбокото и ни кара да преживяваме всичко наведнъж.

Има ли персонаж в книгата, с когото се идентифицираш най-силно?

В тази книга Алисън Рейн вече не е просто персонаж от ученическите ми години – тя е авторът. Тя съм аз.

Затова ми е трудно да посоча само един конкретен герой, с когото да се идентифицирам. Истината е, че разпилях частици от себе си във всеки един от тях. Ще ме откриете в техните думи, в техните мълчания, в грешките им и в начина, по който обичат или си тръгват.

Всеки образ носи парченце от моята собствена история, от моето минало и настояще. Няма дистанция между мен и страниците. Аз съм книгата и книгата е мен.

Доколко героите ти са вдъхновени от реални хора и лични преживявания?

Напълно. В тази книга няма измислени емоции и няма фалшиви образи. Тъй като тя е жива мозайка от моето минало и настояще, героите са изцяло вдъхновени от реални хора, които са пресекли пътя ми, и от личните ми преживявания.

Всеки характер носи отпечатъка на някой, когото съм обичала, срещнала или изгубила през годините. Но по-важното е, че ситуациите и чувствата в нея са напълно реални — това са неща, които са ми се случвали и са ме променяли, докато са се раждали самите страници. Не мога да пиша „наужким“. За да вдъхна живот на един герой, аз трябва първо да заема от собствената си кръв, от собствените си спомени и от истинските хора около мен. Читателите ще го усетят — между редовете пулсира истински живот.

Какви теми и послания би искала читателите да открият между редовете на романа?

Искам много ясно да кажа нещо, за да не остават хората с грешно впечатление от заглавието – да, в книгата има страници, в които се говори за любов, но това изобщо не е основното.

Това, което най-силно искам читателите да открият между редовете, е усещането, че не са сами. Животът ни среща с различни бури, превежда ни през минало и настояще, през раздели и копнежи, и понякога се чувстваме безкрайно самотни в емоциите си.

Искам тази книга да бъде подслон за тях. Място, под което да се приберат, когато навън е студено или когато собствените им мисли натежат. Искам, затваряйки последната страница, всеки да си отдъхне с облекчение и да си каже: „Някой ме разбира. Има място на този свят, където моите чувства са споделени и приютени.“

Любовните истории често разказват не само за любовта, но и за израстването. Как се променят твоите герои от началото до края на книгата?

Променя се абсолютно всичко. И няма как да е иначе, когато героите не са кукли, управлявани от авторовото въображение, а носят в себе си истински човешки съдби, минало и настояще.

Те започват пътя си с едни илюзии, с едни болки и страхове, а го завършват напълно трансформирани. Променят се мислите им, начинът, по който гледат на света, белезите, които носят, и най-вече – способността им да прощават и да продължават напред.

Тъй като книгата извървява пътя между „преди“ и „сега“, това израстване не е гладко или захарно. То е болезнено, истинско и пречистващо. На финала те вече не са същите хора, защото времето и преживяното са ги пренаредили из основи. Промени се всичко в тях… точно както се промени и всичко в мен, докато ги пишех.

Имаше ли сцена, която ти беше особено трудно да напишеш?

Имаше такива моменти и те бяха много. Всъщност, през немалка част от времето пиша за една история, на която сякаш никога не ѝ идваше времето да бъде разказана.

Най-трудното беше да бръкна в най-живите си и кървящи рани. Докато събирах кураж да пиша за дядо, който вече си беше отишъл, съдбата ми нанесе нов удар и почина и баба. Трябваше да пиша през сълзи, да преживявам загубата им отново и отново, докато редя думите.

Другата огромна битка на белия лист беше да се върна към мрака на една токсична връзка с нарцисист и към най-тежката ми травма — изнасилването, което преживях. Да пишеш за това означава да съблечеш кожата си, да застанеш лице в лице с най-големия си кошмар и да го опишеш. Но знаех, че трябва да го направя. Направих го заради себе си — за да излекувам тези спомени, но и заради всяко момиче, което е преминало през този ад, за да знае, че след мрака има живот, има израстване и че никой не е сам в болката си.

А има ли сцена, която ти донесе най-голямо удоволствие по време на писането?

Имаше, разбира се, и те бяха като глътка чист въздух. Най-голямо удоволствие ми донесоха сцените, изпълнени с живи, сетивни детайли – разходките по софийските улички, усещането за духа на Велико Търново, романтиката на тесните калдъръми в Созопол. В тези моменти думите просто течаха с лекота, улавяйки светлината, уюта на тези места и онази тиха магия, която ни заобикаля всеки ден, стига да имаме очи да я забележим.

Искам обаче да бъда напълно честна. Това, че успях да напиша тези сцени и да претворя красотата им, не означава, че съм загърбила всичко лошо с магическа пръчка. До ден днешен не мисля, че съм се излекувала напълно от миналото. Белезите са си там. Но именно тези разходки, тези малки детайли и писането ми доказаха, че човек може да носи своята болка и въпреки това да продължава да открива, да преживява и да създава красота.

Как изглежда твоят творчески процес? Планираш ли подробно или оставяш историята сама да те води?

Нямам предварителен план, нито суха структура. В повечето случаи просто се оставям на момента – на емоцията или на импулса, който ме е докоснал. Историята сама ме води и аз просто я следвам, без да се опитвам да я рамкирам или контролирам.

Единственото изключение от това правило бяха по-травматичните истории в книгата. За тях не можех просто да седна и да пиша импулсивно. Трябваше ми сериозна психическа подготовка, за да събера кураж, да се върна обратно в онзи мрак и да го преживея наново на белия лист.

Точно затова неведнъж казвах по време на процеса, че заради тази книга е много вероятно накрая да си изгубя ума… Но сега, когато я гледам завършена, зная едно – поне ще си е заслужавало, ако тези страници се превърнат в подслон за някой друг.

Какво те вдъхновява най-често – книги, музика, филми или реалният живот?

Категорично реалният живот. Книгите, музиката и филмите са прекрасни спътници — те могат да събудят определено настроение или да подсилят някоя емоция. Но те никога не могат да заменят суровата, неподправена сила на реалността.

Вдъхновяват ме истинските хора, белезите, които носим, и битките, които водим тихо в себе си. Затова казвам и че невероятно творчество се ражда под щастливи пръсти, но най-страхотната проза е под нечии нещастни такива.

За да напишеш проза, която да спасява и да бъде подслон, трябва сам да си зъзнал на студа. Трябва да познаваш болката от загубата, белезите от токсичните връзки и мрака на най-тежките травми. Само тогава думите ти стават истински. Пиша за това, което боли, и за това, което лекува. Всичко останало е просто изкуство, което се опитва да го наподоби.

Кои автори са оказали най-силно влияние върху теб като читател и писател?

Винаги ми е било трудно да посоча конкретни имена, защото като читател съм приемала подслон при много автори, но като писател се опитвам да извървя своя собствен път.

Ако трябва да определя какво ми е повлияло най-силно, това не са конкретни сюжети, а авторите, които притежават онази рядка, стряскаща смелост да бъдат докрай оголени пред белия лист. Влияят ми писателите, които не се страхуват да бръкнат в раните си, да пишат през сълзи и да превърнат личния си мрак в спасение за някой друг. Онези, чиято проза не е просто занаят или подредени думи, а изстрадана истина.

Те ме научиха, че най-добрата литература не се ражда от желанието да се харесаш, а от необходимостта да оцелееш и да подадеш ръка на този, който чете в тъмното. Моите най-големи „влияния“ са авторите, които пишат с кръв, а не с мастило – защото само техните думи имат силата да топлят, когато навън е студено.

Какво би казала на хората, които смятат, че романтичната литература е „лек жанр“?

Бих им казала, че вероятно никога не са чели романтична литература, написана „под нещастни пръсти“. Има едно повърхностно заблуждение, че историите, в чийто център стои любовта, са просто захаросани приказки за бягство от реалността.

Но истината е, че да пишеш за любовта всъщност означава да изследваш най-сложната и опасна човешка територия: уязвимостта. Няма нищо „леко“ в това да застанеш лице в лице с мрака на една токсична връзка или с най-тежките си лични травми, и да намериш сили да изплуваш оттам чрез думите. Този жанр не показва как хората се влюбват по сценарий, а как сглобяват счупеното си до последното парченце и продължават да търсят светлина.

Това не е забавление за свободното време — това е психологическо оцеляване на хартия и подслон за ранени души. В него няма нищо леко, защото цената, която авторът плаща, за да го изстрада, преживее и извлече от белезите си, често е на ръба на това да изгуби ума си.

Какво искаш читателят да почувства, когато затвори последната страница на „На дъх влюбване“?

Искам да почувства облекчение. Искам, когато затвори последната страница на „На дъх влюбване“, да си поеме дълъг, дълбок дъх — от онези, които доказват, че бурята най-накрая е преминала.

Искам читателят да усети, че макар и белезите от миналото да остават, те вече не кървят. Че е възможно да си преминал през най-грозното и разрушителното, да си зъзнал на студа в токсични вселени, и въпреки това да си запазил способността си да виждаш светлината в малките детайли от ежедневието.

Най-вече искам да почувства, че не е сам. Че тази книга е била неговият подслон, неговата сигурна територия, където болката му е била разбрана и валидирана. Искам читателят да затвори романа с усещането, че си е струвало авторът да извърви този път и почти да изгуби ума си, за да може днес някой друг да намери сили да продължи напред. С усещането, че след всяка лична трагедия, някъде там, винаги остава място за едно ново, чисто влюбване — в живота, в себе си, в утрешния ден.

Има ли нещо, което би искала читателите да знаят за книгата, преди да започнат да я четат?

Преди да започнеш този роман, искам да знаеш нещо.

Тук няма да намериш съвършени хора, правилни избори или щастие, подредено в последната глава. Ще намериш белези. Ще намериш пропуснати шансове, несподелени думи, погрешни любови и дълги разговори със себе си посред нощ.

Това не е история за това как да обикнеш някого. Това е книга за това как понякога губиш себе си в хората, а после прекарваш години в опити да се намериш отново.

Ако някъде по страниците разпознаеш собствените си страхове, надежди или спомени, знай, че не си попаднал там случайно. Защото тази история никога не е била само моя.

Какво научи за себе си, докато пишеше този роман?

Научих, че мога да оцелявам на белия лист. Докато пишех, разбрах, че най-страхотната проза наистина се ражда тогава, когато спреш да се криеш зад красиви метафори и събереш кураж да пишеш с „нещастни пръсти“ — директно през белезите си.

Трябваше да се върна обратно в моменти и пространства, които бях опитвала да забравя, да преживея наново загубите си и да призная грешките си. По време на процеса неведнъж си мислех, че заради тази книга е много вероятно накрая да си изгубя ума. Но устоях.

Научих, че писането не е просто занаят или подреждане на думи за пред хората. То е психологическо оцеляване. Разбрах, че мога да извадя и най-големия си личен мрак, да го превърна в литература и чрез него да създам подслон — първо за самата себе си, а сега, надявам се, и за всеки, който затвори последната страница. Научих, че уязвимостта не те пречупва; тя е единственият път обратно към дома.

Работиш ли вече по следващ проект и можеш ли да издадеш малка тайна за него?

Да, работя по следваща книга и тя вече има своето име – „От дъното към върха“. Ако трябва да открехна завесата и да ви споделя една малка тайна, тя е в нейната структура и дълбочина. В нея няма маски и спестени истини – това е най-суровата и болезнено честна изповед, която някога съм обличала в думи.

В нея няма да откриете художествени метафори или измислени светове. Тя изследва в дълбочина една изключително трудна и често премълчавана тема – психологическата анатомия на взаимоотношенията с нарцисист. Книгата е огледало, валидно както за жените, така и за мъжете, защото емоционалното насилие няма пол.

Но истинската тайна, която мога да ви издам сега, е в нейната двойна природа. Книгата е изградена като два преплитащи се свята: от една страна е моят личен вътрешен монолог като автор и преживял човек, а от друга – едно изключително интимно, живо интервю с друга жена (която в текста наричам Елия, за да запазя анонимността ѝ), преминала през десетгодишен ад в капана на такава връзка.

Освен това, в книгата съзнателно съм оставила специални „глави-тишини“. Това са места без текст и без изисквания към читателя – зони за емоционална пауза и поемане на въздух, защото знам, че истината понякога тежи твърде много. Това е книга не за статистиката, а за гласа, който отказва да изчезне.

“На дъх влюбване: Истории от някога” – Алисън Рейн

Блиц въпроси

Любима книга?

Не са една или две. Бих се спряла на “Пътуване към себе си” на Блага Димитрова.

Любим литературен герой?

Двама са. Дон Кихот и Санчо Панса.

Кафе или чай по време на писане?

Не остава време за нито едно от двете, но кафето е за предпочитане.

Музика или тишина?

Със сигурност тишина.

Сутрин или късно през нощта?

Най – вече през нощта.

Един съвет към начинаещите автори?

Моят най-важен съвет е: Дайте си разрешение да напишете най-лошата първа чернова на света и имайте смелостта да бъдете болезнено честни.

Най-големият враг на начинаещия автор е вътрешният му критик, който се опитва да редактира книгата още в зародиш. Не се опитвайте да пишете перфектно от първия път и не подражавайте на чужди гласове. Съблечете егото си и пишете за това, което ви боли, а не за това, което е модерно. Читателят има безгрешен радар за фалш – той усеща кога сте преживели всяка дума. Излейте суровата история на листа без страх и без съдба, а след това – по време на редакцията – ѝ дайте блясък. За да излекувате или докоснете някого с думите си, първо трябва да имате смелостта да бъдете уязвими.

Една дума, с която би описала „На дъх влюбване“?

Ако трябва да събера цялата вселена на „На дъх влюбване: Истории от някога“ в една-единствена дума, тя би била: СПОДЕЛЕНОСТ.

Тази книга не просто се чете, тя се преживява заедно с мен като автор и героите, сякаш някой е седнал срещу теб и ти разказва най-съкровените си тайни на един дъх.

Интервюто взе Валентин Попов-Вотан