“Безног” – Мариана Дафчева

Разказът “Безног” донесе 3 награда на Мариана Дафчева в конкурса “Забравеният език” 2025 на издателство “ЛитДизайн”.

---

Безног

Намери ги захвърлени в сайванта…

***

Бе дошъл да поприбере някои вещи – предимно помътнели черно-бели фотографии и оръфани вестникарски изрезки, които баба му усърдно лепеше върху черната твърда хартия на старите албуми.

„То какъвто животът ни, чедо, таквиз и албумите. Нищетата ни е стиснала за гърлата, а хлябът твърд, та чак се не дъвче. Зарад тоя пусти хляб цял живот робия!”

Докато се ровеше из купчината вехтории, зърна чеизния ѝ сандък, стори му се невероятно красив, направо величав, нищо че прахолякът с годините бе обезличил цветността на дървото. Дърворезбата тъмнееше тъжно, но когато плахо я докосна, сякаш от далек небесен пламтеж озари сетивата, а в съзнанието му изникнаха ярки спомени за вековечни габъри, чиято сърцевина сълзи под ударите на топора и ражда песен. Погали полекичка с длани прахоляка и отдолу светнаха цветя и птици. В душата му изведнъж пропя коприварче – като онова, заклещено в глогината оттатък Бозово бърдо, което откриха с Пламен – съседското момче. Отдавна. Много отдавна. Наведе глава и се заслуша в спомени. Двамата с Пламен редовно ходеха до Калинина скала, най-високото и отвесно място на Бозовото бърдо, където реката плискаше немирни вълни и бълваше сребриста пяна. В ума му изригна ясно намръщено от прииждащ дъжд небе и две русоляви момчета, които тичат панически към близката кория. И тогава го видяха, не по-скоро го чуха. Тънък и остър писък. Като наближиха слога между нивата на Янчо Музикантчо и оня височайш „лигльо“, дето все се хвалеше, че щял да става кмет, пък после го окошариха, стана още по-интензивен. Малкото се бе оплело незнайно как в храсталака, а майка му размахваше крила и перушина. Клъвна Пламен, докато го освобождаваше, ама бая го клъвна. Чак до града го водиха, да го шият.

Баба ми бе потомка на българи от Беломорска Тракия. В село им викаха „главанци”, но тя много се сърдеше на тая дума и „току се репчеше“, че е македонка. Чеизният ѝ сандък беше територия абсолютно забранена за мен.

– Абсолютно! Щото… да не цивриш после!

Това ми вменяваше старата всеки път, когато родителите ми ме оставяха през ваканцията, уж: „Да си почина при дядо и баба, на село”.

Да си почина?! Хах…

Нощем, под острия козяк, когато газеникът едвам мъждукаше, разпръсквайки гротескни сенки, в ума ми изскачаха какви ли не чародейни преживявания, свързани с ония „тайни” неща в сандъка на „главанката”, дето искаше да я смятат за македонка. Понякога дори ми се причуваха страховити драскания и пресекливо хрускане отвътре, сякаш старата бе затворила невиждано чудовище, с единствената цел:

– А, казах ли ти, че ще цивриш после!

Като поотраснах, разбрах, че звуковете ги издават „пусто-опустели” дървояди, дето са „най-малко с девет пъти по девет живота”, как иначе оцеляваха след всичките бабини лелеяния да ги затрие. Тя беше вироглава, навиеше ли си нещо на пръста, като „магарица на мегдан” – казваше дядо, „само и само да е на нейното“. Възнак не падаше! Спомни си, как те, дървоядите ѝ се бяха „окачили” на душата, та постоянно изпробваше „изпитани” рецепти:

– Чана ти Лика ми я прошепна, чедо, сега вече ще им смъкна кожицата.

Ама след ден-два скрибуцо-хрускането пак се подхващаше, уж от далек, ама после сякаш ти шушнеха на ухо. То естествено беше последвано от едни ми ти клетви, от едно ми ти намъмряне и баба цяла седмица ходеше провесила нос по двора, до следващата прошушната хитринка.

Докато се опитваше да претърси съдържанието на сандъка, стомахът му се бореше с пепеливия лъх на спомени, които отдавна, (поне така си мислеше до днес) бе грижливо архивирал в ума си в папка „Забрави!”. Сега като че ли тази папка изведнъж се дезархивира незнайно защо, превключвайки в дебрите на съзнанието му режим „готовност за споделяне” и в паметта му ярко нахлу болезнен образ на полекичка отронващи се сухи покафенели листа, сбръчкани от предутринна слана, които някак печално и тържествено се стелеха върху прясно изкопан гроб. „Да пребъде туй, ко е нетленно…“

От безумния унес го измъкна острият писък на щурче. Всъщност той търсеше сватбените пафти на баба си, заровен в най-забраненото. Учуди се, че не ги открива. Вместо тях на дъното на сандъка, грижливо подредени в една избеляла (някога е била червена) платнена

кутийка, откри два медала. Трябваше му доста време, за да разчете потъналите в плесен ордени за храброст към Отечеството на дядо му, позеленясали от годините.

Другото, което откри, бе ключът от сайванта.

Изплъзна му се от пръстите, сякаш го опари. Помнеше го златен, но с годините лъскавината беше изчезнала. Ключът от сайванта – величав в очите му като дете, сега изглеждаше гротексно. 

В сайванта навремето държали сеното за кравата и двете немирни козички („яловици рогати”, според дядо), докато ги откарал пъдаринът „дар” в ТКЗС-то. 

Баба свирепо мълчеше за онези времена.

Тъй или иначе, сайвантът задълго опустял.

После, малко след като татко пострада, старият взел да се заседява вътре – уж нещо поправя, нещо майстори, ала след подобни заседявания едвам уцелвал прага и накрая „македонката” прибрала ключа.

Дни наред се караха, но със серт „главанка” на глава излиза ли се?!

Е, и дядо не излезе.

Ключът изчезна яко дим и колкото и да го търсехме („Вземеш ли го, не шише, ам` цяла каса лимонета ша ти купя…”), не можахме да го открием.

Естествено (как не се бе сетил!) скрила го е в сандъка си, защото знаеше, че никой не би го пипнал. Поне той, със сигурност не!

Дядо пък нямаше как да го стигне. Трудно се качват стълби с два изкуствени крака, резултат от „Любовта към Родината!”. Някаква „чуждоземска” мина („мамицата ú!”) му ги отрязала „от раз”. Даже и не разбрал какво е станало. „Осаферил се” в лазарета – безног.

В село дълго време го мислели за умрял. От тукашните само той бил тръгнал на война и като не се прибрал („както е редно да си надойдат мъжовете у дома до жените си”), всички решили, че се е „споминал на фронта”. Даже погребение му направили.

– Пък той, пергишин ниеден, срам го било да се показва такъв нищ и уродлив. Разбрах го за жив, чак кога наа утрин кметот с още дваминца големци ми изкараха акълот. Носеха му, ти да видиш, дар – две изкуствени ноги. „Че он мъж ми го нема, сигур са го утепáли, не се е връщал дóма“…

И станала една ми ти – не е за разправяне. Баба като се разфучала, развикала, кметът си гонил шапката до Аязмото. Тъй го фраснала с протезите (по думите ѝ), че „свитки му се явили”.

Дядо се превиваше от смях, когато години по-късно ми разказваше тайничко историята.

В светлината на днескашното си познание, смятам, че старият малко е преувеличавал, защото „Аязмото” бе доста далеч. Кладенчето се намираше кажи-речи на километър и нещо от вкъщи оттатък Калинино бърдо.

Там тате за пръв път е целунал мама, докато двамата четели в захлас откровенията на една снежинка, но това е друга история.

Едно беше ясно със сигурност, в онези дни бях убеден, че баба ми може с голи ръце да надвие и змей горянин, камо ли някакви си големци шапкари, барабар с „кметот”.

И тъй, „фурия Кия” запретнала ръкави и затърсила „мъжот си”.

– Какво да ме търси – редеше дядо – то аз без крака къде и да ходя?! Несретник, жалък и нещастен. Като се прибрах, на пор миришех. Дрехите ми окъсани. Мизерник от класа. В окопите, пък и в лечебницата след това беше голяма нищета, сине! Леля ти Фанка ме прибра при нея и склони да ме гледа. Не че и там ми беше добре… Та един ден, както си седях и зяпах без посока през джама, на вратата се затропа и бабиният ти глас прокънтя сякаш от стените. Като влезе, първом ме зашлеви, ама тъй, че паднах възнак, барабар със стола. С него ме и вдигна. Намести ми пенджурите, погали ме по главата и рече:

„Яз, Пастоле, съм та зела и за хубаво, и за лошо, да пребъдваме в радост и неволя като семейство. С детето ти са почернихме да та жалим, пък ти на гражданин ша са праиш. Като кокона от прозореца гледаш.”

Събрала му багажа в една бохча и го прибрала. И краката от кмета му дала.

„Ще ги носиш”!

Слушаше я. Навярно са го стягали и убивали до болка, защото вечер

кожата на „чуканчетата”, останали на мястото на ампутациите, изглеждаше

зачервена и охлузена.

Искал е да ѝ угоди.

После татко заминал да учи във Варна – за доктор.

Мечта на баба.

„Може пък да измисли начин, да му пришият на оня дръвник крака,

че колкот остарява, пó му фири акълот. Ке ме прибере Господ, а дедо ти

сам за никъде не е”.

Милата баба, колко ли нощи е осъмвала ничком пред иконостаса, сплела ръце в молитва – да види светлина.

Надежда! С нея си и замина. До края се надяваше на чудо.

Веднъж (вече пораснал) беше дошъл по работа в кооперацията. Като се отби да ги види, още от вратата пак го заврънка:

– Ти, в аграрния как ашладисваш дръвчета, а? Я виж, направил си сливата овощна градина. Защо да не може на Пастол нещо подобно да му измислите с татко ти. Това живот ли е? Нищ!

Застина изумен и аха да ѝ каже, че май главата не я слуша, та ги приказва едни – не на себе си, но като погледна величавата ѝ осанка и онези очи, думите го боднаха в гърлото.

Вярно, беше експериментирал. На всеки клон сложи присадка от различна овошка, ама всичките бяха костилкови и затова се оказаха успешни. На следващата пролет дървото се окичи с премяна от бяло до виненочервено. Още по-фантастична беше гледката на плодовете – от няколко вида сливи, през кайсии и праскови – сладост до тръпчивост, гладкост до мъх.

Само дето дядовите „чуканчета” не бяха клони.

– Бъркаш се в Господявите дела, ама внимавай да н’го уплашиш! – мърмореше дядо му.

Да го уплаши, в точен превод значеше, да го разсърди, и старият почти позна, макар и до сега да не беше убеден, че именно неговата фиданка имаше каквато ѝ да е вина за станалото после.

Преди седем години баща му за малко да загине. Дойде да оправят земите, като разтуриха ТКЗС-то – трябваше скици да се вадят, колчета да се забиват… Пък и далече от шумотевицата на града, близо до земята, там, където „утрото ухае на прясно окосени ливади, огласяни от нестройно птиче кресчендо” и „тихото ромолене на реката, която дори и не подозираме колко е видяла…”, татко му винаги е казвал, че си почива истински.

Излязъл да се поразходи с колелото, но на разклона за „Аязмото”, оттатък Калининото бърдо, някакъв задрямал шофьор го помел.

Шест месеца лежа по болници.

Баба прибрала останките на колелото в сайванта, а като пристигна да ги води на свиждане, от дървото нямаше и помен. Дядо каза, че чак топорът плачел. Толкова яростно удряла старата клоните и крещяла:

– На Господ ще ми се прави! Разсърди Моя Господ! Вековечно е да се знае, в Божиите дела да се не месиш!

Напролет, в средата на двора, там, където преди година цъфтеше дъга, тъжно стърчеше изсъхнал ствол и незнайно защо много му бе заприличал на зачервени ожулени „чуканчета”.

Никога не видя строшеното татково колело. Баба отказваше да отключи сайванта – нямало нищо за гледане.

Е, сега нея я нямаше. Беше издъхнала с мотика в ръка, паднала до лехата с цветята. Навярно последното, което са видели очите ѝ, са били хризантемите, капещи светлина по пътечката.

Или се е взирала в „чуканчето” – предизвикателството за нейния Господ.

„Дето незнайно защо заведе татко ми в оня ден до разклона”.

– Защото аз се правех на Господ. Аз създадох съвършеното дърво.

Гласът му изхриптя като пропукано клепало. В гърлото му заседна топка бодливи спомени.

Припряно се изправи.

Трябваше да отиде до сайванта.

Трябваше да види…

Ключът – старият, изхабен от длани и години ключ, пребъдваше в ръцете му.

Нейде отвън съседският петел репетираше прегракнало. Вятър донесе неравноделно магарешко дюдюкане и сподавен кучешки лай.

Някой дрезгаво подвикна и ехото на близката бърчинка удвои, утрои и заповтаря многократно пустосванията.

Отдалече.

Споменът го блъсна изведнъж, силата на стаяваните емоции се отприщи като с магическа пръчка и… дядовият смях – непривично сух, приповдигнато насилен – зашлеви ония малки възелчета в душата му, май ги наричаха сетива.

Усети се, че гледа от далеко запустялата градина.

Гледа я като кокона.

– Искам го тоя сайвант, мътните го взели. Искам да видя какво задържаше стария до съмване вътре, искам да зърна останките на татковото колело. Искам да съм в отбора на мъжете.

Вратата на сайванта се опря в лицето му – стара, очукана, сигурно ако я сриташе, щеше да поддаде още на втория удар.

Но той не би я сритал.

Не и тази врата.

Ръцете му трепереха.

Ключът се плъзна леко и кротко легна в гнездото си.

„Прибра се“, просветна в съзнанието му.

В сайванта беше тихо. Много тихо.

Цареше приглушен сумрак. Миришеше на мухлясало сено.

Нищо не подсказваше причината за обзелия го ужас – първичен, неконтролируем, нелеп.

Видя я веднага. Беше закачена отляво на вратата – посивяла от праха на годините – газената лампа от детството.

Цяла вечност като че ли се бори с фината мрежа от паяжини, докато я достигне.

Беше пълна.

Внимателно отвори стъклото и плъзна колелцето на фитила.

Езичето изскочи насмешливо и сякаш зачака.

Забърка нервно в джобове. Извади запалка и щракна – слаба жълтеникава светлина озари лицето му.

Изпъна ръка и…

Сайвантът беше пълен с гротескни сенки на… изкуствени крака.

Гледаше разпръснатите крайници и не можеше да повярва. От устните му се откъсна нечленоразделно грачене, което премина във фалшиво кресчендо.

„Господи, ето какво е имало в колетите, които всяка година получаваха „до поискване”.

Едвам ги домъкваха вкъщи – жалка картинка: хилаво, рижоляво хлапе и съсухрена от годините жена мъкнат през село огромен, обвит в кафява амбалажна хартия и подпечатан с червено, товар.

Погледът му припадна върху някакъв притъмнял силует в ъгъла – колелото на татко. Приближи се и го издърпа. Усети тежестта на машината. Сумракът се оттегли и пред очите му блесна в цялата си величавост – излъскан, поправен…

Това ли е майсторил дядо, това ли е доизкусурявал до късно, та после едвам да „уцелва вратата”.

На седалката, подпрени като за изложба, грижливо привързани с почти невидима корда, навярно от оная за сьомговата пъстърва, дето ловяха като деца с Пламен, когато пролетта бе дъждовна, грееха бабините сватбени пафти – прилежно излъскано, среброто отразяваше светлината на газеника и сякаш пееше.

Полекичка ги взе в ръце и ги целуна – началото и края на неговото Потекло. Пребъдване!

Прибра ги под ризата, до сърцето.

После избута колелото навън и го подпря на посърналото „чуканче”.

Залитайки, се върна до вратата на сайванта.

Там, оставена в бързината на земята, газената лампа пръскаше мъждива жълта светлина.

Ритна я с крак.

Огънчето посиня, припламна и сякаш за миг угасна.

За миг.

После дойде миризмата – тежка, тръпчива. Чу лекичко пращене, нещо просветна, загъргори…

Дълго гледа как изкуствените крака се топяха – поменни восъчни свещи.

Изправи татковото колело и бавно го забута по калдъръма. Ръцете му пищяха под тежестта на кормилото. Душата – копнееше да го подкара.

Не още.

Ще го яхне, но там, зад моста, където реката и досега нашепва колко много е видяла, трябва ти само сърце, за да я чуеш. Там, до разклона за „Аязмото”, където мама и татко са чели в захлас откровенията на една снежинка (но това е друга история), а коприварчето писука сякаш и до днес в разцъфналата глогина.

Ще натисне педалите и ще кара срещу изгрева.

И преди виделината да целуне върховете на скалите отсреща, в чест на Отечеството ще закичи бабините сватбени пафти на напъпилото в цветовете на дъгата „чуканче” – от бяло до виненочервено.

За пребъдване ли, или просто за живот!