Последен танц

Погледнах замислено към прозореца. Луната вече бе оставила своя отпечатък върху нощта и сега нежното сияние от сянката ѝ се разпростираше гальовно над перваза ми. Не обичах, когато правеше така. Най-вероятно щеше да остави поредната синина от вина, породена от поредния ми отказ да видя небесния ми посетител. Както всичките предишни пъти, Луната продължаваше да се взира умолително в мен с топъл, ала натъжен поглед. Наведох глава замислено и се намръщих на днешната прищявка. Кой ли отгоре се бе сетил за мен точно в навечерието на Деня на влюбените? Сякаш не стигаше, че самотата проиграваше сълзите ми през целия ден, а сега трябваше и да търпя мълчаливо тирадата на мама, баба или, който там искаше да ме посети.

  Отправих извинителен поглед към Луната с цел да я подкупя, но тя упорстваше и примирено кимнах с глава. Докато чаках безмълвна в полумрака на стаята си, започнах бавно да отброявам секундите, през които хладният мрак отвън започваше да се преобразува в златист силует. Примигнах няколко пъти и едва не ахнах при вида на познатата прегърбена фигура.

–Ивар – прякорът ми от дете не бе изричан от години. Единствено дядо имаше правото да го използва, но с безвъзвратното му заминаване не го бях чувала отдавна. Сега той стоеше и изучаваше чертите на лицето ми, сякаш не можеше бездруго да ме наблюдава отгоре непрекъснато. Не казах нищо. Дядо също. Това беше нашата игра открай време. Той обичаше подобни предизвикателства, като например кой ще мълчи по-дълго, кой ще издържи повече без да мигне и други подобни игри за търпение и воля.  Никога не възразявах, пък и дядо беше най-удобният  човек, с когото да си помълчиш – без следа от неудобство и скука.

–Не съм тук да си мълчим – пророни най-сетне той – дойдох по специална причина – ето и другата характерна черта на дядо. Смяташе, че винаги трябва един разговор да е специален, за да се състои, иначе прахосваме думите. Така ме научи и оттогава никога не пилея време в празнословие. Кимнах още веднъж, но отделих поглед от хлътналите му очи.

–Но аз не искам да говоря – прошепнах тихо.

–А трябва. Мълчанието е само за тогава, когато има време. Ние с теб вече нямаме. И пак бъди благодарна, че не позволих на бабата ти да дойде. Тогава нямаше да се отървеш толкова лесно – дрезгавият му смях изпълни празното помещение. Без да се усетя се засмях, вътрешно знаех, че е прав.

–Тогава какво важно нещо искаш да ми кажеш? Имаме само 15 минути, а те текат бързо – не исках да губим повече време. Знаех, че ще съжалявам по-късно за ненавреме проявилия се инат.

–Аз няма да ти казвам нищо, само ще питам, а ти ще отговаряш – измънках недоволно. Това бе втората най-любима игра на дядо. От неговите въпроси никой не можеше да избяга:

–Готова ли си? Стига се мръщи толкова! Започвам. Първият ми въпрос е защо си сама в празничния ден?

–Не знам, питай мъжете по света, очевидно не ме искат – дядо не остана доволен на саркастичния ми груб тон, затова добавих по-меко – не съм поканена никъде тази вечер.

–Но защо наистина си сама? – не повярвал естествено на уклончивият ми отговор. Най-вероятно беше видял поканата на един млад мъж, който бе безцеремонно отпратен от мен същата вечер по-рано.

–Защото ме е страх – отговорих тихо след известно време.

–От какво?

–От болката – при този отговор дядо се засмя и отсече:

–Най-глупавият страх! – намусено го погледнах и зачаках да обясни нещо повече, но той не допълни нищо и се наложи да попитам:

–Защо да е най-глупавият страх? Никой не обича да го боли.

–Разбира се, че никой не обича болката, но ти се самозалъгваш и замаскираш страха си от опитване с този от болка. Не можеш да се страхуваш от нея – тя е само следствие от предишни страхове – слушах замълчана. Наистина не бях виждала нещата от тази светлина. Затова обичах толкова много разговорите с дядо – учиха ме да създавам сама крилете си вместо да чакам някого  да ги нарисува.

–А сега следващ въпрос… 

–Това само първият ли беше? – изръмжах недоволно.

–О, да. Слушай внимателно: какво щеше да правиш сега, ако не си говореше с мен, а беше излезнала с някого навън?

–Зависи с кого – погледнах го с дяволита усмивка. Той бързо схвана тактиката ми за отлагане на въпроса и настоя:

–Знаеш за какво говоря.

–Не знам, може би щях да вечерям, да си говоря с „човека“, а после може би щях да танцувам – дядо слушаше внимателно и не му убягна блясъкът в очите ми щом споменах танцуване. Това бе най-голямата ми страст и мечтаех за достоен партньор в това отношение. Преди години дядо ме учеше, но подобрих уменията си откакто се записах в танцовата академия, и трябваше да репетирам с други хора, които убиха огромна част от първоначалното ми желание.

–Тогава ела – погледнах объркано към разтворената му длан, а в очите му гореше топлина, с която не ме бе дарявал толкова силно някога – щом никой не го е направил досега, значи моя е честта – ще бъдеш ли моята валентинка тази година, Ивар, макар и по-различна? 

  Усмихнах се широко, както от години не бях. Никога не си представях, че мога да изживея този празник, не и по този начин. Затворих очи и се доверих на водещото темпо на дядо, който ме завъртя в така любимия ми танц. За пръв път от толкова време не мислех за това дали съм достатъчна или дали отговарям на нечии критерии. Бях себе си, а дядо ме приемаше такава, каквато съм. Малко преди да усетя как Луната отново обръщаше натъжения си меланхоличен поглед, дядо пошушна набързо:

–Ако ти не повярваш на себе си, няма кой друг да го направи вместо теб. Ако ти не се усмихваш на това, което вече имаш, едва ли някога ще бъдеш истински щастлива. И ако ти не опиташ, никога няма да разбереш дали си успяла някога – златните нишки около него се върнаха и затанцуваха в такт с нас. Разбрах, че петнайсетината минути бяха изтекли по-бързо от преди, но имахме още малко време.

–Може ли да останеш още малко на прозореца ми, дядо, още съвсем малко? Няма да се справя сама, не ме оставяй – дребни сълзи се затъркаляха от очите ми. Знаех, че повече едва ли щеше да ме посети и едва ли можех да го задържа отвъд рамките на позволеното време, но дядо не обичаше сбогуванията, особено тъжните такива и с едва очертаваща се усмивка каза:

-О, ще се справиш. Обещавам, че пак ще дойда, но първо и ти трябва да ми обещаеш, че ще опиташ – малко преди да излети от прозореца ми, обвит в златисто сияние промълвих:

–Обещавам!

  Застоях така загледана в празнотата на нощта и въпреки всички блъскащи се мисли и вътрешни конфликти, вдигнах телефона и набрах номер:

-Ало, важи ли още поканата да излезем? – в последвалите часове на тази нощ вероятно не бях разменила много думи, защото пестеливостта бе вкоренена в мен. Усмивките също ги пазех, но въпреки това позволих на няколко да излетят като поздрав към дядо. Все пак и опитът е някакво начало, нали?!

 

Автор: Виктория Генчева