Светлописи

– Абе, къде е Ачо?

– Ачо изчезна.

С времето тези реплики се превърнаха в поздрав на компанията. Ангел беше забавен и точен приятел, но понякога се скриваше. Все се палеше по нови хобита и ставаше трудно откриваем. Петър обикновено държеше връзка с него при по-продължителните епизоди. Приятелството им, датиращо от незапомнени детски времена, беше изградило здрави основи от техни тайни и пакости.

Последното занимание на Ачо надхвърляше представите за краткотрайно увлечение. Когато все пак се вясваше в компанията, употребяваше с въодушевление странни думи – фиксаж, експонация, тониране… Фотографията се беше превърнала в страст, която обсебваше живота му. Изглеждаше отнесен, отдалечен и разсеян. 

А Петър все по-често ползваше ключа за апартамента на приятеля си, защото Ангел се отнасяше и дори забравяше да се храни. Правеше експерименти и разпалено разказваше за тях. Но Петър се тревожеше. Слаб, блед, с блуждаещ поглед, Ачо говореше несвързано, тикаше в лицето му черно-бели снимки с градски пейзажи, повтаряше обяснения за някакво момиче, което трябваше да е на кадрите. Но момиче нямаше и Петър се чудеше дали обсебването на приятеля му ще отмине или щеше да му се наложи да търси помощ.

Обикновено Петър откриваше приятеля си в „тъмната стаичка“. В нея имаше и остатъци от предишното увлечение на Ачо по химически експерименти. При споменът за тях, за пушилката и миризмите. Петър се усмихна…

Този път в апартамента имаше усещане за пустота. Сякаш животът беше изсмукан. Въздухът неподвижен. Прахолякът покриваше дори обичайните за движение пътечки в жилището. Разходи се наоколо. Надникна в стаите. Наслуки отвори няколко шкафа. Прокара длан по плота на масата. Прашинките се завихряха и бавно се спускаха след него, осветени от слънчевите лъчи, проникващи през процепите на небрежно спуснатите завеси. Поседна на дивана в хола. Притеснението свиваше и разпускаше вътрешностите на Петър. И той бавно осъзнаваше, че приятелят му този път може би наистина е изчезнал. 

Преди да си тръгне се огледа за последно да не би да има оставена бележка. Тръсна глава, за да изгони тежките мисли. Погледът му се спря на албум с бяла кожена подвързия, оставен на портмантото. Вдигна го и разгърна кориците. Същите черно-бели снимки, на които Ангел твърдеше, че има момиче. Изглеждаха разхвърляни безредно по страниците от дебела, грапава хартия… Нямаше надписи. Петър не знаеше какво го накара да го вземе. Излезе.

Цял ден разнасяше албума със себе си. Разгръщаше го, но снимките на града не даваха никаква допълнителна идея какво се беше случило с Ачо. Вечерта седна на дивана вкъщи, светна лампата за четене и отново отвори страниците. Все същите безредно нахвърляни парчета от градския пейзаж. Отчаян понечи да хлопне кориците и се замисли, че все пак имат някаква вътрешна логика.

Крушката изгоря. Петър остави настрана албума и пипнешком се отправи към шкафа, където държеше свещите за създаване на романтична обстановка. Защо не използва телефона, за да си свети, така и не можа да си обясни. Обзе го настроение на тайнственост.

Петър се разхождаше със свещта из стаята, за да намери резервна крушка. Светлина от танцуващия пламък се стрелна по разгърнатите страници. Оформиха се редове – черни и гъсто изписани. Симпатично мастило? Не можеше да бъде! Той дръпна случайно попаднала му чинийка и закрепи свещта.

Ангел си беше водил дневник! Петър припряно разгръщаше страниците. Редовете, които се бяха появили бавно избледняха, изтляха. Имаше достатъчно време да разпознае сбития почерк на приятеля си. И снимките изглеждаха по-различно. Но съсредоточен в откритието си, Петър не осъзна веднага какво има на тях. Момиче!

Тази вечер буквите и образите повече не се появиха. 

На следващия ден се запаси със свещи. Още преди здрачаване спусна плътно завесите и се зачете в албума дневник на Ангел.

 

„…идея защо снимам дюните? Ползвам лента. Проявявам купища снимки. Привличат ме сенките оставени от подскачането на птиците по изравнения от вятъра пясък. Има следа от човешко ходило. Плажът е пуст. Откъде се появи?! Преглеждам негативите. На тях са само птичите следи. Откъде се появи стъпката? 

От заниманията с химията знам да си водя подробни записки. Следвам процесите. Припомням си всяко действие от подготовката до проявяването. Дълбая в най-дълбоките слоеве на паметта. Всичко е обичайно. Спи ми се. Лягам си.“

 

Буквите изсветляваха по-бързо, отколкото Петър успяваше да чете. Отгърна страницата. На снимката действително имаше следа от човешко ходило. Докато се взираше в снимката, образът избледня заедно с текста отдолу. Успя да зърне и осмисли няколко фрази.

 

„…порязана от ръбче на хартия раничка. Малко кръв е капнала във фиксажа. Не зная колко…“

„… правя опити с различни видове кръв и няма промени в снимките. Само от моята се появява допълнителния образ на …“

„…изследванията – нищо особено. Много малки разлики в показателите. Пренебрежимо малки…“

„…правя копия отново и отново. Вижда се не само следа. Има ходило! Тясно и източено… Още едно. Не може да бъде! Движат се! Малка мидичка проблясва под свода на едното. Появи се глезен – тънък и фин с гривна от мъниста и черупки на охлювчета…“

 

Ден след ден Петър запълваше празнините. Как Ачо беше провеждал множество експерименти. Как му беше хрумнало да използва разтвора като симпатично мастило, за да остави тайните си записки. Как беше избирал дълго хартията да бъде плътна с грапава, груба текстура. Как сам си беше подвързал албума дневник. 

 

„… символично. Правя го с бели корици…“

 

Най-сетне, по средата Петър откри записки как да се чете текстът и да се гледат снимките без да избледняват. В апартамента на приятеля си намери лампа с инфрачервени лъчи. Нямаше да му се налага да чака цял ден буквите да се появят отново, за да се запознае със скритата страна на Ангел. Седна на спокойствие и се зачете в дневника. Малко му липсваше ароматът на горящата свещ, нейното припукване и меката ѝ светлина. Но историята с появата на момичето го погълна…

 

„… да снимам в града. Тя е там, между сградите. Виждам само силуета. Винаги е там. Светлина и сянка. Черно и бяло. Движение. На следващите снимки става по-плътна. Не мога да си обясня, но и не ме интересува. Привлича ме. Още не зная как изглежда цялата…“

„Тя е под сводовете. Висока и стройна. Белее се изящната ѝ ръка. Повдига се към шията ѝ. Светлината и сенките правят плавен преход към яката на полото и дългата ѝ шия. Очертават се гърдите ѝ. Заоблени, стегнати, повдигнати. Ръката ѝ се насочва към устата. Изпраща въздушна целувка и се засмива. Равните ѝ зъби проблясват. Само едно зъбче немирно се е отклонило от цялата редичка. Прави ъгълчето на устата ѝ закачливо вирнато. Сякаш усмивката ѝ намига постоянно от там…“

 

Нощта се претъркулваше към утрото. Петър поглъщаше страница след страница. Взираше се в снимките и виждаше как се разгръща любовната история на приятеля му. 

 

„Лято е. Косата ѝ е мокра. Току-що измита. Вдигната е нагоре, небрежно защипана с голяма шнола. Влажни кичури, навити на малки къдрици, се спускат безредно около лицето ѝ. Очертават контурите на скулите ѝ. Мекият преход, който оформя овала. Обръща се с гръб. Едната презрамка на лятната ѝ рокля се смъква от рамото ѝ. Няколко съзвездия от лунички са напръскали със злато раменете ѝ. Стича се струйка вода, проблясва на яркото лятно слънце. Спуска се от тила надолу по гръбнака. Очите ми проследяват движението. Искам да я изпия и после да продължа с устните си до долу. Докато я събличам. Докато изпия и момичето.“

„Гледам снимките. Виждам момичето на заден план. Танцува, а после прави широки крачки. Сякаш се опитва да прелети над сградите или да ги прекрачи. Носи голямо плюшено сърце. Прегърнала го е. Иска ми се да не е обичайното червено. Иска ми се да е пурпурно, да пламти с лилави и оранжеви огнени езици…“

 

И тук рязко разказът беше спрял. Петър разлистваше страница след страница. Толкова много пъти беше разглеждал дневника… Знаеше, че има още един кадър. Черно-бяла снимка. И още три фрагмента с думи…

 

„… в огледалото. Блед съм. Дали е от дългото стоене затворен или от кръвта, която ползвам? Появи се бял контур около тялото ми. Сякаш светя. Очите ми са изморени. Очертанията се губят. Галя последната снимка с валентинката. Има плътност и релеф. Напипвам плюш и границите се размиват. Разтварям се в…“

„… Влизам в кадър. Седя срещу нея в сладкарницата… 

Езикът ѝ танцува по повърхността на виличката, обирайки и последните следи от сладкиша. Прави го несъзнателно, а аз наблюдавам хипнотизиран как го прокарва по дължината на всяко рогче. Гали ги с леко пърхане и спира малко повече на връхчето. Мълчим. Погледът ѝ е замечтан и зареян надалеч. Сякаш вижда отвъд смога, мъглата и опърпаните градски фасади. Кичур коса пада немирно върху откритото ѝ чело и спуска връхчето си към крайчето на намигващата усмивка. Тя механично го прибира зад ухото. Езикът описва контура на устните ѝ и бързо прибира една трохичка, залепнала върху тях. През лицето ѝ преминава полъх на наслада. Притваря очи. Посяга към чашата и отпива вода. По мокрите ѝ устни пробягва отблясък от заблуден слънчев лъч, незнайно как преминал през облаците.“

„…тихият шепот на коприната. Раздвижен въздух. Като полъх на ветрец. Свлича се от тялото и гали нейната и моята кожа…“ 

 

Неусетно се беше съмнало. Петър гледаше със зачервени от умора очи албума. Последната снимка беше станала цветна. На нея грееше голямо пурпурно сърце, обгърнато от огнени оранжеви езици.

Автор: Ив-Ана Драгормирова

29 Views