Есенен град

Дълбоко небе. Дните намаляват, часовете… Ръцете ти – в ръцете ми.

Следобед танцуваме бавно върху мокра трева до голи дървета.

Лъчи целуват земята студена. Тих шепот, прощални викове и хризантеми.

Сухите листа – вятърът ги духа! 

Безнадеждно е, но часовникът не спира. Добавя на човешкият кантар

премълчани думи, неразбиране и страхове отново…

Кога ще дойде моят край?

Но пак от огъня се връща два пъти по-силна моята душа

и обича без да мрази, и дарява,

и винаги ще е така!

Около влаковете на живота вървим внимателно,

за бездушие, егоизъм и лакомия има билети навсякъде…

Автор: Калина Миланова