“Звездите зад луната” – Цветомир Петров

Приливът по пълнолуние играе роля като един от процесите, движещи кръговрата на живота. В основата на този кръговрат стоеше воденица толкова голяма, че луната скриваше горния ѝ край по веднъж на всяко денонощие. Воденицата се извисяваше от ръба на море, чиито води тихо се стичаха надолу от края на света. Толкова солена беше морската вода там, колкото цялата мъка по света. Тази вода въртеше колелото откакто свят светува.

Вълните постоянно носеха твари до воденицата. Всички те дребнееха пред перките в близкото пространство, чиито краища бяха закривени на деветдесет градуса, в името на предназначението им. Така, перките гребваха поотделно всяка застаналата твар на пътя им изпод водата и я издигаха нагоре, към тихото хоро на съзвездията, от морето към небето и обратно.

Някъде по сушата, легнали по гръб далеч един от друг, случайни наблюдатели съзерцаваха астралната панорама. Някои от звездите, хванати на хорото, също хвърляха погледи надолу. Гледаха нещо там, но мисълта им беше небрежна, почти избягала. Така и никой никога не преплете поглед с този, когото търси. Моментът за раздяла беше минал, а кълбото – твърде дълго, широко и отрупано. Хорото се играе с причина, а тя е, че природата не създава машини.

По време на пълнолуние воденицата спираше напълно за частици време, пренебрежими във вечността. Навярно космическите течения, до които горният ѝ край достигаше и техните инерции, движещи тази и онази планета оказваха влияние. Звезди спираха да се качват и да падат. Тези от тях, които в даденият момент стояха най-високо, останаха скрити зад луната. Тя на свой ред огласяше простора над водното равнище с реч, изгубила яснотата си през пространството до планетарната повърхност. Разказваше нещо на звездите от другата си страна.

Недалеч от воденицата започна да се сформира пасаж от стотици, а впоследствие хиляди водни костенурки. Не е ясно как се бяха ориентирали до това определено място във водното пространство. Пристигаха от всички краища на морето на малки и големи групи, докато периметъра в който пасажа се разпростираше остана непроменен. Много бързо стана пренаселено. Започна масова борба за позициониране, която изби над повърхността.

Нуждата на всяка да застане колкото се може по в средата и най-вече отгоре над останалите изглеждаше непременна. В резултат всичко това заприлича на надморската повърхност от коруби. Някои костенурки едвам изплуваха изпод трупата, докато други крачеха отгоре им. Изведнъж, като че ли от сигнал – невидим и безшумен, всичко утихна. Костенурките забиха глави надолу. Корубите на тези от върха бавно започнаха да се разтварят като капаци, разкриващи светлина изотдолу. По-голямата част от тях стояха затрупани от тежестта, поели на гърбовете си. В резултат на общите усилия ярък лъч даде картина на случващото се в небето

Приливът за някои, е отлив за всички останали. Най-просто казано, при пълнолуние водата се издърпва назад от сушата към костенурките. Те свързваха водната повърхност с луната чрез небесна пътека от светлина. Морското ниво ги потопи плавно и започна да се издига над тях. Така непринудено, както се въртеше и воденицата до скоро, огромни количества вода започнаха да се издигат право нагоре по средата на прожекцията, където тя беше най-ярка и стигнаха много на високо. От подходяща дистанция и ъгъл ясно личеше как морето се бе увесило към луната. Услушваше да разбере какво има тя да разкаже на звездите от другата си страна, пък на него – не.

1*Спорът се води откакто на една риба ѝ хрумнало да излезе на сушата. “Дали на хоро из съзвездията или някъде по сушата, всеки е по-малко жив, разделен от морето, дало му живота” – Китовете го повтарят с вина от споменът за всяко хилядолетие, прекарали в изгнание.