„ЗАВЕЩАНИЕТО НА ЗАЛМОКСИС И ЧУДНИЯ ДАР НА БАСТЕТ“ – Николай Т. Гешев

Присви отслабналите си очи към изписания пергамент, осветяван неравномерно от трептящия пламък на глинената лампа и прочете отново текста, с който отправяше послание към бъдещите поколения. „Това е, всичко съм казал“ – помисли удовлетворен, подреди рулата с папирусите, поставяйки най –отгоре последния свитък и стана с пъшкане, подпирайки се на дървеното писалище. Взе светилника от писалището и излезе от издълбаното в скалата помещение, отправяйки се бавно към Залата на боговете. Играещите по свода и стените на пещерният коридор сенки се сгъстяваха зад него, стопявайки се в непрогледната тъмнина на подземното жилище. Залмоксис бе достигнал пределна възраст. Отдавна, много отдавна бе открил портала към света на безсмъртните и сега в залеза на своя бурен живот като учител и просветител първо на астите, а след това на гетите и всички тракийски племена бе стигнал до истината, че повечето от хората не са готови за даровете на Боговете. Препятствията, които бе поставил в пещерата щяха да спрат случайните посетители, за това бе сигурен. Други съмнения глождеха мисълта му:

„Дали хората след нас ще бъдат достойни за познанията, до които се докоснах? Само времето ще покаже! “

Жрецът спря пред сива скала, която задънваше коридора. Протегна ръка и натисна неравната повърхност на камъка. Лек въздушен повей, загаси пламъка в светилника. Залмоксис пусна на пода ненужната лампа и пристъпи в Залата на боговете. Каменният блок, блокиращ достъпа до пещерната зала безшумно затвори прохода зад него. Жрецът доближи саркофага разположен в центъра на залата и се загледа във висящия в него жезъл. Мека призрачна светлина осветяваше дълбоките бръчки на лицето му:

„. Всички достойни хора изпратих вече в света на безсмъртието. Време е да се присъединя към тях.“ Вдигна жезъла и натисна сферата гравирана на него. След това го пусна обратно в саркофага. Погледна с благодарност към разширяващата се към него планета и протегна ръце към новият свят който го очакваше…

***

В архивната част на университетската библиотека бе тихо и пусто. Единствено тихото прошумоляване на разлиствани страници, нарушаваше усещането за застинало във времето и забравено от хората място. Виновник за така създаденият шум в сумрачното помещение бе сравнително млад мъж, напълно вглъбил се в текста и илюстрациите на някаква стара книга.

За хората, които познаваха младшия научен сътрудник и археолог при БАН Андрей Стоянов, бе истинска загадка, защо вместо да ръководи поверените му от професор Григоров разкопки на тракийското светилище на връх Голямо Градище при Малко Търново, стоеше заровен в старинни, прашни книги в безлюдната през знойното лято университетска библиотека. Преди два месеца само, след много тичане и молби професорът и неговият екип успяха да измолят извън бюджетни пари за спасителни археологически разкопки на откритият преди година мегалитен комплекс от второто хилядолетие преди Христа в Странджа. Малък бе бюджетът отпускан от министерството за този обект а и лятото, когато бяха кампаниите по разкопките не стигаше за работата на открит терен. Отделно от казаното по-горе, Андрей бе прекалено съвестен за да изостави така безотговорно екипа от археолози, работещ на разкопките. Така че, странната постъпка на младия археолог будеше меко казано недоумение сред колеги и познати.

На какво се дължеше това необичайно поведение на учения ще разберем от събитията предшестващи този момент.