Замръзналото езеро

Замръзналото езеро – 9

Глава 9

**Велислава**

Очаквах, че след като кажа на Зори какво бях видяла по ръцете и врата на приятеля на Белослав, тя ще се зарадва повече. Вместо това се умисли. Стана някак по-тиха и замислена. Вече почти не говорим за това, а преди не млъкваше. Единствено спомена, че сънувала някакъв странен сън когато онзи ден била на езерото. За някакъв красив мъж, който приличал на Белослав, но имал ципи между пръстите и хриле на врата и бил излязъл от езерото. Била почти сигурна, че е било сън и че и преди е виждала този мъж, но не се сеща откъде.

Първоначално не вярвах на тези щуротии, просто ми беше забавно да я гледам как разпалено говореше за легенди и митологични същества. Но как да не повярвам след това, което видях! Онзи пичага наистина имаше люспи като на риба, блестяха с красив перлен отблясък. Толкова ясно ги видях, че още са ми пред очите.

‒ Да се отбием в кафенето след училище? ‒ попитах я аз в голямото междучасие.

‒ Не мисля, че е добра идея ‒ каза Зори с разсеян поглед.

‒ Е, хайде, де. Най-накрая имаме сигурна следа! Не мога да повярвам, че го казвам, но започвам наистина да вярвам във всички истории, които постоянно ми разказваше ‒ сръчках я игриво, но тя отново не реагира. ‒ Ей! Какво си увесила нос? Не трябва ли да се радваш? Да се ухилиш до уши и с блеснали очи да ми натриеш носа, че си била права? Защото е така ‒ наистина съществуват красиви водни духове, както твърдеше. Само дето не е Белослав, а начумерения му приятел Ермолай.

‒ Да, но… Не може просто да отидем там и да го залеем с една кофа вода да видим какво ще стане.

‒ Е, с кофа не, но с чаша… ‒ засмях се аз.

По лицето на приятелката ми не помръдна и мускулче.

‒ Добре, де. Просто не ми се прибира веднага след училище, а това е най-близкото и удобно място, където може да седнем и да поговорим какво тормози красивата ти главица ‒ казах аз, като се опитах да поуталожа ентусиазма си.

Този път Зори се подсмихна и кимна. Но аз няма да се откажа. Ще се опитам все пак да й повдигна настроението някак.

**Зорница**

След училище изобщо не ми беше до хора, но Вели настоя да се помотаем малко и седнахме в кафенето както обикновено. Уж искаше само да си говорим, но веднага прозрях намерението й, след като няколко пъти се опита да разобличи русокосия приятел на Белослав като се правеше на непохватна и постоянно разливаше напитките си около него. След третия път човекът вече открито я гледаше с изпепеляващ поглед и я отбягваше.

‒ Ако не престанеш с тези преструвки, ще ни изгонят ‒ прошепнах аз назидателно.

‒ Какви преструвки? Никой не се преструва. Днес явно ми е такъв ден ‒ каза тя с веселяшка усмивка, като се направи, че не разбира за какво говоря.

‒ Да, бе! Виждала съм те да се вмъкваш и измъкваш от вкъщи като котка, без никой да разбере. И то на токчета. А сега изведнъж стана непохватна ‒ изгледах я аз многозначително.

‒ Ами, да. Явно съм уморена ‒ продължи да си играе ролята тя. ‒ О, Боже! Зори, виж там! Виж, виж! Пристигнал е някакъв нов очарователен прекрасник ‒ закима ми тя енергично към току-що влязъл русокос красавец и очите й светнаха.

‒ Човек, ти да нямаш някакъв специален радар за засичане на пичове ‒ възкликнах аз иронично.

‒ Не, просто обичам да разглеждам хората ‒ отвърна тя като не сваляше очи от новодошлия.

След като и аз погледнах към него, сякаш гръм ме удари. Познават ми е отнякъде! Като че ли съм го виждала наоколо, но не мога да се сетя точно къде и под какъв предтекст. Ох, направо ми идва да си бръкна в мозъка и да го разчопля!

‒ Ей сега идвам ‒ казах аз и като омагьосана се приближих към младия мъж, който седеше на касата, загледал се в таблото с напитки.

‒ Извинете ‒ потупах го плахо по рамото. ‒ Случайно да се познаваме отнякъде?

Той се обърна бавно и ме огледа. Досадата беше изписана по цялото му лице.

‒ Не мисля. От скоро съм тук и не съм имал удоволствието да се запозная с… посредствени хора като вас ‒ каза той надуто като ме гледаше снизходително. Досущ като Белослав.

‒ Хм, може и да съм се припознала… Но наистина ми се струвате ужасно познат. Извинете за нахалството, но да сте били наскоро на Самодивското езеро? ‒ казах аз като присвих очи.

Красивият мъж се стъписа, но се опита да го прикрие.

‒ Ъм… Не… Не знам за какво говорите. Тук съм да се видя с приятели ‒ отвърна той сконфузено.

Аз се взрях в очите му. Хипнотизиращи големи кафяви очи с червени ивици. Абсолютно сигурна съм, че съм ги виждала някъде.

‒ Бисер! ‒ Белослав се появи откъм служебния вход на кафенето. ‒ Ела насам. Трябва да ти кажа нещо.

Без изобщо да отрази присъствието ми, Белослав преметна ръка през врата на приятеля си и го отведе.

‒ Не обръщай много внимание на човеците. Те просто са си такива ‒ нахални ‒ чух го да му прошепва. ‒ Трябва да се съсредоточим в плана, както говорихме. Сигурен си, че можеш да го направиш, нали?

‒ Разбира се, че съм сигурен. Ти да не би да се съмняваш в мен?

‒ Не, разбира се. Слушай сега ‒ Ермолай ще ни чака на езерото довечера в 22:00 ч. Ние ще примамим проклетия водник натам, а след това е твой ред.

Блондинът потупа окуражително Белослав по рамото.

‒ Не се притеснявайте, господарю. Всичко ще бъде наред!

Господар?! Какво, по дяволите, се случва тук?!

И какво значи, че ще примамят водник към езерото?! Правилно ли чух? Нали не ми се е причуло?

Ох, главата ми се замая. Значи и този харизматичен красавец е с Белослав и Ермолай?! И явно са намислили нещо.

Довечера определено трябва да ги проследя и да разбера най-накрая какво става! Главата ми ще експлодира от въпроси.

52 Views

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Content is protected !!