Замръзналото езеро

Замръзналото езеро – 8

Глава 8

**Белослав**

Най-накрая дъждовен ден! Прекрасен разхлаждащ дъжд прекъсна поредицата сухи, горещи дни. Това слънце така се беше облещило, че имах чувството, че ще се изпържа, дори на сянка. С лорд Ермолай трябваше да зачестим овлажняването на кожата си, с което си навлякохме гнева на мизерника, който се водеше шеф на кафенето. Явно му се видя прекалено непродуктивно, че двамата с Ермолай прекарахме половината си смяна в служебната тоалетна. Но беше изключително наложително ‒ и двамата бяхме на ръба на силите си. Кожата ни се беше напукала и болеше повече от обикновено. Обичайното пръскане с вода не помагаше и трябваше да накисваме ръцете и лицата си в мивката за известно време. Виеше ни се свят и нямахме сили да стоим изправени. Дори обмисляхме да пропуснем молитвата на езерото, заради обзелата ни немощ, но изчакахме да залезе слънцето и с последни сили се добрахме до гористата местност. Спомням си, че в този момент на силна слабост започнах да се моля още  по-усилено. Помолих се, освен за обичайните неща, за някакво чудо, което да ни вдъхне сили, за да можем да продължим. За подкрепа под каквато и да е форма, защото вече бяхме изтощени. Имахме нужда от помощ. Каквато и да е.

Лорд Ермолай се опита да повдигне духа ми, но и двамата знаехме, че няма да изкараме още дълго, ако продължаваше да  е толкова горещо.

И ето! На следващия ден заваля силен, прохладен дъжд. Хората около нас се увиваха в якета и шалове и бягаха да се скрият някъде, а на нас ни се стори като благословия. Като знак, че всичко ще бъде наред. Сякаш боговете наистина бяха чули молитвата ми.

След досадните часове в училище вървях пеша до кафенето. Беше такова невероятно удоволствие да усещам капчиците дъжд по лицето ми, а освежаващият му аромат приповдигна още повече настроението ми. Цялото ми тяло като че ли олекна и силите ми се възвърнаха. Започнах да тичам и да подскачам като малко момче и да правя формички от водата около мен. Може би беше малко неразумно, но всичко живо наоколо се беше покрило, така че нямаше кой да ме види.

Стигнах до кафенето и видях лорд Ермолай да стои пред служебния вход, също наслаждавайки се на дъжда. Косата и дрехите му бяха подгизнали като моите и двамата се спогледахме с глупави усмивки. Поседяхме малко така, докато не стана време да влизаме.

За щастие денят се оказа не толкова натоварен, колкото си мислех. Почти нямаше хора и ние спокойно можехме да стоим да се наслаждаваме на дъжда, макар и затворени вътре. Така нареченият ни „шеф“ би изпаднал в ярост, ако разбереше, че седим без работа, но това изобщо не ме вълнуваше. Не помня откога не съм се чувствал толкова добре.  Дори на фона на събитията, случващи се у дома.

Изведнъж входната врата се трясна. Някой влезе. Станах да го обслужа, когато срещнах познати до болка, червеникаво-кафяви очи. От платиненорусата му коса и оскъдните му дрехи капеше вода и двама от колегите се възмутиха, тъй като току-що бяха приключили с бърсането на пода.

‒ Бисер?! Ти ли си наистина?

‒ Белослав…

‒ Не мога да повярвам! Мислех, че са те заловили! ‒ възкликнах аз и сграбчих развълнувано ръката на стария си приятел. ‒ Какво правиш тук?

Той стисна ръката ми, приведе се и прошепна:

‒ Нямаме много време. Къде е лорд Ермолай? Имам да ви казвам нещо важно.

Махнах на Ермолай да се приближи и тримата излязохме през служебния вход в задната уличка, където хвърляхме боклука.

‒ Съветник Бисер! Вие сте жив! Какво правите тук? ‒ попита развълнувано Ермолай и направи лек поклон.

‒ И аз се радвам да ви видя! Изглеждате по-добре, отколкото си мислех.

‒ Значи добре, че не дойде онзи ден. Тогава бяхме на прага на силите си ‒ казах аз и въздъхнах. ‒ Не можеш да си представиш колко се радваме на дъжда и на това, че си тук ‒ прегърнах братски приятеля си. ‒ Кажи сега, какво става?

‒ Ами откъде да започна? Успях да избягам от водниците и дори проследих един до тук.

С лорд Ермолай се спогледахме разтревожено.

‒ Значи наистина вече са тук? ‒ извих вежда аз.

‒ Засега е само един водник-следотърсач. От няколко дни го преследвам и го откривам все някъде близо до вас. Опитах се да отклоня следите ви, но безуспешно.  Надушил ви е.

‒ Значи това, което видях онзи ден когато изхвърлях боклука, наистина е било водник ‒ възкликнах аз.

Бисер кимна.

‒ Ти ли изтри спомените на онази жена? ‒ попитах аз разпалено.

‒ Да. Тъкмо бях притиснал водника точно в тази уличка, когато някаква човешка жена се появи отнякъде и ни видя. Беше ужасена, така че трябваше да изтрия паметта й. Но и двамата знаете, че не е само заради това.

‒ Добре, това обяснява всичко ‒ въздъхнах облекчено аз. ‒ За малко си помислих, че има нещо за водниците, което не знам.

‒ А когато кранчето на мивката гръмна, Вие ли бяхте? ‒ попита лорд Ермолай.

‒ Да. Пак бях аз, но само защото ме изнерви как ви говореше онзи невзрачен човек. Абсолютно безобразие!

‒ Това как ни уплаши! Решихме, че вече са ни открили и че всеки момент ще нахълтат и ще ни отведат пред очите на всичките човеци ‒ казах аз с облекчение.

‒ Съжалявам! Опитах се да ви съобщя, че съм тук, но все не беше подходящ момент ‒ каза Бисер.

‒ Постоянно променящата се вода. Пак си бил ти.

Бисер кимна с учтива усмивка.

‒ Какво ще правим с водника? Още не сме готови да се върнем. Нали, господарю? ‒ Ермолай ме погледна въпросително.

‒ Да. Ако ни разкрие, сме свършени. Но как така не го е направил вече?

‒ Може би събира доказателства, че наистина сте вие. Последните дни не съм откъсвал очи от него и още не се е връщал в Маливия. Трябва само да го заловим.

‒ Да, но след като вече са пратили един, ще пратят и друг, ако този не се върне ‒ казах аз замислено.

Бисер се подсмихна.

‒ Много просто, драги! Ще го заловим и ще му изтрия паметта ‒ каза той с хитра усмивка.

С Ермолай го изгледахме изненадано.

‒ Силата ти работи ли върху други същества, освен хора? ‒ попитах аз с извисен глас.

‒ Ами, не е точно като при хората. Малко по-трудно е, защото отнема време. Не става веднага, както обикновено. Но не пречи да опитаме ‒ обясни Бисер.

Лорд Ермолай ме погледна загрижено.

‒ В момента нямаме друг вариант ‒ каза той и повдигна рамене.

Аз опитах да преосмисля ситуацията, но като че ли наистина нямаше друг вариант.

‒ Добре. Значи трябва само да го заловим, а другото го оставям в твоите ръце ‒ потупах Бисер по рамото.

Той сложи ръка върху моята.

‒ Може да разчитате на мен.

68 Views

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Content is protected !!