Глава 13
**Белослав**
Бисер държеше Зорница във водната си сфера и обмисляше как да се отърве от нея, докато тя видимо се давеше. Останах изключително озадачен когато той не се подчини на заповедта ми.
‒ Бисер, знаеш, че мразя да повтарям. Пусни момичето! ‒ казах аз с твърд тон.
‒ Но, господарю… Може да поправим всичко за секунди. Отърваваме се от нея и продължаваме с първоначалния си план ‒ отвърна подчиненият ми с безизразно лице.
‒ И би ли ми припомнил какъв е той? Защото не помня да сме имали друг план, освен да бягаме и да се крием от блатниците ‒ казах саркастично аз.
‒ Защо ви пука какво ще стане с нея? Това нахално момиче е по петите ни откакто пристигнахме тук ‒ обади се Ермолай. ‒ Само усложнява нещата.
‒ Не помня да съм искал мнението ви, Лорд Ермолай! ‒ срязах го аз. ‒ А сега, за последен път ви заповядвам, съветник Бисер ‒ пусни момичето! ‒ извиках гневно и вълните на езерото зад нас се разбушуваха и надигнаха заплашително.
Ермолай подскочи уплашено и склони глава в знак на смирение, а Бисер освободи Зорница от водния ú затвор. Тя тупна на земята и започна да кашля и жадно да си поема въздух.
‒ Какво правиш тук?! Казах ти да ме оставиш на мира ‒ стрелнах я с поглед аз.
Тя продължи да кашля и след минута отвърна:
‒ Не съм ви преследвала, заклевам се! Идвам тук, когато искам да остана сама и да помисля.
Когато видя недоверчивите ни физиономии, добави:
‒ Наистина! Този път не знаех, че ще се събирате тук! ‒ и отново се закашля.
‒ Лъжеш! ‒ извика Ермолай и светкавично я улови в ледена примка, така че да не може да се изправи.
‒ Ооо, студ… студено ‒ възкликна тя и затрака със зъби.
‒ Ще престанете ли?! ‒ извиках аз гневно и я освободих от примката. ‒ Не изпитвахте такъв страх при срещата с блатника, а сега се боите от един обикновен човек! Какво мислите, че може да ви направи тя, а?
‒ Аз… много се извинявам! Наистина нямах намерение да ви следя. Просто по навик идвам тук, когато съм потънала в мисли. Някак ми се прояснява главата когато се разхождам около езерото и винаги стигам до правилните решения.
‒ Така ли било? И в какви мисли си потънала сега? На кого първо да разкажеш за нас? ‒ Ермолай я изгледа снизходително.
Тя отвърна на погледа му и се подсмихна.
‒ Колкото и да ми се ще да разкажа на някой за случилото се вчера, никой няма да ми повярва. И без това всички ме смятат за луда, само остава да се раздрънкам, че наистина съм срещнала водни духове и съвсем ще сметнат, че съм откачена.
Ермолай изсумтя.
‒ И не си казала на никого? Дори на нахаканата си приятелка? ‒ попита той.
‒ Да. Не съм казала дори на Велислава. И, честно казано, малко ми е гузно. Споделям абсолютно всичко с нея. Само тя не ме мисли за луда. Даже ми помагаше когато исках да ви разследвам.
‒ Не си мисли, че сте останали незабелязани ‒ отвърна Ермолай начумерено и скръсти ръце.
‒ Да… в последствие тя малко се увлече. Доста я разпалих… Може би, вината за това е моя. Много се извинявам ‒ Зорница се засмя леко сконфузено. ‒ Но наистина не съм ú казала нищо от случилото се вчера, нито това, което ми каза Белослав днес в съблекалнята. Сега като се замисля, ще си замълча. Тя, със сигурност, ще разбере в някакъв момент, но по-скоро сама ще стигне до отговора. Обещавам, че няма да ú кажа и дума. Тайната ви е на сигурно при мен ‒ закова ме с решителен поглед тя и потрепери. Явно ú беше студено. Все пак цялата беше вир-вода. Ах, тези човеци! Толкова са крехки!
Аз въздъхнах и направих жест с ръка, за да изпаря водата от дрехите и косата ú. Тя потрепна когато усети топлината, но търпеливо изчака водата да се изпари и да изсъхне.
‒ О, благодаря! Хубаво щях да настина, ако бях останала мокра ‒ усмихна се учтиво тя, а двамата ми подчинени отегчено извъртяха очи.
‒ Не ти вярвам, но щом си се разбрала с господаря Белослав, хубаво! Хайде сега изчезвай, защото имаме важни въпроси за обсъждане ‒ каза Бисер злобно и я прониза с поглед.
Тя отново се подсмихна, този път по-дяволито.
‒ Нали не смятате, че ще се отървете от мен, след като разбрах за вас? Няма да се измъкнете този път.
Седна на един пън и ни изгледа предизвикателно.
‒ Щом наистина сте водни духове и живеете в езерото, защо сте тук? Не изглеждате като да търсите невинни, объркани хора, които да завлечете в измерението си. Да не би да търсите нещо? Или може би бягате?
‒ Ама че наглост! ‒ възмути се лорд Ермолай и замахна с ръка, но аз го спрях като го хванах за рамото и поклатих многозначително глава.
Пристъпих напред и въздъхнах тежко. Наистина не мислех, че ще стигнем до тук.
‒ Упоритостта ти наистина е за възхищение, но също така е и крайно дразнеща ‒ казах аз сериозно и я стрелнах с поглед. Тя само ми се ухили глупаво и зачака с нетърпение да ú разкажем историята си.
‒ Като за начало, не живеем в езерото. Не сме някакви земноводни… Ние сме водни духове, а езерото е портал към кралството ни, Аквалон. Домът на всички водни духове, русалки, самодиви и блатници.
Очите ú светнаха когато споменах сънародниците си. Явно само това е и чакала да чуе.
‒ Наложи се да напуснем дома си, защото блатниците не бяха съгласни с управлението ни от много време и бяха решили да се вдигнат на бунт ‒ продължих аз. ‒ Нападнаха ни съвсем неочаквано. Бях наясно, че не одобряват управлението ни, но не съм и предполагал, че биха предприели толкова сериозни мерки. Най- безцеремонно нахлуха по време на коронацията ми и плениха майка ми, кралицата на Аквалон, като се заканиха, че ще заличат всеки, който проявява лоялност към кралското семейство. Следващата им цел бях аз, но с лорд Ермолай успяхме да избягаме в последния момент, използвайки суматохата. Само секунда по-късно и кралския род щеше да бъде унищожен. Решихме да се скрием тук, защото водниците никога не биха се сетили да ни потърсят на сушата.
‒ Защо? ‒ попита Зорница.
‒ Как така защо? Очевидно, не се чувстваме особено комфортно тук! Горещо е, сухо е, да не говорим за противните, нахални хора, които не спират да ни зяпат. А някои дори се опитват да ни се правят на важни ‒ обади се раздразнено лорд Ермолай.
‒ Ясно! Това обяснява доста неща ‒ възкликна Зорница. ‒ А какво правехте преди малко? Нямаше как да не чуя. Сякаш напявахте нещо.
‒ Значи, все пак си ни чула! ‒ възкликна Бисер, начумерен.
‒ Чула си молитвата ни, която ни помага да държим портала в езерото отворен ‒ отвърнах аз. ‒ Това е единственият ни път към дома. Ако спрем да се молим, той ще се затвори и никога няма да можем да се приберем.
Зорница продължаваше да ни гледа с опулени очи.
‒ А няма ли опасност тези блатници да са ви последвали през портала? ‒ попита тя.
‒ Все още не знаем ‒ отвърнах аз като отново въздъхнах. ‒ Този портал беше отворен специално за нас и по принцип не би трябвало да съществува, така че надали блатниците знаят за него. Но все пак трябва да сме нащрек, защото един блатник вече успя да се промъкне през него. Едва успяхме да го спрем да не повика и други и да разкрие местоположението ни.
Погледът на Зорница се зарея в пространството, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
‒ Онова същество, което те беше нападнало онази вечер тук… Това беше блатник в цялата му прелест ‒ казах аз.
Тя потрепна и лицето ú се изкриви в погнусена гримаса.
‒ Беше толкова студено и хлъзгаво ‒ потресе се тя. ‒ А какво му правехте, че виеше така?
‒ Със съветник Бисер и лорд Ермолай му приложихме хипноза, за да не помни, че ни е видял и да не може да ни издаде ‒ отвърнах аз.
Погледът ú отново се зарея в пространството, а лунната светлина обля луничавото ú лице и умислената ú физиономия.
‒ Но то звучеше, сякаш изпитваше ужасна болка. Когато ме хипнотизирахте, не помня да съм изпитвала болка. Само главата ми беше замаяна сутринта ‒ каза тя замислено.
‒ Това е, защото и тримата напявахме хипнотичната песен, за да сме сигурни, че ще проработи. При нормални обстоятелства никога не бихме го направили, защото е възможно мозъкът на хипнотизирания да бъде увреден трайно от специфичната честота, която представлява песента ни ‒ обясних аз.
‒ Уау! Значи може да изпържите нечий мозък чрез песните си? ‒ възкликна Зорница с лека усмивчица пробягваща по лицето ú.
Тримата с Ермолай и Бисер се спогледахме възмутени.
‒ Не бих се изразил така… но да ‒ казах аз с леко раздразнение в гласа. ‒ Напълно е възможно да нанесем трайна вреда на мозъка на човек, ако песента ни е прекалено концентрирана, както в случая. Ако пеехме само само аз и Бисер, не би имало такъв силен ефект.
‒ Значи колкото повече сте вие, толкова по-силен е ефектът от песента ви? ‒ попита Зорница с повдигната вежда.
‒ Точно така ‒ потвърдих аз, след което и четиримата потънахме в мълчание.
Лицето на Зорница така засия от радост, че можеше да се сравни с току-що изгрялата Вечерница. Стана от пъна, на който седеше и заподскача радостно около нас.
‒ Не мога да ви опиша колко се радвам, че ми разказахте всичко това ‒ каза тя с широка усмивка. ‒ Надявам се с времето да спечеля доверието ви и да ви бъда полезна някак. Ако имате нужда от помощ за нещо, можете да разчитате на мен.
Ермолай и Бисер изсумтяха.
‒ Все още не сме толкова закъсали, че да искаме помощ от някакво си човешко момиче ‒ просъска злобно Ермолай.
‒ И с какво толкова можеш да ни помогнеш? Да разпитваш блатниците с досадни си въпроси, докато се отегчат до смърт ли? ‒ подхвърли саркастично Бисер.
Зорница обаче не се обезкуражи и каза самоуверено:
‒ Ще помогна с каквото мога. Може пък имунитета ми към хипнозата ви да е от полза в някакъв момент.
‒ Това въобще не е лоша идея ‒ кимнах аз. ‒ Няма да е зле, като за начало, да разберем как се е получило това. Ти си първият човек, на когото хипнозата ни не действа и това е невероятно. Никога досега не се е случвало.
‒ И какво предлагате да направим? ‒ попита Бисер като скръсти ръце.
След кратко мълчание казах:
‒ Ще използваме това в наша полза. Ще направим няколко експеримента, за да разберем как точно можем го използваме и според резултатите ще измислим план за действие ‒ заявих аз решително и стрелнах с поглед подчинените си, след което се обърнах към Зорница:
‒ Съгласна ли си?
‒ Много ясно, че съм съгласна! Защо въобще питаш? ‒ подскочи тя ентусиазирано. ‒ Кога започваме?