Глава 11
**Зорница**
Събудих се с натежала глава и очите ми глождеха.
Какво стана вчера, да му се не види? Бях на езерото. Как съм се прибрала, без да помня? И съм си легнала с дрехите?!
Ох, главата ме боли, все едно съм с махмурлук!
Наплисках си лицето и се преоблякох. Закусих набързо и се отправих към училище.
Първите 2-3 часа бях като в мъгла ‒ не говорех, не взимах участие в нищо. Просто присъствах, но не бях наистина там. Вели се опита да ме разпита какво е станало на езерото, но не ми се говореше и ú казах, че нищо не се е случило. Че съм се прибрала, след като съм поседяла там известно време и не съм ги дочакала. Тя, разбира се, не ми повярва, но междучасието ни свърши и нямаше повече време да ме разпитва. Вели влезе в часа си по история, а аз се запътих към физкултурния салон за час по физическо.
Докато минавах покрай съблекалните, чух познато тананикане.
Белослав!
Изведнъж като че ли ми просветна. Всичко си спомних! Грозното люспесто същество, водните пилони, които го уловиха, как то виеше, когато красивият блондин го беше сграбчил за лицето и напяваше омагьосващата си мелодия. И как се опита да направи същото с мен!
Определено искам обяснение за всичко това!
Нахлух безцеремонно в мъжката съблекалня и заварих Белослав да се преоблича. Нямаше други момчета, но и да имаше, точно в този момент изобщо не ме интересуваше. Исках отговори!
‒ Белослав! ‒ извиках.
Той се сепна и тананикането спря. Обърна се към вратата с въпросително изражение. Беше гол до кръста и влажният му гръб сияеше дори на мъждивото осветление от мижавата крушка, висяща от тавана. Явно сега излизаше от банята и затова беше останал последен.
‒ Това е мъжката съблекалня, нали знаеш? ‒ каза той вяло, след като ми хвърли бегъл поглед.
‒ Ще ми обясниш ли какво беше това вчера?!
Той си прибираше екипа в раницата и въобще не се трогна от въпроса ми.
‒ Би ли ме оставила да се преоблека на спокойствие, моля? Нямаш ли си друга работа? ‒ каза той с обичайното си презрение.
‒ Престани да се държиш като хладнокръвен задник и ми кажи какво, по дяволите, се случи вчера на езерото! ‒ настоях аз и го фиксирах с гневен поглед.
Белослав се облече, нарами раницата си и се запъти към вратата.
‒ Не знам за какво говориш. И престани да ме следиш с нахаканата си приятелка! И двете сте откачени!
Понечи да ме избута, за да излезе, но аз стабилно му препречих вратата.
‒ Не! Никъде няма да ходиш, докато не разбера какво беше това създание вчера, защо искаше да ви нападне и наистина ли контролирахте водата, както ми се стори ‒ този път аз го удостоих със студен, решителен поглед. ‒ Кои сте вие? Какво направи приятелят ти на това създание, че виеше така? И защо се опита да направи същото с мен?
‒ Махни се от пътя ми! ‒ опита се да ми заповяда той, но аз нямах намерение да мърдам.
‒ Няма да стане, докато не получа отговори! ‒ извиках аз изнервено и разперих ръце и крака на касата на вратата.
‒ Слушай какво, момиченце! Не съм длъжен да обяснявам…
‒ Не, ти слушай! ‒ избухнах аз и го блъснах навътре в съблекалнята. ‒ Цял живот хората са ме наричали „фантазьорка“, „ексцентрична“, „откачена“ и други подобни, само защото съм твърдо решена да вярвам, че съществуват създания като вас около Самодивското езеро! Откакто видях онова момченце под леда преди 8 години нямам спокойствие! Идва ми да обърна света, за да го намеря и да докажа, че не съм луда!
Въздъхнах тежко.
‒ Напоследък и аз започвам да се съмнявам в собствената си преценка за реалността ‒ кое е сън и кое не… За случката отпреди 8 години съм абсолютно сигурна, че се е случила. Докато това, което се случи снощи ми се струва, че е сън, но не мисля, че е така. Затова, моля те! Умолявам те, обясни ми какво стана! В главата ми е пълна каша и съм ужасно объркана ‒ усещах, че бях на път да се разрева. Горещите сълзи вече пареха очите ми. ‒ Моля те… Нали те спасих…
‒ Ох, проклятие! ‒ извика той като извъртя очи и хукна да затвори вратата на съблекалнята.
Хвърли раницата си на пода и ме стисна за раменете.
‒ Осъзнаваш ли какво направи? ‒ въздъхна той тежко. ‒ Ти си най-упоритото и нахално човешко момиче, на което съм попадал. Ако не си беше вряла носа, където не трябва, нямаше да си в тази ситуация. Също така си и първото човешко същество, на което не действа хипнозата ни. Как, по дяволите, го направи?!
‒ Нищо не съм направила! ‒ извиках аз нервно. ‒ Цял ден съм като в мъгла и не знам къде се намирам, но веднага щом чух тананикането ти, започнаха да ми изплуват разни странни спомени от снощи. И знаеш ли? Всичко започва да придобива смисъл ‒ мокрите ти ръце, необичайната ти сила и невероятното ти обаяние, с което пленяваш околните.
Белослав ме пусна и раздразнено разтри слепоочията си.
‒ Да, но върху теб не работи. Защо???
‒ Щом ти не знаеш, аз откъде мога да знам? ‒ погледнах го многозначително с насълзените си очи. ‒ Значи наистина е вярно? Двамата с Ермолай сте водни духове?
Той прокара пръсти през гъстата си коса и издиша шумно.
‒ Да, вярно е. Но трябва да си затваряш устата, защото е изключително важна тайна и никой не трябва да разбере нито какъв съм, нито откъде идвам! Ясно ли е?
Ъгълчетата на устата ми неволно започнаха да се извиват нагоре в широка усмивка. Значи наистина не съм луда! Те съществуват! Абсолютно, 100% със сигурност съществуват! Знаех си, знаех си! Значи случката снощи е била истинска!
Започнах да подскачам като навита пружинка из съблекалнята и в пристъп на дива радост го прегърнах.
‒ Благодаря, че ми каза! Не знаеш какво облекчение е това за мен. Наистина бях започнала да мисля, че полудявам. Но щом това вчера е било истина, защо главата ми е така замаяна днес и как така не помня да съм се прибирала?
‒ Аз те прибрах. Видях къща, близо до езерото и мислех просто да почукам и да те оставя отпред, но се оказа, че съм бил пред твоята къща ‒ каза той сухо. ‒ А главата ти е замаяна, защото се опитахме да изтрием спомените ти, което очевидно не е проработило по някаква необяснима причина.
‒ Бил си у нас?! ‒ възкликнах.
‒ Да. Отвори ми някакъв старец. Като ме видя да те нося, се стъписа и ми се примоли да те заведа в твоята стая, защото той нямало да се справи.
‒ Дядо ми е ти е позволил да влезеш в стаята ми? ‒ извих вежди в почуда.
‒ Повярвай, нямах никакво намерение въобще да влизам. Исках само да те оставя и да си ходя.
‒ На езерото ли си отишъл след това? Там ли живеете с Ермолай? Ами ако онова грозно същество се върне? Какво ще правите без точния ми мерник? ‒ засмях се аз и го тупнах по рамото.
Той се дръпна видимо раздразнен и ми хвърли един от неговите ледени погледи.
‒ Това, че вече знаеш какъв съм, не ни прави приятели! Изпълних желанието ти. Сега ме остави на мира, защото не знаеш в какво се забъркваш ‒ каза той със сериозен тон и отново нарами раницата си, запътвайки се към вратата.
Аз го сграбчих за ръката ‒ студена и гладка.
‒ Почакай, моля те… Имам толкова много въпроси… Ако ми кажеш какво те притеснява, мога да се опитам да помогна.
‒ Не, благодаря! Няма как да ми помогнеш. Мога само да те помоля да не ми пречиш като се разприказваш.
Аз замълчах за секунда.
‒ Спокойно, тайната ти е на сигурно при мен ‒ казах, ухилена до уши, докато още го държах за ръка.
‒ Много ще съм ти благодарен, ако спазиш обещанието си. Сега ме остави на мира и не се занимавай повече с мен ‒ каза той със сериозно изражение, дръпна си ръката и излезе от съблекалнята.
‒ Ако промениш мнението си, съм насреща, да знаеш ‒ провикнах се след него и точно в този момент започнаха да влизат момчетата от моя клас.
‒ К‘во става, Зори? Със Земноводното ли се пробваш? ‒ подхвърли Георги и се изкиска. ‒ Ако той нещо се дърпа, аз нямам нищо против да го заместя ‒ ухили ми се той с мазната си усмивка.
‒ Да, бе! Я се разкарай! ‒ срязах го аз и излязох от съблекалнята.
Може би трябва да дам на Белослав малко пространство. Да се отдръпна за малко. Все някога ще разбере, че съм му необходима. Щом наистина не е от този свят, със сигурност не му е лесно и малко помощ не би му била излишна. Но той сам трябва да стигне до това заключение.