Замръзналото езеро

Замръзналото езеро – 5

Глава 5

**Зорница**

В последните дни отново се опитах да заговоря Белослав, но той е просто непоклатим. Каквото и да му кажа, отговаря студено с две думи и ме отминава. Същото прави и със всички останали. Без значение дали са съученици или учители. Ако някой му се изпречи на пътя, той просто го отстранява ‒ вербално или физически.

За съжаление, нищо интересно не се е случвало след случката в часа по музика, след която той като че ли се умълча още повече. Понякога стига само да те погледне със сериозния си студен поглед, за да те накара да се отместиш от пътя му. Опитах също да го понаблюдавам малко по-отблизо, за да проверя дали наистина има ципи между пръстите когато се докосне до вода, но отново нищо. Признавам, че това може и да ми се е привидяло, но няма да се откажа докато не разбера кой е той и откъде идва.

След часовете с Вели обичахме да ходим в кафенето срещу училище, където се оказа, че работи Белослав, което вече си е чисто съвпадение. Идвахме тук много преди той да се появи. Не съм чак толкова луда преследвачка.

Интересното е, че досега не бяхме забелязали приятелят му ‒ също висок, блед красавец с осанка на благородник. Определено изглеждаше малко по-възрастен от него, но имаше почти същата харизма. Може би са роднини или поне сънародници. А ако Белослав ни гледаше с презрителен поглед, този направо ни изпепеляваше. Сякаш нямахме право да гледаме в неговата посока. Точно при него се опитахме да си поръчаме, но той като че ли въздъхна раздразнено и се направи, че не ни вижда. Обърна се към пълната с чаши мивка и прошепна нещо на Белослав. Той просто промърмори нещо и си завърза престилката.

Поръчахме си на един техен колега и докато си чакахме поръчката ми се стори, че по ръцете на непознатия, забелязах да проблясват синьо-зелени люспи. Но вече и на очите си не смея да вярвам и не бързам да се радвам, докато не се убедя на 100% в това, което виждам.

Взехме си чашите с кафе и се настанихме на обичайната си маса до прозореца. Първоначално си мислехме да учим и наизвадихме учебници и тетрадки, но присъствието на тези двамата определено ни разсея. Вели веднага фиксира с поглед Белослав, който бършеше маси в другия край на заведението. Тя като че ли стана по-вманиачена по него и от мен. Постоянно го търсеше с поглед, а когато го видеше, не откъсваше очи от него.

‒ Дали все пак не се пробвам да го поканя на среща? ‒ каза Вели замечтано.

‒ Полудя ли? И кога точно ще го направиш ‒ преди или след като ти каже да се разкараш? ‒ изгледах я аз с повдигната вежда.

‒ Вече със сигурност е разбрал, че имаме интерес към него. Съвсем естествено е да се опитаме да направим следващата крачка.

‒ Да, затова вече гледа да стои по-далеч от нас ‒ опитах се да прозвуча назидателно, но не се получи. ‒ Спри да го зяпаш толкова очевидно и да се захващаме с домашните.

‒ Как точно ти от всички, не разбираш увлечението ми? ‒ изгледа ме тя многозначително. ‒ Не си ли ТИ тази, която има най-голям интерес към него?

‒ Велиславо, спри са! ‒ сритах я аз под масата. ‒ Доникъде няма да стигнем, ако прибързваме така! Само ще го уплашим.

‒ Добре, де! Няма нужда да ме риташ ‒ сопна се тя. ‒ Тогава ще си пробвам късмета с неговия приятел. Или поне ме остави да го огледам. Нали каза, че и по ръцете на този си забелязала нещо като люспи?

‒ Боже, непоправима си! И какво ще му кажеш? Човека изглежда доста по-възрастен от нас ‒ изгледах я недоверчиво.

‒ Колко пък да е възрастен? Давам му най-много 23 години. Просто ще го попитам как я кара и дали е свободен след работа ‒ каза Вели с глупава усмивка.

‒ Хубаво, начеши си крастата! ‒ извъртях очи аз.

‒ Стига, де! Имай малко вяра в мен! Ако не стане, поне ще го огледам… за подозрителни знаци.

Тя се изправи и с наперена походка се отправи към касата, където Белослав и приятелят му разпалено обсъждаха нещо. Някак и двамата ми се сториха притеснени, но това изобщо не би попречило на Вели да осъществи намеренията си. Беше точно по средата на пътя, когато изведнъж кранчето на мивката, където се миеха съдовете, гръмна и силна струя вода наводни половината кафене за секунди. Шокирани, работниците в кафенето започнаха да попиват водата с каквото намерят и да се опитват да спрат буйната вода, шуртяща от счупения кран. Но не и Белослав, който се беше отдръпнал в един тъмен ъгъл зад голяма саксия, сякаш дебнеше нещо. Или това, или просто се криеше, за да не го карат да почиства.

**Велислава**

Оп! Сега ми паднаха красавците! Бях се запътила към непознатия на касата, но изведнъж някакво кранче гръмна и наводни половината кафене. Белослав като че ли се стресна най-много, защото се дръпна в страни и наблюдаваше със сериозно изражение. Това го изпречи точно на пътя ми, и проклета да бях, ако не се възползвах от ситуацията. Притиснах го в ъгъла където стоеше, грабнах няколко салфетки от близката маса и започнах да подсушавам гладките му, бледи ръце и лице. Не беше толкова мокър, но все пак ми свърши добра работа като извинение да го докосна и да го проверя за съмнителни израстъци по кожата.

Такива нямаше. Кожата му беше безупречно гладка и бяла, но и студена. Искаше ми се да сграбча ръцете му в шепите си и да ги стопля, както и да погаля разтревоженото му лице. Той обаче се отскубна от хватката ми, избута ме и се втурна към стаята за персонал.

Ще ми се прави на недостъпен, а? И аз мога да играя тази игра!

Приближих се до красивия му рус приятел с намерение да го заговоря, въпреки суматохата около шуртящото кранче. Тъкмо доближих тезгяха, когато съвсем ясно видях как русокосия, подгизнал до кости и мърморейки някакви неразбираеми думи, направи жест с ръка над счупеното кранче и водата мигом спря.

‒ Извинете, всичко наред ли е? Мога ли да помогна с нещо? ‒ попитах аз с най-сладкия си глас и се облегнах на тезгяха.

‒ Няма нужда! Благодаря! ‒ рязко ме отряза русокосият. ‒ Желаете ли нещо? ‒ попита той с досада, след като видя, че още съм там.

‒ Ъм… Имате ли канела?

‒ Да… Ето ‒ подаде ми бурканчето с канела и понечи да се отдалечи, но аз го спрях.

‒ А захар, извинете?

‒ Заповядайте ‒ с крива физиономия ми бутна и бурканчето със захар и този път побърза да се махне, но аз пак го спрях като го докоснах по ръката.

‒ Само още едно нещо ‒ грабнах една салфетка и набързо надрасках телефонния си номер върху нея ‒ бихте ли предали това на Белослав? Съученици сме и трябва да се уговорим за един проект, но го изпуснах. Бихте ли му казали, че съм го търсила и да ми звънне? Аз съм Велислава. Приятно ми е ‒ протегнах ръка за здрависване.

Блондинът ме изгледа недоумяващо, но все пак си протегна ръката, за да отвърне на поздрава ми. Беше студен като Белослав, но при този забелязах и нещо друго. По вътрешната страна на ръката му като че ли имаше някакво интересно синьо-зелено образувание, което напомняше люспи на риба. Красиво блещукаше на светлина, но го зърнах само за миг, тъй като той си дръпна ръката.

‒ Ермолай. Извинете, госпожице, но сме малко заети тук. Ще предам на госп… на Белослав, че сте го търсили ‒ отвърна той и побърза да се махне от касата, за да не го занимавам повече.

След като се обърна към колегите си, които още се занимаваха с неразборията с крана, забелязах същото нещо и на врата му ‒ синьо-зелени люспи с перлен отблясък.

Хванахме го! Значи не е бил Белослав, а този пичага!

Боже, Зори ще откачи!

64 Views

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Content is protected !!