Вероника Иванова – „Писмо до моето детство“

Вероника Иванова - "Писмо до моето детство"
Reading Time: 2 minutes

част от „Писма – върнати“

След смъртта на Нина Николаева, в пощенската й кутия бяха открити множество пликове, с върнати писма, неполучени и вероятно никога непрочетени. Поради голямото ми объркване, ги изпращам за публикуване във вашето списание, може пък някой да се познае и да си вземе писмото. Държа да кажа, че не съм изобщо сигурна в тяхното направление, нито в здравия разум на въпросната или емоционалната й стабилност, докато е писала, подпечатвала, слагала марки и изпращала писма с неясен получател, почеркът е неразбираем в полето получател, вероятно грозното й писане е било причина така и никой да не ги прочете.

Анонимна гражданка

А ето и самите писма, приложени в реда на тяхното разпечатване:

Писмо 1.

Пловдив мирише на детство, на слънчеви улички и филийки със сирене и яйце. Завръщам се тук, уморена от бързане и той ме приема в топлата си пазва, тук съм сгушена. Тук е градът на моето детство, с калдъръмите и гугутките рано сутрин, с вечерните светлини, с камбаните на „Света Марина”. Пловдив не бърза, той диша с пълни гърди, бавно, с наслада от новия ден. Пловдив е градът на творците, с художниците, които са разстлали душите си по главната улица, младите артисти, кафенето на писателите.

Пловдив не бърза, Пловдив твори, той създава красота от думи и цветове, от музиката на Античния град, още се чуват концертите на вековете. Пловдив е българският Рим, подобно на него – вечен и близък едновременно, величествен и интимен. Човек остарявайки се връща към детството си все повече се приближава до земята, преди да се издигне към небето. Когато съм уморена, когато съм тъжна, сънувам малките улички до красивите къщи и вече съм другаде, в друго време, губя се по малките църквички в Стария град, скрити от лоши очи и дълго се моля да взема поне малко от добрината, топлината и мекосърдечието на този град.

Обичам Пловдив през пролетта, когато се чуват в цъфналите клони любовните песни на птиците, обичам го в маранята на лятото, когато въздухът е тежък и ти пречи да бързаш, вървиш като под вода и се разтваряш в летния му зной, за да станеш частица от него, до вечерта, когато ще вървиш сред усмихнати и оживени млади хора, ще се загубиш в капана и това ще е най-хубавото загубване, което някога си имал, като Алиса в страната на чудесата, ще преоткриваш цветовете и живата чувствена музика на лятната нощ. 

Особено го обичам през есента, така топла, така приемаща, така утешителна, сякаш иска да се раздаде на нас бедните по душа, да те обогати, да те нахрани с добрите си майчини ръце, та никой да не остане безутешен и бездомен. А зимата в Пловдив те опива с аромата на греяно вино, мамещи планински хребети в далечината, огнища на доброто и милосърдието, когато художниците са прибрали платната си, писателите още не са написали своите нови книги, а храмовата камбана призовава към тишина и вътрешен покой.

Може би ще кажеш, приятелю, това е един измислен град, една проекция от моята тъга по детството, по младостта, може и така да е, но аз не мога да живея без тази измислица, Пловдив е приказка за стари времена и непреходна обич, послушай, може и на теб да ти стопли душата, ако помечтаеш по неговите улици.

Вероника Иванова

90 Views