Татяна Йотова – “Сребърните пафти”

Татяна Йотова – “Сребърните пафти”

„Ореф, ореф, зелен ореф, 

листата ти – нависоко, 

пали ли ги люта слана, 

като мене – руса мома?“

Народна песен

Лятната утрин протегна робата си от светлина над боровата гора отвъд селото. Надяна ръкави на глинестите пътища и те лъснаха, като че са младоженци, гладки и напети.

Пълноводната река носеше тялото си тежко, като отдавна трудна невеста, на места разделяна от стръмни островчета, другаде се запенваше заканително във водовърти, повечето от които само загатнати на повърхността, а в подмолите – непредсказуеми. Минаваше като царица с шлейф между шпалира от дървета-войници, еднакво съвършени, додето, набрала устрем, сила и мощ, се сгромолясваше на широка струя от голяма височина, усмирявайки се по каскадите, които сама си беше проправила из долината.

Двамата млади мъже се зададоха от различни посоки: единият откъм къшлите зад гората, другият – право от село. Стамена, за която волността беше вродена, защото майка ù беше умряла при раждането, баща ù изчезна в чужди земи, а баба ù Мата не можеше да я насъди, седеше на брега на реката, издърпваше игличките на откъснатите борови клончета и ги наричаше: „Тази е за Продан, тази е за Мильо“. После ги свиваше на гривна, подпъхвайки едното връхче в нежната обвивка на по-дебелия им край и в така образуваното полукръгче, пъхваше друга игличка. Откъсна очи от зелените накити и завъртя глава към приближаващите фигури.

– Какви са смешни! Особено Мильо! – кикотеше се наежената девойка. – Да ги видя аз сега, кой е по-добър плувец. Сякаш са се наговорили заедно да дойдат!

Беше ги извикала „на дуел“. Който преплува реката до водопада, скочи в него и се върне със сребърните ù пафти от подмолите му, на него ще пристане. Но до тук не свършваше изпитанието – трябваше да ù донесат онова красиво цвете, дето цъфтеше в пещерите край водната струя само лете.

И ето го Мильо, набит и неузрял физически, със смешна походка на късокрако овне, ръцете му висяха като излишни, а от очите му се лееше тучна зеленина посред пустинния цвят на облото му, като содената турта1 на баба ù Мата, лице. Седмо дете, бяха го оставили да се отглежда сам, той по цял ден се рееше след овцете на негов роднина и четеше някакви книги с пожълтели страници. Бързането правеше вида му припрян, от челото и сколуфите2 лъщяха потни потоци, които се стичаха по брадичката с трапчинка и падаха в локва на бялата му риза, а косата – житна и намасурена, като е суха, сега се беше напластила тиклаво на няколко дебели кичура, които не си знаеха посоките.

Продан пък – напълно друг! Важно стъпваше, така диктуваше богаташкото му потекло, с бавни, равномерни крачки – не, а крачища, които плашеха децата от махалата и те се разбягваха като юрдечета от страх. Осанката му разпръскваше високомерието си така, че извърташе шиите и на мъже, и на жени, дълго го следваха очите им и у тях оставаше едно въздъхнало възхищение. Сега червенокосата му глава подскачаше и образуваше ходещи пламъчни езици на фона на ширинето.

Другаруваше Стамена с двамата, но на Мильо по-често се подиграваше, играеше си с него, докато той изпълняваше всяка нейна прищявка, а към Продан, мигащо засрамени, хитрушанестите ù очи на млада нощ питаеха непреодолимо желание да го виждат дори като са заспали. Защо Мильо ù позволява да го перва през рамото, а Продан не? Тя иска с Продан да се изгуби в гората, когато всички от семействата им си подпяваха по нивите по време на жътва, а се случваше, че все Мильо я намира. Но пък на него можеше да се довери, ако ù се скъсат чехлите – да ги ушие, ако е жадна – да ù донесе вода, щом драка закачи сукмана ù, пак той ще я извади от бодилите, макар и с кървави ръце. Продан само стърчеше красив и присмехулен към всичките ù действия. Ама сладки пък бяха веднъж думите му, като ù каза, подпрян на оградата привечер: „Стамено, много си хубава! Кога ще пораснеш още малко, та да можеш къща да въртиш и да те дигна у дома!“

И бузите на момичето ставаха още по-розови от цветове на сакъзче, косите ù щръкваха окадени, като буриите на печката им „циганска любов“ в голямата одая на кирпичената къща, подкосяваха ù се облите колене, но преди да се огънат, Продан вече си беше тръгнал.

Често двамата се наежваха, сборваха се, някога люто, но ги разтърваха по-възрастните. Не можеха да скрият колко всеки е жаден за момичето.

Та сега беше изпитанието им – да се преборят за Стамена. Двамата приближиха девойката. С минзухарени чорапи и зелена забрадка, до лактите и по ушите накичена с борови гривнички, тя приличаше на обърнато с дръжката нагоре цвете.

– Да не се отказахте, ей? – палавият ù глас още повече засили намеренията

на всеки от тях да бъде победител и избран. – Ама който загуби, да не се сърди после? – заканително завъртя тя глава, но тайно се надяваше пръв да дойде със сребърните пафти Продан. Иначе – беше ù жал за Мильо. – Хайде, застанете тук, пред мен, дайте си ръцете, стискайте ги и кажете: „Честна игра!“ Сакън, да не скъсите пътя!

Двамата – сериозни, напрегнати, си доближиха десните ръце – юмрук с юмрук, после докоснаха гърдите си. Кутрето на Продан половината липсваше, а останалата част неестествено стърчеше – като малък го нападна вълк и едвам се размина с половин малчо. Но това не помрачи гордото му сърце, напротив, направи го по-железен и по-ербап.

– Честна игра!

Стамена, доволна, ги изпрати в битка с думите:

– И да побързате, ей, денят е голям, но и работата ви не е малка!

Смехът ù отекна към клонестите борове в молитвена поза към небесата, но не ги достигна – птиците го разграбиха като топъл хляб.

Тя гледаше как двамата – успоредени, на разстояние две крачки един от друг, стъпват уверено, на кого както му изглежда увереното, но в сърцата им брулеше най-дивият вятър – на мъжкото самолюбие и чест. Нещо повече – раздираше ги жажда за победа. Стамена подтичваше подире им и не можеше да чуе какво си казват.

– Ще те отнеса като перушина! – през зъби, гледайки право напред,

Продан замери Мильо.

– Да видим! – натъртено, но по-меко му отвърна другият. – Ти се състезаваш

за жената, аз – за любовта.

– Все тая! – аз ще съм пръв!

Стигнаха до мястото, от което да скочат във водата!

– Като запея – хвърляте се! – изтърси Стамена.

Остави ги малко да тръпнат в очакване и започна:

 

Мари моме ситнохода,

ситно ходиш, та кон водиш,

според кого ситно ходиш,

ситно ходиш, та кон водиш…

Късото и дългото тяло, пружинирайки, полетяха над пълноводната река. След по-малко от минута Стамена вече виждаше само движенията на ръцете им, зрънце пшеница и огънче – из гъстата повърхност на речното туловище.

Пътят, по който ги беше пратила Стамена да плуват, беше дълъг, труден, опасен дори, особено цветето беше почти непристъпно.

Пладне отмина, а от двамата нито знак. Стамена спря да се кичи с гривни, запя мечтателна и очакваща. Пчелите, жужащи и медени, се сливаха с тънките извивки на песента, всякакви птици се надпреварваха да я допълват с многогласия, реката държеше исото с монотонното бучене на дебелата си походка, дори вятърът доближаваше по стъблата на камбанките листо до листо и те отмерваха в разбирани само от тях шептежи ритмиката на чудната мелодия.

Когато разтърка очи, Стамена се огледа и разбра, че е заспала на поляната, вече щурци се обаждаха, денят заспиваше над мерата. Още капка от златно ведро, и едрооката звезда слънце ще зайде и ще свие платната си зад дивния хребет на планината. Здрачаване. Девойката знаеше пътя за вкъщи, но затърча като луда напред-назад към реката и обратно през плач. Как ще се върне сама? В същото време се зададе, влачейки се, фигура. Продан! Светнаха ù очите. Спусна се към него да го прегърне.

Тъй беше изтръпнала, че едва чу какво ù избоботи той, а ръцете ù останаха отворени, празни, като че държащи призрак.

– Стамено, дръж си пафтите! А! И цветето ти – нà! Моя ли си?

– Мильо, къде е Мильо? – Стамена се ослушваше в лазещата тъма.

– Мильо… Той беше след мене, отказа се и цвете да търси, като му отмъкнах

пафтите. Каза, че няма очи да те гледа. Нямало никога да се връща тук. Моя ли си?

– Ама как тъй Мильо, що не дойде, нищо, че е втори…

– Тръгваш ли с мене или за Мильо ще се вайкаш?

– Продане, твоя съм. Нали съм обещала. Е, пък Мильо ще си намери друга

булка, дето пò му приляга. На другия ден тя разпита няколко души не са ли виждали Мильо, но като не получи утвърдителен отговор, смири се.

Потече животът на младото семейство. Невестата загърби всички напрежни лудории и се зае да бъде старателна и работлива. Помагаше в къщната работа. Обичаше да ниже тютюна лятно време, а зиме – да приготвя вкусни гозби с уханни билки за подправки. Имаше всякакви и разбираше коя с коя си отива. Продан приличаше на себе си, не я пускаше наникъде. Даже все по-затворен ставаше. Малко говореше, а обадеше ли се, все беше на кавга или недоволен от нещо. Грубият му глас вече не радваше така Стамена. Когато им се роди Васил, като на чуждо се усмихна и рядко го вземаше да го гушка и да си играе с него. Иначе ходеше в гръцко да носи стоки. Понякога у тях идваха и преспиваха хора търговци отдалече.

Една вечер, тъкмо Стамена прибираше Василчо от двора, видя двама да носят Продан на ръце.

– Леле, божке, какво стана бе, Продане? Изправи се… Ох, Продане, не! Това

не… Все на тебе ли…

– Намерихме го на пътя, каруцата му – върху него, конете го влачили…

Сякаш беше орисан мъжът ù да го застига физическа недъгавост, казън ли божия тегнеше над него – пречупен беше от кръста надолу. Ни лекари, ни баячки можаха да го вдигнат на крака. Стамена се мяташе между детето, домакинската работа, полето, наемането на работници легна върху плещите ù, когато свекърът и свекървата се отнесоха от тоя свят; сега и Продан. Премести се да живее у тях, в кирпичената къщичка при престарялата си баба Мата – накрая на селото, там се чувстваше свободна, далеч от чуждите погледи, които ставаха все по-заговорнически, идваха съседи у тях, уж да донесат я капама, я курабии на неподвижния, ама все гледаха да намекнат нещо. Трудно ù беше да го вдига, да го мести, а и Василчо, вече отхвръкнал,  в къщата беше по-близо да гората, че обичаше да гони съселите, да обикаля край реката и да прави жабки.

В един дъждовен, гръмотевичен следобед тъй притъмня, че светкавиците бродираха зловещи зиг-заги по крилете на надвисналата стихия. На вратата похлопа мъж, който търсел изгубени два вола. Привидя ù се, като че той е самият дъжд. Не го знаеше кой е. Пороят изведнъж го застигнал и се озовал край тая къща. Беше възрастен, но як, с много сила вътре в него, със замах правеше всяко движение, докато разхвърляше ямурлука да се изсуши край силния огън в оджака3.

– То, ние, малко сме по-така – ето на, мъжът ми е болен. Тежкотия ни налегна…

– Кой е, Стамено? – дочул говор, Продан се обади, а тя се беше изгубила да вари чай

с билки и греяна ракия на госта.

Непознатият надникна през открехнатата врата към дошлия глас. Гледката му се

стори отчайваща – безжизнен, но с акъла си, едър мъж лежеше на не висок одър по средата на стаята. Очите му се обърнаха към влезлия заканително. Ръцете висяха край постелките. Вдигна ги и ги скръсти на корема си. Светкавица озари изкривеното тяло с длани една върху друга като на мъртвец.

– Кой си?

– Зафир ми е името. Воловете търся, ама дъждът ме запря и питах за подслон.

Ще си вървя, само малко да се поизцеди навън.

– Търси! – тросна се той и обърна глава на другата страна. – Но да не

замръкваш тука, чу ли?! – добави.

Преди да излезе, мъжът забави поглед и го плъзна по цялото тяло на лежащия.

Върна се в стаята с оджака.

– Идвам, ето ти да се стоплиш – Стамена носеше в едната ръка поднос за

греяната ракия с мед, а в другата – голям чайник с ароматна билкова вода. Смесиха се миризми, дето само в една къща можеш да ги угадиш4 – на уют, на мир, на жена. – Тъй, тъй си дошъл, кой си, къде ти е селото?

Така се разговориха, че не усетиха намаляването на дъжда. Но светкавиците и гръмовете продължаваха. Продан току викаше за нещо Стамена и питаше дали гостът си е отишъл. Тя му угаждаше, каквото иска, и пак се връщаше при Зафир.

– Стамено, ще ти разкажа една история.

– История? Виж ти! Да чуем какво ще ми издумаш.

– Ама няма да се спиртосваш, сам съм ù свидетел.

– Пфу, сега съм още по-любопитна пък! – само да заведа Василчо при баба

ми, долу, и връщайки се с припрени стъпки, наостри уши, лицето ù изведнъж се умили и захласна в очакване на нещо много интересно и красиво.

– Виж, преди бая години, се случи. Бях от другата страна на реката.

В долината с пасищата, пладняха стадата на моя сайбия, а аз се бях опънал на меката трева, слухът ми е по-остър от елмаз, познавам дори вървежа на мравешките редици, та толкова гъста тишина се беше втрила във въздуха. Тогава ги дочух откъм реката и скочих. Биеха се като побеснели на островната част сред реката, в мочурляка. Прибягах по-отблизо да видя какво става. По-едрият налагаше друг, дребен, ама и той не се оставяше. Ту излизаха на хлъзгавия бряг, ту във водата се изгубваха и къде с плуване, къде с лазене, сипеха удар след удар. По едно време големият започна да топи малкия във водата, оня му се изплъзваше, но нали беше по-нисък, не успяваше да надвие. Нямаше време да губя. Хвърлих се – дано мога да ги разтърва. Плувах, плувах, а през това време те още по-настървени се бъхтят. Хванах този, отгоре, за косата и го задърпах настрани, към брега. Много силен, ей, много. През това време другият изплува и се закрепи на острова. Но този с мене така ми избута главата назад, че не можах да надделея. Затисна ме с две ръце във водата и като менгеме ме приклещи. Ухапах го по ръката. Пак ме натопи, като пиле ме натопи! Доста време ми трябваше да се свестя, попаднал бях във въртоп. То тия въртопи колко мъже са погребали!  Май ме помисли за удавен. Ама аз и такъв си бях. Когато се окопитих, беше се хванал за коренищата на дърветата и го видях, като замахваше към този на острова, зафурти го във водата, постоя отгоре му, като върху мен, и оня човек потъна. После биячът се огледа, като да се увери, че ни няма над водата, хвърли се да плува надолу към водоскока на реката. Аз бях се довлякъл като по чудо до някакви корени. И мен нямаше как да забележи. Едва-едва се държах за тях и пак заплувах да видя дали не мога на тоя – потопения – да помогна. Гмурнах се веднъж – няма. Втори път – пак нищо. После – пак. Течението го отнесло, та го найдох далеч от острова, едва го измъкнах за яката, добре, че ризата му се белееше, та да го видя из мътилката, и успях до островчето да го придърпам. Дадох му въздух, сърцето му натисках, знам от баща ми как се спасява удавник. Тъкмо бях изгубил вяра и в Господа, той взе, че се свести, избълва водата от дробовете си. Нищо не го питах – да не му вземам от силите още повече.

Продан се беше умълчал, изтощен от дните си на сакат. При всичката си ревнивост беше задрямал, чудно, че беше я оставил сама да разговаря с тоя непознат. Като фитил в газена лампа пред пламване Стамена беше изопнала лице. Мярна ù се онова време, в което тя изпрати двамата си кандидати за сгодяване, но отпъди всякакви съмнения и пророни замислена:

– Ей…, голяма история, Зафире, ама и ти… какъв си бил! Как си плувал, как

си се давел. Какъв човек си! Някога разбра ли кой е твоят насилник? И какво стана с другия, дето си го спасил.

– Оправи се – кратко произнесе Зафир.

– Хайде, можеш да вървиш, че се мръкна кажи-речи. Как тъй ти дойде на

ума да ми разкажеш тази история? И не ми каза за този, другия, убиеца, де, тъй да се каже, научи ли нещо за него?

– Ей сега разбрах, лежи в другата стая в твоята къща.

Стамена бавно се надигна от миндерчето с жълто вълнено одеяло застлано, а

лицето ù беше по-бледо и от него. Очите ù се втренчиха, а тялото ù дървено се наклони над Зафир.

– Ти… чуваш ли се? В къщата ми си дошъл врели-некипели да ми

говориш! Така ли ми се отблагодаряваш за посрещането?

– Тръгвам си, Стамено, посрещна ме, с чай и греяна ракия ме гости, ето, че

ме и изпращаш. Благодаря! То и аз не знаех… че ще ти я разкажа тази история, само че… видях! И нямаше как да замълча. Сърце не ми даде! – Той отпи още една глътка от глиненото бърдуче, наметна си полуизсушения ямурлук и хвана вратата да излиза.

– Чакай! – викна му. – Какво си видял? Казвай! – и го заварди пред портата

с две разперени ръце, заприличвайки на залепнал прилеп с разперения си ален вълнен шал – да не излезе, преди да ù отговори.

Зафир изстреля в очите ù право:

– Кутрето, Стамено, кутрето! Няма как да забравиш ръката, която те бута към дъното!

Остави вратата отворена и вече към оградата от плет, до пътя почти, обърна се. Тя стоеше като изгубена дума върху бял лист.

– Мильо живее при мен. – Гласът му дойде глух и потаен. – С неговите дарби всички го търсят. Пафти изработва, сребърни, златни даже, накити за къщите, за жените, дървени кончета за децата…

Стамена замръзна, връхлетя в стаята, където Продан безпомощен лежеше на леглото по средата на стаята и хъркането му навяваше края на света. „Вярно ли е?“ – крещеше безсвястна. „Честна игра, а? Втори бил…“ Отговорът беше по-застрашителен гърления му грохот. Защура се в тая поруха на живота си да намери пътъци да настигне Зафир, нахлузи ги наопаки, втурна се, но остана с един крак на външната стълба, с другия почти на пътя слязла.

Светкавица отново накъдри в сребриста обшивка планинските висове.

– Жаден съм, дай ми вода, Стаменоооо, къде си остала, мо! Пуста опустяла!

1 турта – кръгла пита с квас, изпечена в пещ с дърва

2 сколуфи – коса покрай ушите

3 оджак – стая с огнище; огнище

4 угадя – усещам, досещам се, долавям