Мартин Спасов поезия

Стихотворения от Мартин Спасов

Нощта е в детеродна възраст   Поезията на Мартин Спасов

след всеки недоносен мрак.

Не искам повече да бързам.

Когато бързах, закъснях.

Осуетих добрите нрави,

разколебах душата в мен.

Къде сгреших?

Какво направи

със делника ми подреден?

Кому е нужна съпротива

сред вечния водовъртеж.

Душата ми от теб отпива

и после се прибира пеш.

Опиянена е от мрака,

научил всички на добро.

Нощта е бременна, не чакай

да си помисли за аборт.

 

***

 

Разбирам, че ми трябва буря,

защото зимата е гнет.

Студът не е температура,

а недокоснатото в теб.

Мълчах те в няколко сезона,

извиках те, осакатен.

Тъгата беше тържество, но

ти нямаше покана в мен.

Ти закъсня за края даже

на този жаден фестивал.

Изпи вековната си дажба

и вече съм осиротял.

Когато се превърне в стожер

единствено студът проклет,

светът да те ръкоположи

в подслон

и аз ще вляза в теб…

 

***

 

Вали единственият дъжд

– знахар, лекуващ от униние.

Осъмвам тих и вездесъщ.

И чакам любовта да мине.

Вали дъждът – недоловим

за сетивата ти прекършени.

Осъмвам с дъх на кофеин

и чакам любовта да свърши.

Вали отдавна. Отпреди.

Навярно ще вали и винаги.

А любовта напук гори.

И аз я чакам да изстине.

Вали. Неустоим момент.

И аз се губя в тържеството му.

И тръгва любовта от мен.

Но твърде мокро е за сбогом.

 

***

 

Колко есен има в тази зима!

Жълти ветрове раздират дряна.

Всяка част от мене си замина,

но очите искат да останат.

Тази пустота им е удобна.

Тази тишина е мъдър влъхва.

Моля дъжд от сурогатен облак,

миг преди очите да изсъхнат.

Колко красота! Не се намирам

в ничия представа за сиротност.

Тази есен в зимата умира,

но преди това блести в живота.

Колко близка жар! А няма залез.

Зимата прилича на светилник,

който есента с очи запали.

Същите, които си заминаха…

 

***

 

Снегът е в главна роля.

Всяка длан, която не разтвориш,

ще настине.

Душата те обича. Ще ти дам

от думите си – топли снегорини.

Върни ми неотлъчната тъга,

в която осъзнавам, че си всичко.

Не бива да те плаши този сняг.

Душата се топи и те обича.

Сега съм слаб и много уязвим.

Тръгни по моста, който ще откупи това,

че не сънуваме треви,

когато този сняг вали и трупа.

Отричам се от хляба и солта.

В мен нуждата от сняг е по-велика.

Но днес за първи път не заваля.

И снежната душа не те повика.

 

***

 

Благодаря за всички думи.

За лятото благодаря.

Прибрах се в три – раним игумен,

простил си тъмната страна.

След вас е някак по-различно

в душата – прашен манастир.

Благодаря ви, че обичам.

И за това, че си простих.

След вас е пълноводна липса.

След мен е винаги потоп.

Благодаря, че не написах гнева,

а преброих до сто.

Благодаря Ви за живота,

от стиховете окрилен.

Нататък е тъга, защото

душата се прибра след мен.

Автор: Мартин Спасов

 

948 Views
error: Content is protected !!