„Старото радио“ – Георги Даракчиев

Старото радио разказ от Георги Даракчиев
Reading Time: 8 minutes

Старото радио

Днес се чувствах добре и бях в отлично настроение. Даже кракът почти не ме болеше и можех да правя доста дълги разходки с любезното съдействие на една канадка. Не, не жена от Канада, а е една особена бастуноподобна патерица. Наскоро се оперирах и сега бавно се възстановявам, тоест безделнича. Отидох на балкона, за да видя дали времето е хубаво, но небето беше нацупено и тежки облаци затискаха къщите. Оцветени бяха във всички отенъци на сивото, от окислено олово, та чак до сиво като коремче на мишле, както обичаше да се шегува един приятел преди много години. Всъщност преди цяла вечност. 

Беше мразовито, духаше вятър и въздухът имаше онзи влажно леден дъх, който можеш да почувстваш само от декември до февруари. Миришеше и на дим от печки, защото тук си е провинция и парно има само ако сам си го платиш, изградиш и си намериш доставчик на газ.  

Да, днес определено не беше ден за куци коне и трябваше да си измисля някакво занимание вкъщи. Прибрах се в стаята леко разочарован и седнах на леглото. Обаче не ме свърташе и закуцах към кухнята да си направя кафе. Винаги съм бил отвратително капризен на тема кафе и уиски. Кафето трябва да е задължително еспресо, силно и с мъничко студено мляко. Без захар, разбира се. След като изтормозих кафе машината със зоркия си поглед и шумно сумтене, понесох чашата към спалнята. 

Жилището ни има дълъг коридор с разкошна собственоръчно направена от мен библиотека. Разкошна заради книгите, разбира се, повечето от които са преведени или редактирани от жена ми. Останалото са просто рафтове, които не са особено професионално сковани, но пък и аз не съм дърводелец. 

Сръбнах си глътка кафе, докато съзерцавах най-красивото нещо в къщата. Тогава погледът ми попадна в далечния ъгъл, където зад едни кутии нещо сякаш блещукаше. Приближих се любопитно и нещото се оказа лакирано дървено сандъче. Всъщност това беше старо лампово радио, за което просто бях забравил. Дори когато се е случвало аз да го почистя, съм го възприемал като нещо досадно, което само събира прахоляк. Виждал съм го като радиоапарат преди поне десет години, ако не и повече, и сега, нали безделничех, го измъкнах от убежището му зад кутиите, за да го разгледам по-внимателно и с очите на евентуално по-мъдър човек. 

Колко съм бил глупав. Този стар лампов апарат беше така красив и изглеждаше толкова вълнуващо. Кафяво, гладко полирано и лакирано дърво, метална декорация и стъкло с изписани градове. Преди просто не съм имал очи и сърце за такава гледка. Толкова различна от бездушната пластмаса и дисплеите с висока резолюция. Забърсах ласкаво с ръка тъничкия слой прах и реших да проверя дали все още работи. 

Понесох го към спалнята така, както синът ми разнася и прегръща котката, когато успее я докопа. Включих го в контакта и зачаках без особена надежда, твърде старо беше все пак. Лампите загряха и радиото оживя. Чувах пращене и онези особени звуци, които сме слушали като деца, докато въртяхме копчето и търсехме станции. Изведнъж зазвуча нещо много познато. Беше джаз, или по-точно суинг, нещо много познато и много любимо. Нямаше съмнение, че е  композиция на Глен Милър и неговия биг бенд, вероятно в изпълнение на някой от съвременните наследници на легендата. Парчето беше „String of pearls”, а звукът – сочен и жив. Казват, че така звучи само лампово радио, и няма как да не се съглася. Пиeх си изстиналото кафе и се усмихвах. Щях да запаля и цигара, ако все още пушех. 

После започна „American patrol“, а в главата ми се завъртяха кадрите от едно клипче с американски изтребители от Втората световна война, което бях гледал в You Тube. По онова време Глен се е записал като доброволец и e създал армейски оркестър, с който да радва съюзническите бойци. Тогава е бил на върха на кариерата си и за четири години е имал двайсет и три хита номер едно в класациите. Повече отколкото „Бийтълс“ и Елвис Пресли са имали за цялата си кариера. Зарязал е всичко и е създал военен оркестър, който според думите на Джими Дулитъл е бил най-хубавото нещо за войниците след писмата от дома. Имал е чин капитан, когато изчезва безследно на онзи паметен 15 декември през четирийсет и четвърта година. Тогава е трябвало да лети за вече освободения Париж, за да организира коледен концерт за войските. Излетял в онзи мъглив и мразовит ден и никой повече не го видял. Изчезнал някъде над Ламанша. 

Осъзнах, че днес е точно петнайсети декември. Програма „Хоризонт” на БНР показваше отличен музикален вкус по принцип и този концерт на Глен Милър едва ли беше случайност. 

Докато в главата ми се въртяха тези мисли, започна осведомителен бюлетин. Скука… В един момент си дадох сметка, че не разбирам някои неща. Как да разбирам, като говореха на английски и радиостанцията се оказа Би Би Си, а не БНР. Течеше военна сводка, но не за Сирия или Украйна, а за бойните действия във Франция. 

Взирах се в радиото с изцъклен поглед. Тия от Би Би Си били много оригинални… Отпих от чашата и застинах. В устата ми имаше чай, а не кафе. Погледнах чашата. Тя беше от фин порцелан, със сини шарки, а на китката ми се мъдреше леко захабен механичен часовник „Ingersol“, вместо любимият ми „CASIO Edifice“, коледен подарък от жена ми. Сведох поглед надолу и установих, че съм облечен с груб сив пуловер и вълнен панталон. Обърнах глава наляво – до мен уютно гореше зидана камина. 

Сърцето ми сякаш замря и ме изби студена пот. След няколко секунди то заблъска лудо в гърдите ми и лицето ми пламна. Нима халюцинирах? Вече не пиех лекарства и не бях пил никакъв алкохол от два месеца. Размърдах се и под мен заскърца люлеещ се стол вместо кафявият ми ергономичен „президентски” офис стол. Огледах се зашеметен. Радиото беше поставено на малко дървено писалище, а в средата на стаята имаше маса с карирана покривка. На нея бяха подредени красиви порцеланови съдове в онзи английски стил, който жена ми толкова харесва. На дъбовите лавици бяха наредени акуратно още съдове, а под тях имаше резбован бюфет. В камината пращяха дъбови цепеници и от време на време изригваха искри, които бързо отлитаха в комина. От една маслена картина на отсрещната стена придирчиво ме гледаше достолепен джентълмен с ловна пушка и побелял мустак. Сънувах ли, или халюцинирах? 

В този миг някъде отвън се чу моторен рев, несъмнено от самолет. Надигнах се несигурно от стола и се огледах. До мен беше подпрян старинен махагонов бастун с бронзова дръжка, оформена като лъв. Червените му рубинови очички иронично блещукаха насреща ми. Грабнах бастуна и повлякох крака към вратата. Беше тежък, но изненадващо удобен. Излязох навън и се огледах. Студено и неприветливо време с ниска облачност. Влагата сякаш полази под ръкавите на пуловера като мравки и защипа кожата ми. 

Отстрани до каменната къща имаше обори, откъдето се чуваше приглушено мучене. Явно бях попаднал в някаква селска ферма. Видях трактор под един навес и купчина бали сено. 

В този миг отново се чу грохот и вдигнах поглед към небето. Много обичам самолети и съм доста добре запознат с тях. Над мен прелиташе двумоторен „Бристол Бофайтър“, който нямаше как да сбъркам заради характерните му особености. Той се наклони на ляво крило за вираж, блистерът на щурмана проблесна като сапунено мехурче и ясно се видяха кокардите на RAF на крилете. Стоях стъписан и се опитвах да проумея какво става. После коленете ми се разтрепериха. Мозъкът ми най-накрая запали и набра обороти. Започнах да навързвам фактите. Самолети „Бофайтър“ са били разположени в Туинууд Фарм, база на кралските ВВС. Там е бил дислоциран и военният оркестър на Глен Милър. 

Огледах се трескаво и видях до трактора някакъв ръждив велосипед. Подпрях бастуна на стената и закуцуках към навеса в комичен опит за тичане. Яхнах колелото и излязох на черния път пред фермата. Натисках педалите с всички сили. Ако днес беше петнайсети декември и годината беше 1944, то Глен Милър може би още да не бе отлетял с онзи злощастен „Норсман”. Трябваше да стигна до базата! Никак не бях във форма, но въртях педалите въпреки болката. Леденият въздух щипеше ноздрите и гореше в дробовете ми. Имам незабравими спомени от велосипеди. Счупена ръка и пукнат лакът. Започнах да се хиля като идиот и ми потекоха сълзи и сополи от вятъра. 

Разминах се на косъм с една цистерна, която едва не ме помете и колелата й вдигнаха дъжд от ситни камъчета срещу мен. Напсувах си я по балкански, както си му е редът, и след около един километър забелязах сградите на базата. Първо видях кулата на диспечерите. Проста двуетажна къща, подходящо боядисана в зелено. Някъде там стърчеше и пилон с онзи особен, подобен на ръкав ветропоказател. Чуваше се рев на двигатели, защото това все пак си беше военно летище. 

Спрях и слязох от велосипеда. Едва си поемах дъх, а мускулите ме боляха ужасно. Тръгнах залитайки към пропускателния пост. Подпрях колелото на рубката и тромаво се намъкнах под бариерата. Недалече видях няколко самолета. Единият беше малък едномоторен „Норсман” С 64. Двигателят му работеше и витлото вдигаше прашни вихрушки. Покрай него се суетяха хора с униформи. 

– Хеей! – опитах се да извикам с пресипналия си глас и размахах ръце като обезумял. – Ехеей! 

Закуцуках решително към летателната полоса, като продължавах да бълвам нечленоразделни звуци и да махам, с надеждата да ме забележат и да ми обърнат внимание.

Отнякъде се появи войник с каска и маскировъчна униформа и ми препречи пътя с полуавтоматичната си пушка М1 „Гаранд“. Гледаше ме свирепо, а бузите му бяха порозовели от студ или от гняв.

– Назад! – изкрещя той.

– Но аз трябва да видя капитан Милър – изкрещях в отговор, за мое изумление на перфектен английски. – Много е важно! Моля ви! 

Войникът освирепя още повече и с отработено движение вкара патрон в цевта.

– Чу ли какво ти казах? – изръмжа той. – Да не си глух?

Опря дулото в гърдите ми, започна да грубо да ме избутва назад към бариерата и се развика:

– Назад, или ще те прибера в ареста други да се разправят с теб!

Видях, че хората тръгнаха към малкото самолетче, и отново се разкрещях и заподскачах, размахвайки ръце. Един от тях се обърна и ми се стори, че проблеснаха очила. Помаха ми, усмихна се и се качи в машината. Развиках се отново и войникът ме халоса с цевта на пушката в дясната скула. Прималя ми, коленете ми омекнаха и се свлякох на земята. Дотича още един войник и двамата ме хванаха под мишниците и ме извлякоха като чувал с картофи зад бариерата. Главата ми бучеше, усещах как кървава вадичка се стича по лицето ми. 

– Но аз трябва непременно да говоря с капитан Милър, важно е! Много ви моля! – простенах.

– Разкарай се оттук – извика вторият войник, бузест шишко с добродушно изражение. – Редник Джонсън е кибритлия, като нищо ще те гръмне.  

Бръкна в джоба си и ми подаде кърпичка, за да избърша кръвта. Помогна ми да се изтупам от прахта. 

– Тук е строго забранено за цивилни, не го забравяй – каза назидателно момчето и тръгна обратно към базата.  

Огледах се замаян, обзе ме отчаяние. От самолетчето вече нямаше и следа. Какво изобщо си въобразявах? Явно бях прекалил с книгите, с фантастиката и какво ли не. Или сънувах, или халюцинирах. Може би заради скапания антикоагулант, който трябваше да пия поне месец. Зашеметен, вдигнах велосипеда и след няколко опита го подкарах обратно към фермата. Не знаех как се бях озовал тук, но щях да се върна в къщата, да се сгрея на камината, после да си сипя чай, можеше дори и уиски да намеря. Интересно дали щяха да се появят жена ми и синът ми. Бяха отишли да пазаруват малко преди да включа старото радио. 

Добрах се някак до фермата с чувството, че всеки миг ще се разпадна. Бутнах колелото под навеса, шмугнах се в къщата и се лепнах за камината. Толкова беше хубаво. Останах там чак докато взе да ми пари, после седнах отново до радиото, което сякаш беше задрямало. Натиснах копчето да го включа, а оттам изскочи електрическа искра и клъвна протегнатата ми ръка.  

                                                                          *** 

По някое време погледът ми се избистри, но много ме болеше главата, както и дясната ръка. Имах червено петно на кожата, което смъдеше. Седях на президентския си стол зад бюрото в собствената си спалня. Сигурен бях, че съм сънувал, защото при мен все така се получаваше. Сънувах разни шантави неща и после имах някакво особено усещане за дежа вю. Рядко помнех нещо, обикновено само фрагменти, и сега щеше е така, няма как иначе. На никого нямаше да кажа, щяха решат, че са ми се развинтили всички гайки в главата. По радиото вървяха последните акорди на „Little brown jug“, а после настана тишина. Все едно бяха спрели електричеството, но когато натиснах копчето на настолната лампа, тя светна. Щракнах няколко пъти и копчето на радиото. Нищо! Тишина! 

Вътрешният ми глас нашепваше, че каквото и да е било, никога вече няма да се повтори. А може би нищо не се беше случило?! 

Обърнах се към прозореца да погледна дали не е завалял сняг и видях, че на перваза е подпрян махагонов бастун. Червените очи на бронзовото лъвче блещукаха с мека светлина и иронично се взираха в мен.

Георги Даракчиев

161 Views
error: Content is protected !!