„Срещи“ – Ив-Ана Драгомирова

Срещи Ив-Ана Драгомирова

– Ще се срещнем в „Мазето“ – възторгът в гласа на Мира звънеше в слушалката.

– Ама аз… не знам къде е – смотолевих.

– Как?! Това е най-култовият клуб в града! – Възклицанията на Мира валяха едно след друго.

– Мира, знаеш, че не обичам такива места – звучах по-уверено, отколкото се чувствах.

– Стига, Алекс! Там не пускат всеки. Само с покана. Аз имам такава за двама.

– Защо не вземеш Стеф или някоя от твоите безброй приятелки? – опитах да се измъкна.

– Алекс, не се прави на глупак! Искам да дойдеш с мен.

– Добре. Кажи къде се намира?

– В старата индустриална зона. Лесно ще го откриеш, когато стигнеш там. Онези, които са ходили, казват, че сякаш клубът сам те зове. Ще те чакам отпред в седем – Мира изстреля всичко в скороговорка и затвори.

Неоновите светлини ограбваха очите ми, прогаряха зениците, оплитаха невроните и синапсите в дълги въжета, които хипнотично ме привличаха към клуба. С наближаването усетих глух, подземен тътен. Вибрациите му огъваха мускулните влакна, правеха болезнени възли и ме пришпорваха с камшични удари все по-близо. Първични ритмични синкопи пълзяха по гръбнака ми, извиваха огнени спирали около него и заобикаляха разума ми.

В костите ми трептеше предупреждение за опасност. Твърде лесно се бях съгласил. Но Мира се появи и ме обхванаха други вълнения. Тя беше дребна брюнетка с топли очи и заразителен смях. Лесно завързваше познанства. Щедрата ѝ душа бързо се сприятеляваше с хората. Аз от своя страна бях мрачен и мълчалив тип. Класическа комбинация.

Мира – енергична като миниатюрно торнадо – се завъртя около мен и ме повлече да влизаме. Размаха поканата под носа на горилата на входа. Той небрежно надникна в нея и впи твърд поглед в мен. Сбръчи нос и процеди през зъби:

– Не ми харесва как миришеш. Не е правилно.

Смутих се и понечих да се върна, но Мира ме хвана за ръка и ме вмъкна през вратата. Охранителят присви рамене:

– Влизай! Така или иначе няма да се измъкнеш. Ние сме много…

Не чух края на фразата, но и така заплахата беше ясна.

Клубът наистина се помещаваше в подземие. Посрещна ни дълъг коридор с ниски стъпала и приглушено осветление. По стените му висяха средновековни уреди за мъчение и дори няколко железни девици. Стори ми се, че зловещите аксесоари бяха реквизит, но след втората крачка се сблъсках с тежката миризма на наслоена в различни времена кръв. Знаех си! Изобщо не трябваше да идвам тук.

Мира, разбира се, не усещаше тези детайли и весело подскачаше по стъпалата. Тя не притежаваше чувствителността на моите сетива. Щастието, че се е добрала до заветната покана и е попаднала на най-модерното място в града, я изпълваше с въодушевление.

Влизането в клуба ме блъсна безмилостно. Светлини, сенки и картини с ярки цветове по стените. Миризми на прах, тела, алкохол, дрога и… Не знам. Бях твърде шокиран, за да различа по-фините нюанси. От силата на музиката не можех да чуя собствените си мисли.

Мира се изплъзна от ръката ми. Тълпата на дансинга я погълна. Търсех я с поглед. За миг мярнах усмивката ѝ. Опитах да разблъскам телата, за да стигна до нея. Невидимите течения ме отнасяха в обратна посока. Чувствах се заклещен. Осезанията ми започваха да се претоварват. Изпадах в паника.

Студени пръсти се впиха в китката ми секунда преди да се срина. Странен тип ме дърпаше към бара. Опитах да се отскубна. Държеше ме здраво. Обърна се за секунда към мен и се ухили. Мислех, че ще иска да го черпя с пиене, но той подмина бара и ме избута през някаква врата зад него. Веднага след затварянето ѝ шумотевицата стихна. А той продължи да ме влачи в полумрак, докато стигнахме прага на стая без прозорци.

– Влизай! Разполагай се удобно – покани ме с любезен глас.

Очите му бяха скрити зад тъмни очила. Затова се троснах:

– Не мога да се доверя на човек, на когото не виждам очите! Нямаш ли очи?

– Позна! – Смехът му се разплиска наоколо и мъжът свали очилата си. Нямаше очни ябълки. В кухините присветваха червени пламъци.

– По дяволите! – изругах сподавено.

– Пак позна!

– Какво искаш от мен? Защо ме домъкна тук?

– Досещаш се какво е това място, нали?

Поклатих глава.

– Алекс, не се прави на глупак!

– Откъде знаеш името ми? – Гневът забълбука в мен и започваше да става опасно. Ако изпуснех самоконтрола си това място нямаше да ме побере.

– Не, няма да прекрачиш отвъд. Заради малката си приятелка ще се сдържиш.

– И това ли знаеш? Да не би да ми четеш мислите?

Червените пламъци засветиха по-ярко. Кимна.

Разкрещях се:

– Трябвало е да наречете това място „Пандемониум“ или „Портите към ада“! Щях да зная да не позволявам на Мира да идва тук.

– Късно е – прекъсна ме той.

– Какво сте ѝ направили? – май щях да прехвърля границата.

– Все още нищо. Няма да ѝ се размине, колкото и да опитваш да я спасиш.

– Затова сте ѝ изпратили поканата. За да я примамите.

– Ние изпращаме покани на всички. Те са храна за нас. Кръв, плът и човешки души. Но нейната покана беше, за да примамя теб.

– Защо?

– Алекс, Алекс, не ме разочаровай! Знаеш кой съм.

Бегъл спомен от детството размаха знаменце от дълбините на подсъзнанието ми. Кокалести колене, червени очи и кънтящ смях, който ме плашеше.

– Да. Знам. Ти си онова копеле баща ми. – Потиснах гневните си сълзи. – Къде е Мира? Пусни я! Какво искаш от мен?

– Всъщност нищо. Просто исках да те видя. Тя е жива, Алекс. Ако побързаш, може пък и да я спасиш.

– Знам, че не ти пука нито за мен, нито за нея. Искаш да ме ядосаш, да загубя човешкото в мен. Извикал си ме, за да се отървеш от сегашните си роби, защото са ти омръзнали.

Той се ухили доволно:

– Позна! Умно момче си ти, Алекс. Сега можеш да тръгваш.

Пуснах яростта да надигне змийската си глава и се спуснах към него. Хитрецът беше издигнал невидими стени около себе си. Не можах да го достигна. Изръмжах:

– Не ме търси никога повече. Ще те унищожа, ако тя е мъртва.

Обърнах се и хукнах по коридора.

Отворих сетивата си до краен предел и нахлух сред тълпата. Не знам какво виждаха хората, но бързо се отдръпваха от пътя ми. Надушвах Мира. Знаех къде е танцувала и къде са я завлекли. Свалих всичките си прегради от човещина и се втурнах в частния салон.

Мира лежеше на маса и приличаше на счупена кукла. Всички служители я бяха наобиколили. Чувах, че животът тихо пулсира в нея.

Вече не бях човек. Нахвърлих се върху всички тези хищници, които се хранеха с нейния живот.

Когато съзнанието ми се завърна, около мен беше оплискано с кръв – подът, стените, дори таванът. Спомнях си единствено писъците, които повече ме бяха настървили. Клуб „Мазето“ вече не съществуваше.

Бях притиснал Мира в прегръдката си. Цялата беше в синини и изпохапана. Но беше жива. Надявах се да няма спомен за случилото се.

Аз съм чудовище. Изпитах първична, необуздана, дива любов, която ме изпълваше с желание да изям любимата си. Този път се овладях. Но какво ли щеше да стане следващия път?…

Ив-Ана Драгомирова

26 Views