Спартак – суперменът и човекът

Нямаше как да подмина това събитие, без да го отразя в ЛитДизайн, така че, веднага щом научих за смелия литературен експеримент, подготвих въпроси за интервю с автора. Той обаче ми заяви, че повечето от тия въпроси вече са му задавани в медиите и започва да зацикля в опити всеки път да им отговаря хем последователно и вярно, хем пък различно и оригинално. Затова ме помоли просто да прочета книгата и напиша мнението си, а той самият да ме поправя, ако не съм разбрал нещо, както би следвало. И имаше защо, тъй като концепцията му определено е сложна. Сложен и неординерен е и образът на супермена Спартак, който ни предлага.

В романа му легендарният тракиец, герой на толкова много произведения, както литературни, така и екранни, експлоатиран добре от западните творци, а полузабравен от тукашните, най-сетне се връща при корените си. Май бяхме „изключили“, че той е наш, български герой и, смея да кажа, наше „културно наследство“. Българската следа, която му дава може би най-голяма популярност на местна почва, е комиксът на Любомир Манолов, публикуван преди години в списание „Дъга“. Днес Теодор Манолов – синът на тоя жив наш комикс-класик, продължава да развива монументалния му персонаж в противовес на привнесения от Запад образ на „нацепен батка“ с кървав меч в ръка, който поставя Римската република на колене, докато съзерцава мускулатурата си в огледалото.

Кое е хубавото в новата версия?

Първо, че тук СПАРТАК НАЙ-НАКРАЯ Е ЧОВЕК! Този античен „терминатор“ на легиони, този почти безмозъчен плейбой и побойник от едноименния американски сериал сега добива „нормални“ измерения, т. е. вече не е познатият ни „композиционен център“ в реклама за фитнес-салон. Маноловият Спартак е по-земен и по-приличен на всички нас – неговите потомци, с качествата и несъвършенствата ни, със съмненията и колебанията ни. Той не е издяланият от гранит бездушен и ъгловат кенотаф от паметниците на социалистическия реализъм, а обикновен мъж от плът и кръв, с психика, емоции и даже някои емфази в темперамента.

Второ, при Манолов СПАРТАК Е КУЛТУРЕН, и то съобразно времената си! Той е някак по-образован, по-любознателен и по-сраснат с епохата, в която живее, от познатия ни еднопластов герой на романтичната литература. Битието му в тази нова трактовка не се състои само от битки и лозунги, то е необикновено и дори мистично приключение, донякъде даже философско противоборство срещу наложените порядки – социални, но и религиозни, политически, но и светогледни.

Трето, при Манолов СПАРТАК Е ОСЪЗНАТ БУДИТЕЛ, духовен водач, а не революционер-догматик или фанатизиран отмъстител! За американците ви казах – те определено не го възприемат сериозно. Руските писатели навремето пък го изкараха протомарксист, вожд и учител на народните маси. Българските автори на художествена проза се поровиха повечко около неговите народностни корени, но пак не можаха да го превърнат поне в запомнящ се характер, камо ли пък в международна емблема на тракийската диаспора.

Вцепенен в идеята за свободата и сякаш без никакви други „странични интереси“, в родната книжнина той не надрасна едностранчивостта на протагонистите от партизанските сюжети, не стана герой на сериозна литература. Заети да го стилизираме в символ на борбата за справедливост, забравихме да го покажем уникална фигура от една уникална епоха, личността му никъде не бе разгледана на фона на сложната културна ситуация на неговото противоречиво време – време на небивал разцвет на науките и изкуствата и същевременно на потресаващ упадък на хуманизма. Манолов май е смогнал да навакса поне част от тези концептуални пропуски. Освен раздавач на тупаници, нашият човек вече е и „герой на своето време“, олицетворител на цивилизационни механизми.

Е, разбира се, пак си е воин, но се стреми да засвидетелства и етос. А етосът тогава се е строил върху вярванията ти, върху религията и мировъзренията на етноса ти. Та докато Омировият Ахил погубва армии заради някаква си дама или за да „почесва“ собственото си его и да оправдае очакванията на роднините си – Богове, наш Спартак се втурва да ремонтира несправедливо устроения свят, мачкащ човека за сметка на „развитието на човечеството“, ама върши всичко това по духовни съображения. Възправя се срещу доктрината на Древен Рим заради вече по-алтруистична и антропоцентрична, но пак духовна доктрина.

Спартак на Манолов също е убиец, обаче на статуквото. Затова е и по-атрактивен – напук на цялото статукво, насадено над неговия образ.

Е, когато някой скача срещу статуквото и канона, се случва и да го „порежат“. И към Манолов чухме критики, но пренебрежимо оскъдно количество. Значи или е късметлия, или, както смятам аз, си върши работата компетентно. Та, за сметка на това, че са малко, забележките към произведенията и героя му са и неособено адекватни. Чух да се споменава, че неговият Спартак и другите персонажи наоколо използвали прекалено „уличен“ или „вулгарен“ език. Читател сметнал това за неподходящо и неестествено за епохата. Що се отнася до стила на изразяване от оная епоха, да ви призная, цял живот издирвам Спартакови съвременници, т. е. люде, живели преди Христа, за да разбера как точно са говорели те по онова време, кои думи са ползвали и кои не. Но все не намирам такива… Види се, са поизмрели! Ако трябва да съм сериозен обаче, ще ви кажа, че никой от нас не знае как са се изразявали нашите предци. Никой! Това, което се е натрупало в съзнанието ни относно тяхната вербална комуникация, е почерпано от романи, по-стари от Маноловия, но също толкова хипотетични, колкото е и той. Гълтали сме си ние вехтите книжки, повечето от вековете на романтизма, но и такива от годините на социализма, и благодарение на тях сме си съставили някаква илюзорна представа за изгубеното минало. Но те не са исторически свидетелства, а просто литературни съчинения. (А знаем, исторически свидетелства за младостта на Спартак няма.) Античните романи пък, известно е, са писани на висок, патетичен език, подчертано дистанциран от някогашната народна реч. И какъв ни е изборът в този случай – ами да подходим към новите опити в областта без предразсъдъци и без да робуваме на клишета. Та нали именно клишетата направиха новелите за Спартак безинтересни на днешната публика?

Четвърто, вулгарен или не, културен или напротив, Маноловият СПАРТАК ВСЕ ПАК УСПЯВА ДА СИ ОСТАНЕ СУПЕРМЕН, сиреч типичен герой на комикс. И няма как да е другояче, тъй като картинен разказ без супермени е все едно ядене без сол и подправки – полезно, ала безвкусно. Няма и защо да търсим нещо лошо в тази конвенция. Защото тя е традиция, и то в добрия смисъл.

Та, да ви споделя, ние, по-разкрепостените и четящи „фенове“ на Спартак, винаги сме се надявали някой ден в родната литература да „заживее“ един многопластов и богат образ на най-прочутия в историята тракиец. Ето че този ден настъпи.

Валентин Попов