Това четиво е реализирано с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура

Илюстрация: Манолов, Утрера; цвят: Бабаханян

Използваме рисунки от автора и екипа му, създадени за комикс-албума СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА, издаден от Исторически парк.

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Сериал за четене – втора редакция

Част 15

Глава IV

 

ТАЙНОТО МЯСТО

 

94 г. пр. Хр. Местността Бял бик източно от Еге

 

44

Тъй нареченото тайно място, за което май не знаел никой в имението, се намирало на брега на едно сравнително плитко уширение на реката, е, по-вярно – под брега, на има-няма лъков хвърлей нататък, сиреч в обратната посока на тая, отдето дошли. Долината на Еге, наречена още местността Бял бик, била добре закътана от ветрове и студове, климатът тук бил доста особен. Макар да имало и бързеи, през по-голямата част от теснината Усойница течала мудно и гладко, а на определени участъци даже се разливала и леко заблатявала, та покрай мочурливото й легло виреели и тръстики, па и други зеленяши, характерни по принцип за бая по-ниски и топли области.

Самото „тайно място“ представлявало продълговато каменисто парче земя, около два-три на десет разкрача, почти на равнището на водата, завършващо с тънък чакълен плаж и обиколено от една страна, т. е. откъм водите, с гъста, висока над човешки бой плетеница от папур и ракитак, а от другата – от надвисналия като тераса висок скат, що тъкмо там бил не стръмен, не дори и вертикален, ами се надвесвал връз разлива със силен обратен наклон като ростра^[1] на атинска триера^[2]. Заради тая особена скална конзола, обрасла в мъхове и продупчена от коренища, мястото не било по никакъв начин видимо откъм изток, а по причина на гъстата растителност – и от запад (от север и юг – да не говорим). Зиме и пролетес то се нахождало под вълните – или обледено, или дълбоко затънало, та пак не се забелязвало, ала в началото на лятото вече изплувало отгоре на попресъхналата Усойница и оставало така, докато обилните дъждове подир гроздобера се обърнели на суграшица.

Под естествения каменен „навес“ чернеел елипсовиден отвор на малка пещера, в който великан като Бититралис би се проврял не без известни затруднения. „Пещерата“ всъщност била една нищо и никаква дупка, към разкрач и половина висока и сигурно два разкрача дълбока. Когато преди повече от осемнайсет години бившият махайрофорос и настоящ ковач намерил това потулено кътче, там живеели някакви пороподобни същества, сигурно видри, които прогонил. Сега в някогашното убежище на тия пъргави твари Хромия и Спартак криели крадените от Еге вехти оръжия, с които тренирали, необезпокоявани от любопитни очи. Наесен ги прибирали, смазвали, овързвали в овчи кожи и заравяли малко по-горе, до пътеката край скалата, в един процеп, пълен с песъчлива пръст. Сегиз-тогиз в пещерата продължавали да се нанасят уж за постоянно я лисица с малките си, я някой дебел смок, ама като дойдели, двамината ги отпъждали или пък трепели с камъни.

До „тайното място“ се стигало по два начина. По-лесният бил с преплуване на Усойница откъм елшака по ниския западен бряг, но това било изпълнимо само през топлите месеци. По тоя път достигали от твърдината до укритието си само за половин час.

Обаче наесен, точно като днес, им се налагало да дохождат по значително по-обиколен маршрут – пресичали реката по моста, вървели известно време край брега, а сетне се спускали по една добре замаскирана сред храсталаците стръмна и ронлива пътечка, що представлявала истинско изпитание за еднокракия. Затова отиването им до убежището в тоя период от годината ставало поне трижди по-бавно.

Така се случило и сега… Когато Бититралис успял да се смъкне по пътеката и да стъпи на коравата площадка, Спартак отдавна бил там, мокър до кости и потракващ със зъби. Макар тръстиките и бреговият скат да пазели завет от северняка, надвисналата скала пречела на Пурмерул^[3] да разпръсне лъчите си връз теснината и подир горещите месеци мястото ставало усойно, особено пък следобед. Момчето било махнало влажните превръзки от тялото си и сега вместо тях по кожата му розовеели все още набъбнали белези, било извадило дългите ромфеи из скривалището, скубело сръчно перата на тлъстичката патка и очаквало осиновителя си да пристигне гневен, с вече планувано тежко наказание. Но еднокракият не бил гневен, той изглеждал унил…

– Ооо, чичо… – поздравил сърдечно момъкът. – Забави се… Сега, след като ме нахокаш, ще се побием ли с мечовете?…

Противно на предвижданията на Спартак обаче, Хромия не го овикал за своеволията през тоя ден – да оспорва думите му, да се пени и да го наставлява още в ковачницата, сетне да подмине с такова пренебрежение съветите му относно правилния стоеж при стрелбата, да умери напук юрдечката, дето му е речено да не закача, че и да рипне в реката въпреки забраната.

– По въпроса вече се произнесох – вяло отвърнал Бититралис. – Никакви мечове…

– Ама, чичо… Моля те!

Хромия потраял няколко секунди, пък склонил:

– Е, добре де… От мене да е…

Това леко постигнато съгласие обаче било твърде подозрително.

„Дъртият искаше да приказваме за нещо „важно“… – помислил си Спартак. – Ха дано не се присети тъкмо сега, че да потренираме поне малко. А и да се поразсее, кахърен ми се види… уморен…“

„Защо да му разтурям хатъра с наказания? Защо да му отказвам радостта да повъртим ромфеите? – помислил си пък Бититралис. – Та тая е може би последната ни разходка… Ех, смятах да му говоря, смятах да го подготвям за предстоящото, ама… това може и да почака. Нека се позабавлява, ще му кажа довечера.“

– Абе, бях категоричен, че приключваме завинаги с военното дело – измърморил Хромия, гледайки в земята, – ама сега… ще сторим изключение, вир вода си, трябва да се пораздвижиш, да позагрееш, че да изсъхнеш.

– И няма ли да ми се караш все пак?…

– Та какво да ти се карам, вече ми е неудобно да се карам на огромен мъж сякаш е непослушно дете! Не видиш ли, че си по-върлинест от Родоския^[4] колос^[5]! Срам ме е да назидавам бичета като теб. Не възнамерявам да го правя повече… Би следвало да ти е уврял акълът, та сам да преценяваш постъпките си и да предвиждаш последиците от тях…

 

45

Спартак и Бититралис се изстъпили разкрачени един къмто друг, сграбчили добре почистените от ръжда, ала понащърбени ромфеи с дълги двуръчни ръкохватки. Мощта на ковача му разрешавала да върти масивното оръжие даже само с десницата, та левицата да му е свободна – я за баланс, я за неочаквани удари и захвати, я да прави с нея обидни знаци, че да отвлича вниманието на врага си, докато Спартак стискал дръжката с две ръце – личало си, че мечът му е тежичък и несгоден.

Макар и сакат, в сабления бой Бититралис нямал равен, хем бил добил въпросното умение на по-зряла възраст – чак като се прибрал от юг и постъпил в царската агема^[6]. Навремето бърз като фъртуна, сега той бил доста по-тромав, и заради възрастта си, и заради дървената си нога, но имал хладнокръвието на надгробен истукан^[7] и точната преценка на елински лихвар, без да броим дългогодишния му опит, благодарение на които си качества умеел да предвижда реакциите на противника и да подготвя защитата си поне за няколко хода напреж, досущ майстор на табулата^[8], що дошла наскоро (от Египет ли, от Рим ли, никой не бил сигурен) и се вече разпространявала по всичките тракийски земи.

– Готов ли си да изядеш още малко пердах, момче? – провикнал се той с насмешка.

– Готов съм, кога не съм бил? – изръмжал момъкът. – Варди се, великане!…

– Че от що да се вардя, пале?…

 

46

Спартак пристъпил пъргаво и замахнал с все сила диагонално от горе надолу, ала Бититралис уверено парирал. Вечно равнодушната физиономия на Хромия отведнъж се размърдала, погледът му се избистрил, бодливите връхчета на мустаците му щръкнали, сиреч усмихвал се, у него се надигало, готово да кипне, удоволствието от боравенето с меча на един войник по душа.

– Бъди търпелив, бъди безстрастен и мъдър, понасяй стоически несгодите, срещай неправдата с хладно безразличие, недей се съпротивлява срещу неща, що не си в състояние да промениш – нали така ме учиш? Дрън, дрън… – викнал запъхтян Спартак и нападнал отново, пак без успех. – Защо тогава, вземеш ли ромфеята, сякаш пред мен застава друга личност? Живееш ли застоялия си, безстрастен живот на незлобливо растение, който проповядваш – си като посърнал! А влезеш ли в бой – възкръсваш и разцъфваш, добиваш човешки образ!…

– Не мога да ти отговоря на това, момче… – засмял се Хромия звучно и подхванал постепенна атака, че да не презори единствения си крак. – Може би хората имаме две природи – една скотска и една, хм… „божествена“ да речем… Когато се проявява животинската – битуваме в покой и лишено от емоции съзерцание, а щом избие „божествената“ – разрушаваме света си с възторг, колим и пакостим в екстаз, най-често с името на някой Безсмъртен на уста! Ха-ха-ха…

– Ама, стой, божествената искра не подтиква ли към съзидание, към добродетел… към любов?

– Другия път, приятелю! Сократ^[9] е подредил и описал видовете лудост^[10], идващи „свише“, но май е изпуснал най-важния – страстта към опустошение и съсипия, насладата да причиняваш зло другиму, хо-хо-хо…

– Абе, май си прав! Ха-ха-ха… Безсмъртните, изглежда, са влюбени във войната, в злодеянията и в това да ни правят нещастни! От тях ще да е лошотията ни…

– Безсмъртните, момче, са безнадеждно болни копелета и кучки!!! Обаче не го издавай повече никому, особено на засуканите господарки…

– На ти тогава, боже на оръжията!… – закискал се младежът, изчервен от намека за Родопис, замахнал, не постигнал целта си и веднага отскочил, избягвайки едно особено опасно промушване. В следния момент острието му изсвирило току пред гърдите на ковача и подстригало няколко пръста от буйното му брадище. Ала момъкът се изсилил прекомерно. Бититралис засякъл меча му с миниатюрния предпазител на своя, та едната ръка на Спартак изтръпнала, като че бил спал върху нея, и рязко се отделила от дръжката.

– Ааа, не така! Хо-хо-хо… – избоботил Хромия, придържайки корема си със свободната си ръка, че да не се разсипят карантиите му от смях. – Дръж китките стегнати! Ще изтървеш ромфеята! Това е балтия, синко, не е оная ти работа! А-ха-хааа… Стиска се до кръв!…

 

 

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ВИЖ ТУК.

^[1]    Ростра (рострум, клюн) – носова част на античен кораб, често съоръжена с остър таран с метален (бронзов или железен) наконечник, който служи за нанасяне на удари по вражески плавателни съдове. Обикновено този таран е разположен под ватерлинията. Видимата над водата част на рострата може да бъде украсена със скулптурна фигура на животно, божество или митично същество.

^[2]    Триера (трирема) – боен кораб от античността с три реда гребци, разположени шахматно един над друг. Първите триери са строени в Коринт. През класическия период най-силен и многоброен флот от триери има Атина. Бойната триера е снабдена с таран, разположен под носа, с който се нанасят удар по противниковите кораби и който може да се отстранява при нужда.

^[3]    Пурмерул – тракийско божество на огъня, за което историческата наука не разполага с особено ясна и подробна информация. Авторът приема, че става въпрос за хипостаза (или епитет) на Божествения конник, свързана с аспекта му на повелител на слънцето (светлината) и пламъка.

^[4]    Родос – най-големият от Додеканезките о-ви и най-източният от големите гръцки острови в Егейско море. Намира се на ок. 18 km западно от днешна Турция, между континентална Гърция и о. Кипър. През II–I в. пр. Хр., т е. по времето на Спартак, островната държава Родос е верен римски съюзник във войните срещу Македония, Селевкидите и Понтийското царство.

^[5]    Родоски колос – огромна бронзова статуя на бога на слънцето Хелиос, издигната в гр. Родос на едноименния остров, едно от Седемте чудеса на античния свят, висока ок. 35 m (може би най-високата статуя в древността). Неин автор е скулпторът Харес от Линдос. Изваяна е в периода 292–280 г. пр. Хр. в знак на благодарност към бога за отблъскването на обсадата на Деметрий I Полиоркет. През 226 г. пр. Хр. е разрушена от земетресение.

^[6]    Агема – специална елитна войскова част в античността – гвардия на монарх в елинистичните държави, лична царска стража, охрана на важни личности и обекти. В Древна Македония това е т. нар. царски ескадрон, съставен от най-доверените хора на владетеля и ръководен лично от него.

^[7]    Истукан – ваяние, статуя, паметник.

^[8]    Табула – вид игра на дъска, донякъде подобна на древноегипетския сенет, навярно възникнала и добила особена популярност в Древен Рим няколко столетия пр. Хр., която се счита за първообраз на съвременната табла.

^[9]    Сократ (ок. 470 г. – 399 г. пр. Хр.) – елински мислител, един от стожерите на западната философска традиция, създател на етиката – нов за неговото време клон на философията, ограничена дотогава в рамките на теориите за природата. Основен проблем при него е моралното развитие на човека, философията като начин на живот. Не записва учението си. То ни е познато от текстове на негови последователи, най-вече на Платон.

^[10]  Разсъжденията на Сократ за Божествената лудост и нейните разновидности познаваме от „Федър” – един от прочутите диалози на Платон. Там философът разграничава видовете лудост, които идват свише: прорицателството (вдъхновено от Аполон), религиозното изстъпление (от Дионис), създаването на поезия (от музите) и любовта (от Ерос).