Feb
Спартак. Романът
Спартак. Романът. Публикация 12
Това четиво е реализирано с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура
Илюстрация: Манолов; цвят: Домузчиев. Използваме рисунки от автора и екипа му, създадени за комикс-албума СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА, издаден от Исторически парк.
Теодор Манолов
СПАРТАК. РОМАНЪТ
Сериал за четене – втора редакция
Част 12
34
Най-много допаднали на младия Бититралис в далечното някога ученията на пирониците, а отчасти и на мислителите от стоата на атинската агора, хем уж двете школи си противоречали не на шега. Затова, макар да не разбирал идеите на тия течения дори наполовина, с годините той ги омесил безразборно в ума си и си измайсторил собствена етическа парадигма – микстура между философския скептицизъм и неговия си персонален скепсис, между философския цинизъм и обикновената простонародна циничност, с която бил закърмен. Особено му се нравела една мисъл – на Зенон* ли, на Аристон ли, а може и Панетий да я бил изрекъл, вече изобщо не помнел, дето твърдяла, че в обществото на хората не е нормално да съществуват някакви йерархии въз основа на произход или богатство, някакви касти, класи и прочее формални разделения, да, щото те били именно формални… Също както животните от всякой вид били еднообразни и на едно и също стъпало в стадото, тъй и людете трябвало да се считат принципно равнопоставени – тъй смятал ковачът. Ако пък някой си човек се проявял като примерно по-целомъдрен, по-трудолюбив и по-съзидателен от останалите, то от туй не следвало да му се приписват заслуги, да му се придава превъзходство, да се възмездява материално или пък да се поставя личностно над масата, тъй като благодарение на добродетелите си тоя индивид по естествен път би се извисил морално връз останалите и би придобил щастие и духовен мир, без достойнствата му непременно да се овеществят, щото, нали, вещественото и възвишеното се всякога отблъскват. По тая точно причина Бититралис не вярвал, че благородниците са с нещо по-благородни, по-издигнати или, дума да не става, по-разумни от плебса, следователно техният по-горен в социума статус се постигал единствено със злато, кухи хвалебствия и лъжовно отъждествяване с демиурзите, а най-вече с надменност и потисничество.
Главата на Спартак била пълна, та преливала от всякакви подобни заключения на патрона му, ала не ги проумявал съвсем, бил още зелен, наивен. Отскоро обаче и той се замислял над това кой е натъкмил нещата по начина, по който съществуват, напоследък се усъмнявал, че гражданският ред, сиреч устройството на обществото е безчестно дело на лукавци. Ама пък тогава, ако благородниците били до един самозванци, както смятал еднокракият, отде накъде между тях щяло да се пръкне такова олицетворение на великодушието и чистотата, такава дишаща и ходеща калокагатия като Родопис? Та тя – самото непорочно изключение, действително седяла над останалите хора и по никакъв начин не му се чинела равна с тях! Затуй Спартак се разсърдил люто, когато Бититралис изръмжал:
– И тая малка въртиопашка – реметалковата глезла, искам да си я избиеш от чутурата тутакси!
– Недей говори така за Родопис, чичо! Тя е добра… не е като татко си… и изобщо…
– Ооо, да!… – засмял се Хромия, а това се случвало, общо взето, еднъж годишно, помежду пролетните и есенните Дионисии. – Те – аристократите – изобщо, всичките са добри… Като малки агънца! Като боговете си, ха-ха!… Нали опита бичовете и калигите на пазвантите им, и те са добри, а? Я грабвай чука, че нещо кръст ме завъртя… Да видим дали си се излечил напълно от „добрината“ на господарите… Глупав си, ей, момче!… Много още има да те бият!
Бититралис подхвърлил към повереника си тежащия колкото воденичен камък чук, очаквайки Спартак да го изтърве с трясък, ала последният го уловил ловко и без каквото и да е напрягане.
35
– Нека ме бият!… – викнал и заудрял клетия меч, като помежду звънките кънтежи на чука вмятал натъртено: – Видиш ли я тая ромфея, чичо… (Тряс!) колкото по-здраво и по-много я налагам… (Тряс!) толкоз по-яка и калена става!!! (Тряс!)
– Право е, момче! Добре го рече! Но пак си опичай акъла! – Бититралис хептен зарязал обичайния си безизразно-авторитетен говор. – В деня, когато се сджанка с Търбуха, извадихме късмет, че господарят е бил по нивята! Ако си беше тука…
– Е, щях да ям пердах, голяма работа… То, тъй и тъй, пак стана! Ала от това само трупам сила.
– Нямаше да те пердаши, а щеше да те довърши отеднъж, какъвто е проклет! Главата щеше да ти вземе! А сега, макар и зорлем, способите на Херодик те спасиха!
Какви пък сега били тия способи? Кой пък сега бил тоя Херодик? Момъкът искал да узнае това, ала едноногият продължавал да му се кара, та въпросите си останали без отговори…
– Но ти друго не отчиташ – ако не се озаптиш, покрай теб ще загазя и аз, а и челядта ми ще пати! Питаха ме отде си се научил на пигмахията!… Питаха ме отде си се научил да богохулстваш!… Запретиха ми да те занимавам повече с бойни техники, ако ми е мил животецът!
Да, Спартак не бил съобразил горното обстоятелство, затова млъкнал гузно и продължил да си го изкарва на металното парче…
– Ама, чичо… – не издържал след малко.
– Що?
– Ти си противоречиш!… Одумваш господарите, често разправяш, че не са заслужили привилегиите си и първенството им не е присъдено свише, а е присвоено!
– Е и?
– А винаги ме наставляваш да съм послушен, да се покорявам, да не роптая, да съм по-нисък от тревите и по-тих от охлювите!
Тъй било. Бититралис всякога осмивал и оплювал благородниците, ала само на слово. В действителност, макар да се отнасял към тях с ирония и вселенска досада, им се подчинявал безпрекословно.
– Критикуваш и Безсмъртните, и подредбата на света, а не правиш нищо, за да се противопоставиш на съдбата си! – продължил гневният Спартак. – Да те тъпчат ли предпочиташ?
Бититралис се усмихнал широко, явно бил възвърнал спокойствието си, и заявил кротко:
– Мене, момче, никой не ме тъпче… Никога! Виждат господарите, че ги понасям с покорство, виждат, че са ми ясни, и не ме закачат, защото изпълнявам заповедите стриктно, ама с лекота и пренебрежение, нося тегобите с достойнство, с апатия, гледам на тщеславието с насмешка… Стар съм, не ща вече да си изменям съдбата, на мен тя си ми се нрави. Работя, що работя, а после имам храна, постеля и време да размишлявам. Цялото време на света имам да упражнявам ума си… Не съм роден аз да поправям света, а единствено да го изучавам. Това ми стига.
36
– На мен пък не ми стига! И само да сбера сила!… Ще видят те!… – извикал се Спартак и така, както бил застанал – вдигнал чука високо, петимен да го стовари съкрушително, мускулест, запотен, разпален, с разчорлени коси и превръзка през челото – заприличал на млад митичен герой. Зърнел ли го някой класически, тъй да се каже, ваятел от сорта на Мирон или Праксител, като едното нищо щял да въплъти позата и лика му в статуя – я на Прометей (само дето наместо прозаичния чук, щял да тури в дланта му пламтящ факел), я на Херакъл Ропалофорос пред Немейския лъв (ала при условие, че баналното ковашко оръдие се заместело с внушителен боздуган). Бититралис обаче не бил скулптор и него патетиката не го трогвала, та позагледал тая типична изява на избухливостта и беса на момчетата във възрастта, когато почват да се преобръщат на мъже, и рекъл с търпелива усмивка:
– Сила, викаш… Че и аз имам сила, виж ме. И какво ще направиш, щом стигнеш моята, па и по-голяма сила? Ще си изровиш трапа.
– Не знам, чичо!… – отвърнал задъхан Спартак. – Ще сторя нещо! Все някой трябва да стори нещо!!!
Само преди месец и малко Спартак бил уверен, че ще довърши живота си между стените на Еге, прислужвайки на големци и велможи. Но половинчасовата му среща с Родопис го била променила далеч повече, отколкото дългогодишното стоическо възпитание на Хромия.
„Изправи се срещу орисията си и я насили да коленичи в нозете ти!“ – това научил.
– Чичо – продължил той още по-екзалтирано, – защо на света има толкова зли хора? Защо едни могат да бият, а други не бива дори да посмеят да се отбраняват? Защо има аргати и господари? Кой е рекъл, че така трябва да бъде? Кой чертае съдбата ни, ако Адрастея е измислица?
Уви, на тия уж елементарни въпроси не можели да отвърнат ни колекционерът на елинска мъдрост Бититралис, ни неговите ментори – елинските философи, вторачени в идеалното, ни жреците, самовглъбени в планинските си обители, ни оракулите, вцепенени в абсолюта, че да не изтърват многозначните слова, що ужким им нашепвали техните възвишени богове, ни накрая самите възвишени богове, отдадени на най-примитивни хорски страсти и ежби в отвъдните си селения.
37
– Съдба ли е, Вселенски ред ли е, или пък космически Логос – нямам си представа! – взел да мъдрува Бититралис, що най-обичал да прави. – Някои го викат предопределение, други го наричат естествен ход на събитията, трети пък – изначална закономерност. А един много умен човек – Хераклит от град Ефес, го зове „всеобща природна необходимост“. Това е, момче, най-дълбоката, вечна и устойчива структура на битието ни, същностната логика на процесите в тоя свят. Всичко е навързано като мънистено комболое, дадено явление тегли необратимо към следното, даден обект крепи по-горен и стъпя на по-долен. Някои работи са сложени тъкмо така, както са, сиреч както трябва, сиреч неслучайно, и мъдрите хора просто ги констатират, защото са достатъчно прозорливи да схванат, че не са в състояние да им влияят… Можеш ли да промениш пролетта да не цъфти? Да, ама другия път! А луната със слънцето можеш ли да заместиш?
– Ъъъ…
– Защо тогава се заблуждаваш, че можеш да срутиш йерархията на людското стълпотворение? Кой те измами, че ти е по силата да разтуриш общностна система, строена от памтивека? На нас тя ни се види неправедна, недоградена, обаче чрез нея човечеството оцелява и се умножава от хилядолетия насам. Ако излезе ялова, тя самичка ще се трансформира с времето. Приеми, че злото за едного е добро за другиго, и живей в мир със себе си и с…
– Не ще го приема! – креснал Спартак. – Съдбата може да бъде променена! Порядъкът може да бъде разрушен!!! Когато тая порочна подредба се събори, тогаз ще имам мир със себе си!…
Бититралис за пръв път изпитал боязън от свирепия поглед на момъка. Душата му се сковала в ледена буца. Спартак му се чинел обсебен от натрапчивите зависимости на фанатиците.
„Да, тоя май е в състояние да разбие, ако не Земята, то поне живота си! Обаче аз, глупецът, нося вината за това, аз, домашният богоборец, му надробих тая салата, аз му я насипах в кратуната, аз му внушавах разните кухи идеи за справедливост, за равнопоставеност и човешко достойнство, а сега пак аз (и хлапето отдавна отбеляза, че сам си прекословя най-неловко) се пъна да го убеждавам колко е здравословно за духа безропотното смирение на един „просветлен“ неудачник като мене!“, си рекъл сакатият налбантин, без въобще да подозира, че след много години Спартак – това проскубано, ала войнствено петле, ще изпълни наивните си закани и ще раздруса целия цивилизован свят.
ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ВИЖ ТУК.
[1] Пироници – последователи на т. нар. пиронизъм – скептическото учение на Пирон, отричащо възможността да се познае истината и институиращо въздържане от даване на оценки и вземане на радикални решения.
[2] Стоа – покрита колонада в обществено пространство в Древна Гърция, най-често на агората или в теменоса. Въпросната галерия се използва за срещи и събрания. На такова място (на агората на пазара в Атина) през 300 г. пр. Хр. Зенон започва да преподава своята доктрина и по тази причина тя е наречена стоицизъм.
[3] Агора – главен площад в големите градове на Тракия и древногръцките полиси, разположен в центъра на селището. Служи за пазар, религиозни чествания, произнасяне на речи, провеждане на политически дискусии, заседания на народното събрание и съдилищата.
[4] Скепсис – резервираност към дадена теория, съмнение във факти и мнения, които се приемат за даденост, критично отношение към познанието като цяло.
[5] Цинизъм (кинизъм) – антично философско учение, характеризиращо се с неодобрение към общоприетите поведенчески модуси и критично отношение към обществените норми и ценности, които подлага на остра, унищожителна критика. За инициатор на въпросния начин на мислене и социална нагласа някои считат Антистен, а други – Диоген от Синопе.
[6] Аристон от Хиос (ок. 300 – ок. 260 г. пр. Хр.) – античен философ стоик, ученик на Зенон и съосновател на стоицизма. Според тезите му най-висшата праведност се заключава в живот в хармония с природата, стремеж към добродетел, избягване на пороци и пълно безразличие към всичко останало.
[7] Демиург – буквално „майстор“, „изобретател“. Платон нарича така създателя, архитекта на Вселената, бога-творец. След него понятието се утвърждава в различни философски учения, обозначавайки съзидателното начало при сътворението на света. От друга страна, демиурзи се наричат занаятчиите в Древна Елада.
[8] Калокагатия – термин от античната етика, въведен от Платон, обозначаващ съчетание от привлекателност и добродетелност, хармония между телесна и нравствена красота.
[9] Дионисии – всенародни оргиастични празници при траките в чест на върховния им бог Дионис, свързани с комплекс от мистериални обреди, карнавални и танцови шествия, както и драматични представления, предшестващи появата на театъра. Подобни ритуали по-късно практикуват и елините, както и много други средиземноморски култури.
[10] Херодик от Селимбрия (V в. пр. Хр.) – прочут античен лечител, спортист и философ-софист от тракийски произход, вероятно учител на Хипократ.
[11] Мирон от Елевтер (V в. пр. Хр.) – прочут скулптор от епохата на Ранната класика, представител на т. нар. строг стил. Работи почти само в бронз и е известен най-вече с фигурите си на атлети, победители в спортни състезания, в които прави формотворческа революция, въвеждайки непозната до неговото време изразителност на движението и позите („Дискобол“).
[12] Праксител (ок. 395 – ок. 330 г. пр. Хр.) – прочут скулптор от класическата епоха, родом от Атина, един от най-известните ваятели от IV в. пр. Хр. Навярно най-популярното негово произведение е „Афродита Книдска“ – първата актова женска фигура през античността. Единствената му оригинална статуя, запазена до днес, е „Хермес с младия Дионис“.
[13] Прометей – титан от гръцката митология, син на Япет и океанидата Климена. Символ на човеколюбието, противопоставянето срещу тиранията на боговете и борбата за правда. Според легендите създава от глина първия човек, комуто впоследствие богинята Деметра вдъхва живот. Противопоставя се на вседържеца Зевс и дарява огъня на хората. Редица изследователи смятат, че елините са заимствали Прометей от тракийски мит.
[14] Ропалофорос – популярен епитет на героя Херакъл, означаващ „носещия боздуган“, „боздуганоносец“.
[15] От Немея – древен град със светилище на Зевс в Арголида, Пелопонес, днешна Гърция, на около 35 km югозападно от гр. Коринт.
[16] Немейски лъв – митологично чудовище, рожба на Тифон и Ехидна, опустошавало околностите на гр. Немея. Да премахне този звяр, е първата задача, която цар Евристей поставя на Херакъл, т. е. това е първият от прочутите дванайсет подвига на героя. Херакъл зашеметява животното с боздугана си и го доубива с голи ръце.
[17] От Ментор – персонаж от гръцката митология, син на Алким и приятел на Одисей. Когато последният тръгва на война към Троя, Ментор се грижи за дома му, възпитава сина му Телемах и защитава жена му Пенелопа от настойчивите й ухажори. По-късно богинята Атина, приела образа на Ментор, придружава Телемах при пътешествието му до Спарта. Така името се превръща в нарицателно за „наставник“ и „закрилник“.
[18] Хераклит от Ефес (ок. 535 – ок. 470 г. пр. Хр.) – античен философ, основоположник на диалектическия метод на познание. Според него процесите и явленията могат да се изучават само взаимосвързани. Противно на схващанията за природата на първичната субстанция от епохата му, той твърди, че всичко произлиза от елемента огън, а не от въздуха, водата или земята. Прочут негов афоризъм е „Панта рей…“ („Всичко тече…“).
[19] Ефес – един от най-важните древногръцки градове в Мала Азия (днес в Турция), който се намира на около 50 km южно от гр. Измир, близо до брега на Егейско море. (През античността е бил на самия бряг, но заради промяна на бреговата линия днес е доста по-навътре в сушата.) През VI в. пр. Хр. тук е построен храмът на Артемида – едно от седемте чудеса на античния свят.
[20] Комболое (комболои) – броеница, наниз от дървени, стъклени, кехлибарени топчета или мъниста, използван в древността за преброяване на добитък, стоки и др. Наличието на такъв у някого подчертава социалния му статус на заможен човек, собственик на голямо количество стока, животни, имоти и т. п.
