Това четиво е реализирано с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура.

Илюстрация: Манолов; цвят: Илиева. Използваме рисунки от автора и екипа му, създадени за

комикс-албума СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА, издаден от Исторически парк.

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Сериал за четене – втора редакция

Част 8

– Ти да видиш! – промълвил Спартак след няколко секунди изумено мълчание и тоя път девойката не схванала наистина ли бил впечатлен от разказа й, или отново се правел на абдал.

А ратаинът не бил впечатлен!… Той бил омаян!!! И не единствено от разказа… Бил омагьосан и от самото това момиче – от тая напълно непозната вселена на паранормални феномени, побрана в две огромни очи, хем на дете, хем на стогодишен мъдрец, от това приказно хранилище на архаични истории и сказания, сбито в една кукленска главица с пищни абаносови къдрици, от тая постоянно преливаща от състояние в състояние буреносна емоционалност, граничеща с лудостта, поместена в едно кръшно малко тяло, я има, я няма разкрач и половина.

„Пък господарката – помислил си тъпият Фарсалас, що наблюдавал всичкото това според него преиграване, – странно защо, май само се чуди как да притегля още и още от вниманието на тоя нищо и никаквец, та чак примира от старание!“

Да, отстрани донейде така изглеждало, но който познавал Родопис, знаел, че тя е всякога искрена и не умее ни да се преструва, ни да се превзема… Била естествена като пеленаче. И сега така – без да поглежда момъка, вторачена в залеза, тихо затананикала, замечтана и сякаш опиянена от собствения си чувствен глас:

Видях му с очи аз жребците прекрасни и бели

с ръст превъзходен и цвят от снега по-сияен.

Хвъркаха те с бързината на вихрена буря,

впрегнати в златна тетрипа за чудо и приказ!

Златни му бяха на царя доспехите яки.

Златен му беше и шлемът със грива от злато.

Туй снаряжение не е за смъртен да носи,

то на извечен Бог повече сякаш приляга…

– Леле! Прекрасна песен! Ти ли я съчини? – възкликнал Спартак затрогнат.

– Ха-ха… Глупчо, това е от „Илиада“! В превод на учителя Керсоблепт. Рецитира го от време на време… Той също твърди, че да зърнеш конете на Рез е небивал късмет!

 

20

– За конете не знам, ама ето туй е небивал късмет, мойто – да срещна теб, Родопа… ъъъ… Родопис!… А превелико щастие ще е да те видя пак утре заран!!! – изплюл ни в клин, ни в ръкав момъкът и тутакси посегнал да се цапардоса в голямата уста, докато господарката прихлупвала клепки като кошута и се молела на Бендис да я сподоби с хладнокръвие, че да не се огъне пред ухажванията на тоя примитивен чаровник.

Е, Търбуха бил дотук! Туй безобразие повече не се траело!!! И последният праг бил прекрачен! Да си отрие кучето кирливите кълки в седалото на господарската скамейка, да си размаже мазнотията по белоснежното облегало, карай да върви, ама отде-накъде ще дръзва дворната отрепка да отправя непристойни покани към дъщерята на самия парадинаст?

Не, тая нямало да я бъде!!! И нервите на старшия надзирател не устискали…

Спартак таман се опитвал да замаже просташката си импулсивност, като се вкопчил наново в историята за Резос и жребците.

– И какво разправяш? Всекиму ли носят късмет пустите му бели коне?…

– Не всекиму, мързеливецо!!!… – изкрещял в ухото му пазвантинът и развъртял бича си…

 

21

Бичът изпращял досущ малка гръмотевица! Ама не замахнал Фарсалас премерено, като да парне плещите на някой ленив роб, а се изсилил сякаш пън да разполови със секира! Затуй при първия удар на момъка се сторило, че гърбът му се разцепва на две. После, из ведро, завалели още! Надзирателят изблъскал ратайчето извън каменната площадка – на сухата червеникава дворна пръст, за да не цапа настилката с кръвта му, и продължил да го бие.

– Неееее! Какво правиш, човече? – изпищяла Родопис от изненада и ужас и дръпнала ръкава на Фарсалас, но това не възпрепятствало действията на огромния мъж. Той лекичко я отблъснал, все пак била господарка, и извикал:

– Стойте надире, ваша милост! Моля, недейте ми се меси в делата! Не е женска работа това!…

– Ааааааааа!… – стенел пък Спартак и размахвал ръце да се прикрие, но къде ти… Такава болка досега не бил сещал! Обезумял, Фарсалас раздавал правосъдие с пукот и ръмжене, а от зурлата му пръскала слюнка като из пастта на Калидонския глиган.

– Видя ли белите коне, а?… – ревял. – Чувстваш ли се късметлия, а? На ти ги!!!… На ти още!…

Дълги розови ивици избили по раменете и мишниците на момчето, а след само част от мига се разпукали досущ кората на белия хляб в пещта и се разкървавили.

Имало до момента, разбира се, случаи някой от надзирателите да засуче на младия Спартак плесник зад врата, ако дреме и се тутка в работата, или да го срита отзад, когато плямпа повечко, но това сега било съвършено друго нещо! Момъкът бил убеден, че ще го ликвидират насред двора… Хич не било подходящото време за размисли, обаче точно тогава, докато пъшкал и се превивал, се присетил за думите на Родопис отпреди малко и изрекъл наум:

„Ето ти го пророчеството, красавице, ето ти я участта на могъщия бранник, на предводителя на армии… ето ти ги славата и смъртта… ха-ха… Славата не сме я съзирали тъдява, но умирачката е тъкмо отпреде му! Ще си иде мърцина пред очите ти, о, прекрасна Сура, „ще погине, недостоен за Отвъдното“, и всичко хубаво в живота му, що отпочна преди едва половин час, сега ще се свърши за него! Доста му е толкоз щастие…“

 

22

А надзирателят не спирал да налага. Родопис плачела, впила дългите си, оцветени с къна нокти в одеянието му, та чак ръкавът му се отпрал, опитвала да защити момъка с молби, клетви и заплахи. Гневът на бащиния й служител обаче не давал признаци, че ще се уталожи. Млател ли млател с бича Търбуха, докато помощниците му и робите стърчали като ерехтейонските кариатиди край стената, на само двайсетина разкрача от кървавия побой, и зяпали, че и коментирали, първите с глуми и насмешка, вторите – шепнешката, сковани от душевен хлад.

– Остави го, чудовище! Що ти е сторил?!? – викала Родопис.

– Недейте ми се бърка, ваша милост!… – изревал Фарсалас. – Ей, безделници – креснал, без да се извръща, на подчинените си, – някой да запре това момиче в къщата!… Бързо!!!

– Изрод! Говедо… – хокала го реметалковата щерка. – Недей! Спартаак!..

Пазвантите се завтекли към нея, а Спартак захванал да се сбогува със себе си!

Какво препоръчва драматургичното клише в подобни моменти: Обичайно централният персонаж във всеки един хероически разказ, бил той Омиров епос или Есхилов епизодий, бива нападнат от злите сили вероломно, да речем изотзад, неочаквано или пък с могъщо оръжие, с каквото той като правило не разполага! Така например в драмата дейтерагонистът (що при древните елини – създатели на въпросния хилядолетен шаблон, е най-често антагонист), го надвива без велики зорове. Нашият човек пък, сиреч протагонистът, деяни на удари, добива известно число рани, той е повален, унизен (ама не прекомерно, че да не изтърве подкрепата на театрона) и аха-аха погубен. Точно тогаз, във внимателно подбран от автора катарзисен миг, получава някакъв вид просветление – я случайно изпуснато слово отприщва в ума му лавина спомени от преживени събития, я съзира образ, що възкресява мерака му да пребъде и инстинктите му за телохранение, я пред вътрешния му взор изеднъж потегля керван от блянове, дето е имал за бъднините си, я рязко си прави някакъв извънредно генерален извод, един вид дохожда до екзистенциалната си максима. И след тоя момент обикновено иде преломът в историята, добрият се окопитва и побеждава… Тъй се случило и в описваната от нас ситуация!

„Това е!… – рекъл си Спартак. – Край! Така повелява предписанието на Адрастея!“

Обаче в ума му отново се счули думите на малката господарка:

„Някои люде скачат срещу съдбата, надвиват й, опитомяват я и тя почва да върши туй, що й наредят!“

И той взел, че скочил!

 

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ВИЖ ТУК.

1. Авторова парафраза по „Илиада“.
2. Илиада – епическа поема, приписвана на Омир, едно от най-старите произведения в европейската литература, базирано върху древногръцки предания за подвизите на прочути герои по време на Троянската война. Заглавието на тази творба идва от Илион – друго име на гр. Троя. Действието в нея се разиграва под стените на обсадения град и обхваща 50 дни от последната, десета година на войната.
3. Родопа – митична тракийска царица, ненадмината красавица, сестра и съпруга на Хемус, дъщеря на речния бог Стримон и музата Евтерпа, майка на Хеброс. Според легендата Родопа и Хемус си присвояват имената на Хера и Зевс и се присмиват на Олимпийците. Оскърбени, последните ги наказват, превръщайки ги в едноименните планини.
4. Калидонски глиган – митично животно, убито в т. нар. Калидонски лов. Царят на гр. Калидон Ойней забравя да принесе жертва на богинята Артемида. Оскърбена, за наказание тя праща в околностите на града чудовищен глиган, който съсипва реколтата и убива много хора. Синът на Ойней – Мелеагър, сърбира най-прочутите по това време герои и тръгва на лов за звяра. Успява да го убие с помощта на ловджийката Аталанта.
5. Цитат по романа на Иван Тренев „Спартак – синът на Медика“, София, изд. „Световна библиотека“, 2010.
6. Ерехтейон – прочут храм в йонийски стил, посветен на Атина Палада, Посейдон и цар Ерехтей, част от архитектурния ансамбъл на Атинския акропол. Едно от главните сакрални съоръжения в града през античността, той е построен на мястото, където според легендата Атина и Посейдон спорят за покровителството над града. Отличава се с необичайното си за епохата асиметрично планиране.
7. Кариатида – женска скулптурна фигура, която обаче служи и като архитектурен елемент – за подпора вместо колона, респективно като украса на сградата, от която е част. Прочути по нашите земи кариатиди са тези от Свещарската гробница.
8. Епос – един от трите основни литературни родове, създаден в Елада в епохата на архаиката на базата на митологичния фолклор, но популярен през цялата античност, както и през Средновековието. Сюжетите му най-често са митологично-героически, поднесени са в стихотворна форма и показват характерна идеализация и хиперболизаация на събития и герои.
9. От Есхил – (525 – 456 г. пр. Хр.) – древногръцки поет-драматург, баща на жанра трагедия, най-ранният от тримата велики трагически поети на Атина, автор на близо 90 драматически произведения. 13 пъти печели първа награда на състезанията между трагически поети, провеждани на Големите Дионисии.
10. Епизодий – съжетно завършена речева сцена между песните на хора в древногръцката трагедия и комедия, която съдържа диалози и/или монолози. В античните трагедии обикновено има три или четири епизодия, докато в комедиите те могат да бъдат значително повече.
11. Дейтерагонист (девтерагонист, деутерагонист) – втори по значимост персонаж в древногръцката драма, който може да бъде както на страната на основния герой, така и против него, в зависимост от особеностите на сюжетния конфликт. Поначало в трагедията има само един актьор – протагонистът, и хор. Дейтерагонистът е въведен от Есхил, който редуцира репликите на хора и създава диалога.
12. Антагонист – герой в древногръцката драма и по принцип в художествено произведение, който противодейства на положителния главен герой. Противопоставянето между двамата е основна движеща сила в централния конфликт на драматургичното произведение. Действията на антагониста продуцират препятствия, които протагонистът следва да преодолява, способствайки за развитието на характера му.
13. Протагонист – главен герой в античната драма. Въведен е в трагедията през 534 г. пр. Хр. от „бащата на атическата трагедия“ Теспис от Икария.
14. Театрон – зрителските места в древногръцкия театър, разположени в полукръг около орхестрата, в случая синоним на „публика“.
15. Катарзис – буквално “очистване”. Рязък емоционален прелом у героя в художственото произведение (в случая в древногръцката драма), крайна промяна в настроението, която води до обновление и възстановяване на желанието за живот и борба.