ПЪРВИЯТ У НАС РОМАН ПО КОМИКС, подпомогнат финансово от Национален фонд Култура.

Очаквайте Първа книга на хартия до края на годината.

Илюстрация – страници от комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2. Художник – Манолов, цвят Манолов, Домузчиев, Фичерова. Проектът се издава от Исторически парк

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР на страницата: www.facebook.com/SpartakosTheLegend

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Епизод 39

 

150 (214)

Мятайки през секунда осторожни погледи към спящата, Родопис коленичила, турила огърлието в длан, па го заразглеждала с изумление – определено изящна драгоценност. Златни топченца с величина на едро мънисто, вещо гравирани с розети, запоени към нанизани на каишка възкъси златни полуконусчета, обърнати огледално по двойки. Тю, да се не знае!… Майсторска направа!… Повече от майсторска!… И не по-евтина от пентезиархия агриански наемници с все въоръжението и месечното им продоволствие!

„Една робиня няма как да притежава подобно бижу! – заключила малката благородничка, а сетне се сепнала: – Боже! Ами че аз съм го виждала някъде! Да не би да е мое? Имам цяла камара! Къде да ти помня всичките? Обаче това ми се чини, като да съм го носила. Хермесе Хризорапис, Архонте на крадците, да не би Дария да е под твое въздействие?

Но моментът не бил подходящ за разсъждения и догадки. Трябвало да върви при Спартак!…

 

151 (215)

Затуй отложила решаването на енигмата за по-после, напъхала съмнителното гиздило обратно в пелерината, наметнала се, прибрала под гуглата издайнически лъскавите си коси и бавно отворила вратата – да не изскърца.

„Ще трябва да смандърсам тая лудетина много сурово! – залутала се в ума си все пак, докато подтичвала безшумно по коридора с меките си ботушки за езда. – Ако се е изкушила да рови в мойта пиксида, ще се наложи да я сгълча здравата! На онуй чудови… на баща ми обаче не бива да споменавам! Тя му се нрави, знам… Вика, че му напомняла за мене… Е, той и конете си обожава, ама когато дорестият раванлия го хвърли на земята… Бррр… Закла го като пред битка!!! Научи ли, че робинята ми е крадла, току-виж наредил да я пребият до смърт!… Лизее, умолявам те, не допущай подобни… Чакай, бе, момиченце! – обърнала се изеднъж към себе си. – Ти пък какво се обезпокои зарад някаква си вещ? Получаваш такива с волски талиги! И да я е взела, чудо голямо! Абе… Не, въпросът е в уважението!… Добре де, може да е пожелала да се изкипри пред любовника си и сетне да я върне незабелязано! Леле, кой ли е щастливецът, дето… хи-хи… Хей по тоя въпрос е по-интересно да я разпиташ!… Ужас!!!… По-тъпа си от жречески пелек! За сирака мисли, глупачке, за болния, що ожида помощта ти, а не за чужди мъже и златни джунджурии!“

 

152 (216)

Миг след като Родопис затворила вратата подире си, мидийката се изправила в леглото досущ настъпена мотика! Въобще не приличала на току-що събудена, лицето й дори не намеквало за сънливост, а неголемите й, но доволно зли азиатски очи мятали пожароопасни искри.

„Аааааа – изкрещяла си вътрешно, – сторих страхотен гаф? О, Ардвисура Анахита, защо ме насади така? О, Анхра Майню, защо стовари Ада върху ми? (Тайно още почитала божествата на народа си.) Трябваше да скрия „подаръчето“ на по-надеждно място! Нощес ще закопая другите в градината!… Ай!… Как ще си ги прибера сетне, когато си тръгнем за Форунна?!?… Велика беля!… Е, все пак Той ми даде тия неща!… Сигурно ще признае и ще ме защити, ако оназ ме обвини! Да, бе!!!… Мале, що ме чака!!! Сто таланта пердах с бич!!!… После дали пак ще съм красива?!?… Но къде ли се е запътила пиклата? Заподозрях я още от зарана, отвися половин ден, залепена за огледалото!!! Дария, ела да ме срешиш!… Дария, тези приличат ли ми?… Дария, изглеждам ли свежа?… Лигла!!!… Рядко излиза сама, прочее! Седи си вътре и чете, та се къса… Наум! Даже устни не помръдва!!!… Смотанячка! Да имах нейното лице, под престолонаследника да лежа! Ама нея нищо не й трябва… Всичко си има… Тогава защо ми отмъкна наметката?… Значи иска да я помислят за мене… Понеже имам достъп до целия ойкос, а тя – не? Да не отива на среща? Я да взема да я проследя! Ако Го възрадвам с някое пиперливо сведенийце, може пък да ме бъхтят по-малко!…“

Скочила из завивките, хвърлила си един хитон и побягнала след господарката!…

 

Глава ХIII (ХIX)

 

ПОСЕЩЕНИЕТО

 

73 медическа година (94 г. пр. Хр.)

Ден осми преди последния на Боедромион (13 октомври)

Домът на Бититралис, тюрзисът Еге, Перинтос

 

153 (217)

Бараката на Хромия се оказала тъжна история – ниска, кирпичена, разкривена, стисната между западния крепостен зид и ковачницата като самун под мишница. Намирала се буквално на десет лакти от Господарския дом (малко по-назад и вляво от гърба му). Родопис ядно проклела ненадеждната си провидска дарба, що вече месец не съумявала да й разкрие подобно достъпно местонахождение. Та тя можела да дойде и сама, при това още по-бързо, още по-отдавна!!!… И никой нямало да я зърне, щото войнишките казарми скривали съборетината за ходещите по куртината стражи, а задната, сиреч северна страна на голямата къща, покрай която се минавало, била сляпа!!!…

Керсоблепт и ученичката му пристъпили в бититралисовата обител предпазливо, също апаши в хиерон, примигнали еднъж-дваж, за да свикнат гледците им с полумрака, и се огледали: Интериорът – мизерен, но спретнат. За разлика от повечето живелища наоколо, това се затваряло даже с врата. Пръстеният под в мъничкото преддверие бил пометен, налъмите и ботушите в ъгъла били обърсани и подредени по височина, а на гвоздеи по стената висели прани одежди.

Разкрач по-натам се възправяли три ниски отвора, отделени с висящи платнища – входовете към двете стайчета и кухнята, и… нямало нищо повече.

– Боже, в таквиз бърлоги ли живеят аргатите на баща ми? – простенала девойката. – Това не може да е честно!

 

154 (218)

– Тихо, тихо! – скастрил я дидаскалът шепнешката. – Я кажете – сигурна ли сте, че не сте събудили оназ… ъъъ… Дария? Лисица е тя, а бас държа, че е и сикофант на баща ви…

– Стига си повтарял това, учителю! Не се кахъри! Нито се е събудила, нито е сикофант! И да беше, едва ли би ме разкрила!… Тя е привързана към мен… Подражава ми във всичко… Пък и аз се отнасям с нея все едно с дружка… Дрехи й давам… Всичко… Изобщо тя е добро моми… Уф… – измърморила под нос. – Само дето не схващам отде се появи у нея тоя накит…

Керсоблепт таман улавял лакътя й, за да я насочи към средната от вратичките насреща им, когато вечната му подозрителност го застопорила на място. Посивелите му вежди подскочили и се разперили като паунови опашки връз повредените от четене очи.

– Какъв накит, благородна? За какво говорите?

– Ами, хей туй… нещо… – изгледала го Родопис тъй, както когато била без домашно, па извадила огърлието. – Изсули се низ дрехата й…

 

155 (219)

– Бре! Види ми се луксозна вещ… – заключил Керсоблепт, щом огледал щателно „огърлицата на Хармония“, сиреч вещаещото злощастие украшение в ръчичката й. – Ама тука е тъмновато… Не мога да река със сигурност дали не е фалшификат! Но, ако герданът е истински, да си го знаете – малката куч… леле… простете, злосторница го е свила отнейде!

– Ох, хич не ми се ще да допущам подобна мисъл! – възкликнала Родопис тъй гръмко, че дидаскалът се препотил до под ноктите. – А ти вземи си изжули езика със стригилоса! Говориш мръсотии!!!

– Тихо, мила моя!!! Умолявам ви, По-тихо!!! Чуят ли ни, че сме тъдява…

– Добре, добре! Сигурна съм, обаче, че цялата работа си има обяснение… В подходящ момент ще питам Дария и… Може да е дар от любимия й… Много е хлътнала по… не казва кого, всъщност… от слугите ли е, от войската ли?… Свенлива е… Но намеренията им май са сериозни и… Ако решат да се женят, ще я освободя, разбира се… Та, най-вероятно, бижуто е от него…

– Хм… Моля ви се!… Мъж от нейната черга, и да се съдере от работа, ще добие таквоз нещо на петото лято на Олимпиадата! Хич недейте си вярва! И на оназ бивша „жрица“ на Пандемос недейте!…

 

 

156 (220)

– Божичко, учителю! – възроптала Родопис. – Бива ли да плещиш тия грозни… Абе… ние нали дойдохме по важни дела, защо обсъждаме незначителните? Трябва да се заема със Спартак! Къде е?

– Хей тук, мило дете… – побутнал завесата на средната врата Керсоблепт, разкривайки част от тъмния отвор отзаде.

Господарката се пъхнала в процепа гъвкаво като змийче в пазва. Старецът потеглил подире й, но тя рязко се обърнала и сложила длан на гърдите му:

– Чакай! Ти няма да идваш!

– Ама… как?…

– Така!… Стоиш и пазиш тъдява! Ослушвай се да не дойде някой!

– Вижте!… Не е пристойно да влезнете сама… при… мъж… Пък и млад… Пък и ратаин… Лежи гол и прочее…

– Замълчи!… И върши, каквото ти казвам!!!

Дидаскалът изпънал лик в изражение на кръвна обида, ала кимнал и останал на място. Платнището се затворило след кръшната снага на девойчето, а той се вкаменил до вратника и подкарал прочувствено молебствие към Ятроманта двамата с повереницата му да не бъдат разкрити.

 

Глава IX (ХX)

 

ИЗЦЕЛЕНИЕТО

 

73 медическа година (94 г. пр. Хр.)

Ден осми преди последния на Боедромион (13 октомври)

Спартаковата одая в дома на Бититралис, тюрзисът Еге, Перинтос

 

157 (221)

И ето я нашата Родопис – в положение дотам конфузно и нелепо, че повече нямало накъде! Сияйна, богаташка, потомка на род, що можел да претендира дори за царския венец, дошла, и то доброволно, в схлупената колиба на прост селски ерген, който, при това, дето се вика, я ожидал на постеля – по-абсурдна и нередна ситуация не би се намерила даже в шутовските интрижки на Филемон Стари! Ала загрижеността явно упражнявала връз младата благородничка по-мощно действие от пищящия в ушите срам, тъй че тя не изпитала и халкос колебание дали трябва да се намира тук!

Стаята, голяма, колкото за одърчето и глътка въздух, тънела в сенки, обаче през полузаперденото с конопена завеска прозорче все пак се провирало някакво слънчево зайче, що озарявало лицето на лежащия в унес ефеб!… Точно пък лицето!… Ах, че мило!!!… Спартак, макар отслабнал и гаче изпран с белило, й се сторил по-благообразен от всякогаш! (Поначало гледала да го вижда само като духовен събрат, стараела се да го удостоява само с оня възвишен набор от чувства, що Сократ нарича „любовта на Диотима“, сиреч да го нарежда сред обектите… не… сред ейдосите от трансцендентен порядък, произвеждащи по-скоро вдъхновение за ума, нежели наслада за сетивата, да приема притеглянето, що й причинявал, за един от вечните механизми, направляващи симпатията между душите, но ето че сега природата подличко й нашепвала други, по-прозаични основания да му се възхити!)

Напънала се да изгони невъзпитаните мисли из главицата си, ама те били инатливи, а времето си течало… Въздъхнала, свалила качулката, навела се връз леглото и погалила момъка по бузата:

– Събуди се, сирако! Аз съм! Твойта… Розолика… Нали така ми викаше…

Оня даже не шавнал…