СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 38

ПЪРВИЯТ У НАС РОМАН ПО КОМИКС, подпомогнат финансово от Национален фонд Култура. Очаквайте Първа книга на хартия до края на годината.

Илюстрация – страници от комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2. Художници – Манолов, Йорданов, цвят – Манолов, Фичерова. Проектът се издава от Исторически парк.

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР на страницата: www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Епизод 38

 

Глава ХI (ХVII)

ДЕНЯТ

73 медическа година (94 г. пр. Хр.) 

Ден осми преди последния на Боедромион (13 октомври)  

Скрипторият на Керсоблепт в Господарския дом, тюрзисът Еге, Перинтос

 

144 (208)

В следващите дни Керсоблепт разсъждавал дълго върху Гласа и неговата необяснима мощ, що въобще не изветрявала с времето, а даже се усилвала. И не само не му дозволявала да се отметне от даденото уверение, ами не го оставяла на мира и за миг, бръмчала обезпокоително в главата му, напомняйки час по час, че е длъжен да свърши обещаното. Което, разбира се, неуморно правела и вече почти отчаяната Родопис.

Поразровил се старецът в тайните си книги и открил в една от тях нещичко по въпроса за Гласа, сиреч за „Велението“, както наричал тая техника авторът – някакъв си орфик, писал още по Хебризелмово време, поставяйки я под патронажа на Полихимния, сиреч между певческо-рецитаторските похвати, дето според него заемала най-високото стъпало, доста над еуфонията в реторическото изкуство, сладкогласието в химническото и благозвучието в декламаторското. Дидаскалът научил оттам, че някои от Премъдрите в Перперек владеели подобен медиум за „безкръвно“ пречупване на противника или опонента, само че те имали навика не да изговарят, а да напяват въпросното Веление в монотонична мелодия, хипнотизираща ритмика и с влудяващо равен тембър.

Всичките тия акълии били изучили метода за въздействие връз ума на слушателя от свои предшественици и всичките те го били изучавали бая годинки, докато само някои смогвали да го добутат до нещо ползваемо. Усъвършенствали го поколения наред. И пак доста от тях тъй и не постигали сериозен ефект от боравенето с него! Та се кълнели и печали, че Гласът (сиреч Велението) не е лъжица за всяка уста, но се удава единствено на свръхвещи в духовната епистема адепти.

Пък що излязло най-подир?… Смях!!!

Родопис, самоуката таткова кукличка, нищо и никаквата хлапачка, го усвоила без помощ и инструкции! От раз! Интуитивно! С нахалството на необременения с познание лаик! Като всичко параестествено, що вършела! Амче тогаз тая хубостница излизала по-одарена от най-висшите рангове мисти и телести! Не ли?…

Всъщност, какво чудно? Дъртият лекар отдавна се бил убедил, че сред презрения пол, макар и нечесто, се намират по-кадърни знахарки дори от него… Познавал фармакиди, които туряли грамадните умове на Орфическия орден в гънките на диплодиона си, там, дето жените държат всичко ценно и ненужно, що се носи ежедневно! Хубаво, ама и те изпедепцвали майсторлъците си дълги лета и зими!…

А пък малката – хоп и… готово!…

Хей такива мисли си отнемали думата под лисия лоб на Керсоблепт една есенна утрин, при поредния урок на господарката в каменната килия, що високопарно зовели „скрипторий“. Дидаскалът се подпирал на прозорчето и наблюдавал осторожно двора вън, очаквайки, изглежда, там да се случи нещо планирано. Розоликата пък, както обикновено, се потяла връз гръцкия алфавит, мислейки за съвсем друго, та всеки миг очаквала да бъде порицана или наказана.

Но ето!!! Иззад Господарската къща, водейки за юздата оклюмал кон, се показал Бититралис. На рамо носел голяма пътна торба, а в десница – дебела бойна тояга, и енергично накуцвал към портата. Значи, заминавал нанякъде!

– Тъй, тъй – промърморил асклепиадът под тънкия си, аристократичен нос. – Ей го на, Хромия – изпарява се, хе-хе… Сабале и господарят се омете… Скенето се опразни… Първо действие почва.

– Мене ли говориш, учителю? – обадила се разсеяно Родопис, без да вдига поглед от упражнението си, макар погледът й поначало да не бил там.

 

145 (209)

Керсоблепт загърбил прозорчето и се извърнал към вътрешността на стаичката, поел дъх до пети, гаче смятал да подкара някой дитирамб, па заявил:

– Всъщност… може да се каже, дете мое… Ликуйте! Заданието, що ми поставихте, ще бъде приведено в изпълнение! Татко ви пое по работа към Запара. Рано-рано, по втори петли. Не чухте ли? А сега и патронът на вашия Спартак си вдига чукалата. Отиваме при момъка! Подир обед, когато дворът е най-празен, защото робите и аргатите имат кратка почивка!

– Превъзходно! Сполай ти, Диндимена! – плеснала с ръчички Родопис и поривисто скокнала от клизмоса. Сетне се изчервила до връхчетата на космите по главицата си, па замънкала. – Н-но… С-спартак не е… м-мой, учителю!… Как можеш да… Да не мислиш, че нещо… Ние с него само… А закъде е тръгнал ковачът, между другото?

– Нямам представа точно закъде, но на пътуване, към което го подтикнах аз. Зарад вашето щение. Трябваше, досещате се, да го отстраня. Че ако е тъдява, не ще припарим при питомеца му. Не, че щеше да уведоми баща ви, не е натегач. Просто нямаше да ме пусне с вас! Нейсе, хлапакът днес ще е самин. Сестрите му работят навън. Сега ви освобождавам от занятия, имам дела.

 

146 (210)

Родопис със задоволство избърсала перото, затапила мастилницата, огладила полите си с почернели пръстчета и окрилена хукнала към изхода, ала старецът я спрял:

– Не бързайте толкоз!… Да се уговорим! Ще можете ли да се измъкнете, без камериерката ви да усети? Това е от първостепенна важност…

– Ха!… – засмяла се звънко господарката. – Дария ли? Не я мисли! И да ме усети, какво? Че тя ми е като приятелка! Нали навремето аз я отървах от лупанарите в Тесалонике! Попаднахме на нея с татко на робското тържище… Той обича да посещава подобни… ъъъ… отвратителни места… Един сводник вече я бе спазарил, ама мене ми стана жал! Гаче видях себе си, продадена за хаметипа. Нали знаеш, доста си приличаме, та…

– Е, чак пък доста… На ръст и по цвета на косите, може би, но инак…

– Добре, де! Някои смятат, че сме също родни сестри… Ох, миличката! Бяха я били и… ъъъ… Тръшнах се и баща ми ми я купи от новия й собственик.

– Браво! Похвална постъпка, мила моя. Но халдейката…

– Мидийка е май!…

– Харно… Все пак ме смущава! Мидийците са си почти перси, сиреч раболепно, угодническо племе! За да задоволят своя сатрап, майчиния си черен дроб на шиш опичат! Мислите си, че е ваша, че ви е вярна? Но тя е вярна на тоя, що я е платил! До смърт! Помните ли Есхиловата трагедия, която четохме… Сещате ли се, дето Атоса недоумяваше как…

– Стига, учителю! Забравяш се… Говориш глупости…

 

147 (211)

– И тъй да е – ядосал се Керсоблепт, – имайте предвид, че Негова светлост разполага с шпиони навсъде! Той е обсебен от идеята да знае всичко за всичко, що притежава! А недейте се съмнява, смята за свое притежание и вас! Та едва ли и тая не е… Абе, моля ви, гледайте да не разбере де отивате!

– Добре, добре, измислих го! – изпуфтяла припряно Родопис. – Ще й река че се чувствам отпаднала и смятам да полегна! Тя веднага ще се трупяса в амфиталамоса. Не й давам никаква работа, освен да ме облича и гримира, пък все е уморена… Все е недоспала… Дреме по цял следобед, милата… Има си годеник сред прислугата и май нощно време го спохожда. А когато не е при него, хи-хи, не я лови сън от мерак…

– Чудесно! Ама… ако не се унесе?… Я, вземете хей туй прахче! Безвредно е, недейте да се безпокоите… Сипете й го още сега в хидрията, от която пие! След четвърт час ще се капичне като Керберос пред Кумската сибила. А привечер ще стане – свежа и отпочинала… Чувайте! Ще ви чакам точно подир обедната смяната на стражата! На задния вход на атрия! Минете по слугинското стълбище, не отпреде – по парадното! Турете си плаща на робинята! И качулката! Срещнете ли някого по пътя – правете се, че сте огладнели и отивате в магерницата! Питайте го де се намира!

– Ама, аз…  знам…

– Оня няма да знае, че знаете. Та вий сте господарката тук! Не сте длъжна да помните къде се помещават готвачите!

 

Глава ХII (ХVIII)

ОГЪРЛИЕТО

73 медическа година (94 г. пр. Хр.) 

Ден осми преди последния на Боедромион (13 октомври)  

Амфиталамосът на гинекея в Господарския дом, тюрзисът Еге, Перинтос

 

148 (212)

Родопис едвам изтраяла до следобеда. Мотала се, мечтала, преобличала се, скубала си веждите, сменила няколко чифта обеци. (Та нали, ако Спартак се събудел, трябвало да я зърне в най-изискан и завладяващ вид?) Естествено, дожаляло й за Дария и не добавила упойката към водата й. Естествено, щом й заявила, че ще почива и няма необходимост от нейните услуги, оная тутакси се опнала в преддверието, дето било ложето й, и заспала.

Тъй в уречения час нашата госпожица необезпокоявана се измъкнала из спалнята си и спряла край робинята, що похърквала сладко, полуотвита, полусъблечена, само в някаква полупрозирна роба.

Вярно, двете си приличали! Но на пръв поглед… Мидийката била няколко години по-голяма и във всяко отношение по-грубовата, макар и съблазнителна миньонка. Кожата й била поне тон по-тъмна, по-жълтеникава и няколко идеи по-пореста от тая на Родопис – и тя мургава, обаче златиста и гладка като китайски серикос. Дария също притежавала дребна, добре оформена фигура, но с по-налети, образно казано, по-хиперболизирани обеми и не тъй плавни извивки. Кълките й били по-заоблени, задните части – по-месести, прасците – по-дебели, нозете – по-къси и набити, устните – по-издути, челото – по-ниско, а гърдите – направо неприлично по-едри. Косите й, сбрани в същата като на господарката й прическа (това си било закачка между тях двете), пак биели на черно, ала отразявали светлината в по-ръждив, кафяво-червеникав оттенък. В заключение, ако Родопис олицетворявала, тъй да се рече, почти идеалната пропорция и усета към фин детайл, то чужденката представлявала нейна донейде вулгаризирана и безвкусно пресилена реплика с леко претупани финални щрихи. И още, ако малката пророчица наподобявала например сякаш непипаната с ръка Книдска Афродита, то робинята й бихме могли да оприличим най-паче на Милоската – безспорно ловяща окото, обаче по-тромава, по-тривиална, по-трътлеста, дето се вика, радост за окото на люде с нерафиниран вкус.

(Но нека не се отплесваме в екфрасиси, когато имаме да повествуваме събития и действие!)

Розоликата овреме се сетила за плаща на своята камериерка! Съгледала го начаса. Висял на стената над леглото. Пресегнала се през Дария, откачила го и го извъртяла да го наметне, когато…

 

149 (213)

… Нещо изпаднало от дрехата, па иззвънтяло на пода! Амфиталамосът бил без прозорци, осветявала го немощно само една лампа, тъй че в първия миг девойката не вдянала що е нещото и отгде е дошло!…

… Но опипала наметалото… Бърже открила пришит от вътрешната му страна джоб, чието място по правило не било там… Явно предметът се бил изсулил из него…

А какъв бил той?

„Майчице, змия!!!… Гигантска стоножка!!!“

„Ох, не!… Не шава! А и змия не дрънчи така…“

Все пак тънка, продълговата и лъскава лента… Като че златна!… Като че бижу!… Огърлие!… Откопчано огърлие!

„Ха! – изненадала се Родопис наум. – Това пък що дири тук?“

Прегънала краче да го вдигне, ала в тоя момент Дария се разшавала!…

Господарката застинала!… Робинята се попротегнала, при което зърната на тежката й гръд щръкнали през тънката нощница от ръчно преден линон тъй напористо, че за едната бройка не пробили фината тъкан.

„Ех че идиотска ситуация! – помислила си младата евпатрида. – Да ме сварят, че посягам за прислужнически вещи!“

Ала мидийката само изсумтяла, извъртяла се, предоставяйки тоя път за подробен оглед апетитното си седалище, и заспала отново…