СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 37

ПЪРВИЯТ У НАС РОМАН ПО КОМИКС, подпомогнат финансово от Национален фонд Култура.

Очаквайте Първа книга на хартия до края на годината.

Илюстрация – страници от комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2. Художници – Манолов, Йорданов, цвят – Манолов, Фичерова. Проектът се издава от Исторически парк

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР на страницата: www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Епизод 37

 

136 (200)

– А силата му!… Тя е порасла още по-безподобно! Дотолкоз, че той вдига победоносно десницата с меча, май забравил набучения на него възедър мъж, та заедно с острието, размахва като пряпорец в небето и телесата на мъртвия!!! През тънката вертикална цепка на шлема му просветват хищно оголени резци, а низ отворите за очите бълват червена магма беснеещи вулкани! И същият, едно време овчедушен ефеб крещи в мизантропично помрачение, издувайки вените по дебелия си врат, за да подбуди своите сподвижници към най-низки гаври с мощите на избитите, да ги насъска за най-зверско трупоосквернение, да им стори пример за най-разюздано тленопоругание!

Възмутително!!! Как изобщо може да… И тъкмо момъкът, дето…

Е, всъщност, не точно той! Това там сега е само Сиянието му!… Спартак вътре го няма! Навярно е загинал заедно с оня, ситния, що мъкнеше одеве! Сега е нечовек – Недосегаем, Неизменен, Несмъртен!!! Син е на Нощта и, види се, не го стига ни изстрел, ни мор, ни отрова!

Дали вече е Антроподемон?…

 

137 (201)

– Ооо, Боже!!!… Какво се случва?!?… Отде се яви пък това, Басарее бикочели?!?… Спартак и другите неочаквано са обсипани с порой стрели, дротици, камъни и оловни ядра от прашки!… Стотици метателни оръдия пристигат по въздуха, буквално отникъде, изсвирвайки нота-две от марша на Енио, преди да се забият в някой от изумените му мъже!…

Ама, как така, Атропос го клела?!?… Нали нямаше повече римляни?!?… Нали бе надвил?!? Нали изтреби всичко живо надире?!? Нали беше триумфатор?!?

Пронизани, воините му капят като дуди!!!… Обстрелват ги и отляво, и отдясно!!!…

Ох… Размина му се!… Не го улучиха!… Още не, ала към него се носят дузина бръмчащи остриета!… Ще го засегнат ли?!?

За момент разперва ръце, опулен в посоката, от която се сгромолясва новото изпитание – нейде отвисоко, нейде иззад мъглата, дето не ми се удава да различа нищичко!… Що ли е там?!? И той се чуди!!!… Псува! Беснее! Било е измама!!!… Нагласена работа! Изиграли са го! Победата му е по-фалшива от егински сребърник! Неговата неуязвимост е колкото на комедиант, въоръжен с дръжка от метла!…

 

138 (202)

– Неее!!! Стооой!!!… – изпищяла изеднъж Родопис и залитнала, аха да се търколи от стола! – Чакай! Не го скривай точно сега!!! Ах, по граите!… Изтървах го!… Изтървах видението!… Защооо?!?…

– Какво?!?… – сграбчил я за раменцата, па я раздрусал Керсоблепт. Какво стана, миличка?!?… Какво става нататък?!?…

Ала апокалипсисът го нямало! Самоуката пророчица била заседнала в плитчините на настоящето и опитите й да се върне назад, сиреч по-право да се върне напред (Ама и оксиморон!)– към несъстояната, пък фатално предрешена бъднина, се оказали безрезултатни. Седяла тя като корабокрушенец – отчаяна, замаяна от безсилие, уплашена, всъщност вече претръпнала от уплаха, привела рамене гаче под три медимна товар! Зениците й бърже възстановили обичайната си големина, но не можели да фокусират нищо определено. Керсоблепт треперел в екзалтация:

– Божието осенение да не побягна, а? Тъй ли е и друг път? Кълна се, и аз зърнах оная… сцена… през вашите гледци! Но що се случи на финала, тъй и не вдянах!

– Не зная, дидаскалос! Дотук ми се даде!… Ами сега?!?… Ще го убият, ли?!?… Или вярно е неподвластен на всякаква угроза от физическо естество, както ми бе намекнато?!?

– Намекнато?!?

 

139 (203)

– Амче, да! Нали се сещаш – някой ми подсказва и показва всичко това!… Какво ти! Насипва ми го в главата с фуния, без да държи сметка колко мога да поема! Аз да не съм някоя Фемоноя, бе, хора? Изобщо не знам как да обработя това познание!… Хм… Ти пък какво се правиш?!?… Преди малко самият рече, че виденията ми с положителност са от Бога? Да не би да се съмняваш, а да лъжеш, че им вярваш, за да не разсърдиш щуравото дете? Да не би и ти да ме смяташ за пълна с въздух идиотка?…

– Аааа, по никакъв начин, чедо… Аз… Просто е твърде стран…

– Мисля, че Единствения, Всевладетеля, както му викаш, иска да ми разбули свръхприродното у Спартак, за да мога… някак… да споделя участта и мисията му! Убедена съм, че орисията ми е преплетена с неговата! Не преплетена!… Срастната е! Призванието на тоя… ъъъ… човек, ако е човек, де, е да пребори Силите на Мрака, а моето – да го подкрепям, да му служа! Но хич не разбирам защо подобен Херос, ако е всъщност Херос, а не някакъв… бррр… монструм (Тъй ли се казваше?) би имал необходимост от люде като мене? Ето, и ти го заяви – той вече е надвил самата Смърт!

– Абе – неочаквано оклюмал Керсоблепт. – То… Да… Ама… Още… Ненапълно…

 

140 (204)

– Моляяя?!? – надала вой Розоликата и забравила нацяло астенията си отпреди миг. – Как така ненапълно, старче? Ти шегуваш ли се с господарката си?!?… Не би ли се в гърдите, че си го оправил?!? Не прехвали ли го, че и той показал безпримерна борбеност?… Нали бил добре?!?… Оххх… Усетих аз, че ми дъхти на гнило…

– Момент, момент! – отскочил дидаскалосът като пред пепелянка. – Добре е момчето, добре си е, как не? Сомата му оздравява. Приема храна с лъжичка, пие вода през сламка… Обаче…

– Обаче?!?…

– Ами, не дохожда в съзнание! Лежи в унес и… така… Прекарал е в близост до… ъъъ… Полята на асфоделите дълго време и гаче е позагубил желание да се върне при живите. Току-виж е сърбал и от водите на Лета, що, ако сте внимавали в туй, дето ви давам за домашно четене, знаете, причиняват забрава на предишните съществования и…

– Стига! Престани да бръщолевиш наизустени думи, учителю! Речи ми какво му е!!!

– Е, що да ви река… Ще го бъде, о, въобще не го туряйте под въпрос, ала… му е нужен… подтик – да сети нещо, което да обнови ищаха му да съществува.

 

141 (205)

И тогаз, афектирана до забрава на всяко благоприличие, Родопис грубо сграбчила възрастния човек за реверите, па му се развикала отблизко, право в лицето:

– Трябва да ме заведеш при него! Трябва да му помогна!… Навярно имам способността да го изтръгна из комата! Представи си, че съм родена и с тоя дар!… Боже Паредър, що за нелепица? Виждам съдбините на разни случайни люде с половин век напреж, а не мога да провидя дори къде в двора живее едно момче! Както и да е… нали ще ми покажеш?!?

– Ааа, не! – одързостил се дядката на отчаян аподиоксис. – Туй не ще го бъде! Избийте си го от главицата!… Баща ви ще ни усмърти… Ще ни скълца на моретум и ще ни сдъвче, намазани на филия!… Моя милост, де… Вам може и да прости…

– Моля те, учителю, моля те, моля те! – просълзила се девойката. – Убедена съм, че съм в състояние да го върна! Ще гледаме татко да не усети!

– Не, не и не! Туй просто недейте да ми го…

 

142 (206)

– НЕ! ТИ ЩЕ МЕ ЗАВЕДЕШ!!! – гъмнал тогаз между каменните стени нечий страховит Глас, що безмалко не накарал Керсоблепт да си изплюе сърцето! Рекохме „страховит“, ала словото е бледновато! Това бил Глас смразяващ, секващ дъха и стягащ гръкляна в копринена примка, Глас ужасяващ, произвеждащ съвършено вцепенение!!! Дебел, нисък, уж равен и донейде даже неизразителен, но внушаващ усещане за безпределна обреченост! Глас, по-дълбок от дъното на Тартарос и по-злокобен от грохота на Харибда! Глас, що не принадлежал на живо създание, сиреч безплътен и потресаващо имперсонален!

Отде ли идел, Хекато светоносна!?!…

– ЩЕ МЕ ЗАВЕДЕШ! – изтътнал повторно, та дидаскалът почти си отвъртял главата в опит да огледа за миг всички кьошета на обителта, ала колкото и трескаво да се озъртал, източника на Гласа не открил!

Всъщност, открил го, ама отказал да повярва на откритието!

Периферното му зрение уловило устничките на девойката да шават в синхрон с отекващото из Небитието веление!!!

Да! В стаята друго одушевено същество не се намирало, пък дъбовата врата си висяла на жлебовете в покорна неподвижност, че и подсигурена с резе. (Старият асклепиад мразел да го безпокоят, дорде се занимава с госпожичката, а по друго време – още повече.)

Нямало начин, но Гласът дохождал от Родопис!!! Изскачал измежду белите зъбчета и розовото езиче на това сбъркано полудете!

Господарката, прочее, май отново изпадала в едно от чудноватите си състояния! Гримираните й очи пак се подбелили и погледът й станал като на оноскелис или друг вид мормолика! Снагата й се разтресла, а опитвайки се (или най-вероятно наказвайки се) да фразира подобаващо тоя кобен изговор, личицето й взело да се гъне в коя от коя по-противни гримаси. Посочила властно с пръстче гърдите на Керсоблепт и издала заповедта за трети път:

– ЩЕ МЕ ЗАВЕДЕШ! ОБЕЩАЙ!

Ако помниш, читателю, подобен, макар и идея по-слабо въздействен Глас чухме по-рано – при жертвоприношението на Фарсалас под Акмон. Тогава той като че идеше от гърлото на баща му – дъртия Ареев телест. Дали беше имитация на Божие послание, изиграна от вещ хистрион, или наистина тълмеше внушения Свише през човешки уста, не бихме се осмелили да бъдем категорични. И не, че не е важно, но по-важно ни се види друго, що усещаме и в настоящия момент – навярно заради някакви особености на тембъра, някакви грапавинки в окраската, или пък зарад зловещанието, което обличал в звук, оня Глас кънтял безапелационно императивно, безотказно повелително, безпардонно манипулативно, блокирал волята и карал слушащия го да задоволява всяко щение на тоя, що си служел с него. Така и сегашния! Затова, по същество, били изобретени те – за принуждение без употреба на физическа сила, за диктат връз разума. Усъвършенствали ги още в древни времена люде, занимаващи се с шаманство и заклинателство, имащи общо и с Орфеевското магическо припяване, и с ритуалното наричане, на което, според Платон, залмоксианците викат „еподе“.

Та и сега въпросният Глас упоил Керсоблепт по-ефикасно от шише скитска хаома, парализирал всичките му съпротивителни сили, оковал безтуй хилавата му решимост и го натиснал да клекне пораженчески.

Той, види се, изпитвал подобно въздействие за пръв път, ала за Родопис избликът не представлявал новост, макар да се явявал рядкост. Нередовната употреба на кое да е умение обаче, известно е, води до неговото закърняване. Ето защо учителят показал реакция едва на четвъртия повик на Гласа:

– ЩЕ МЕ ЗАВЕДЕШ! ЧУВАШ ЛИ?

– Ама, разбира се, миличка. Думата ви за мен е равносилна на закон!

 

143 (207)

Като малка, щедро богоосенената или пък, съобразно гледната точка, злощастно богоощетена Родопис често хортувала с такива Гласове. Така хвърляла прислужничките и бавачките си в ужас и ги заставяла безропотно да изпълняват прищевките й, някой път даже пряко заповедите на парадинаста. Но колчем научел за подобни случаи, Реметалк я наказвал сурово, та положила усилия да ползва тоя, май вещерски трик колкото се може по-спорадично и незабележимо.

Ще речете: Хм… Щом тъй лесно и по вълшебен начин контролира людското поведение, защо не си послужи с Гласа и срещу татко си? Защо не промие мозъка му по същия тертип, по който омайва останалите?

Много просто! Защото, ясно е, баща й е нашият, поне за момента, основен отрицателен персонаж, нашият най-крупен антагонист, нашата най-красноречива прозопопея на човешката лошавина, нашият злодей, ако можем да се изразим така, от най-първокласно и хомогенно тесто, при това замесено не с вода или мляко, а с най-смъртоносна отрова. Той заема в списъка на „гадните копелета“ място дори над Фарсалас! Пък знаем, за да бъдат равностойни на сподобените с дивинна харизма протагонисти (инак няма да е интересно), истинските нечестивци в една сага също следва да обладават изпъкващи заложби и преимущества, да засвидетелстват нечувани специални умения!

Та специалното умение на перинтоския стратегос се изразявало в притежанието на особено „затворен“ ум, особено неподатлива на внушения, включая и подсъзнателни такива, мисъл, и особено подчертана неуязвимост спрямо способите на магическото техне! По тая причина родописовите дарби не му влияели никак и може би отново по тая причина те го дразнели дотам зверски, че си поставил задачата да ги изкорени с чимовете.

При финия Керсоблепт случаят явно бил друг. Още от млад той се показал доволно податлив на въздействия тъкмо от тоя сорт. (Та нали неслучайно се посветил на лечителството, що си е половин чародейство, на тайните духовни учения и пророческите манускрипти!) Затуй връз него Гласът упражнил грамадна власт – предвидимо и строго по предназначението си.

– Да вървим у Бититралисови, мила моя! – възкликнал. – Още сега!

– НЕ! – шибнало го по челото рязко възражение. – СЕГА ЩЕ НИ ВИДЯТ! СЕГА НАВЯРНО ДОМАШНИТЕ НА СПАРТАК СА ПРИ НЕГО! НЯМА КАК ЕДНА БЛАГОРОДНИЧКА И ЕДИН АСКЛЕПИАД ДА СЕ ИЗТИПОСАТ ОФИЦИАЛНО В КОЛИБАТА НА НЯКАКВИ СИ СЕЛЯНИ! НЕ, ЧЕ ИМАМ НЕЩО ПРОТИВ, НО ГОСПОДАРЯТ…

– Ох, права сте, умницата ми! Господарят ще пощурее!

– ТРЯБВА ДА НАМЕРИШ СГОДЕН МОМЕНТ, КОГАТО НИКОЙ НЯМА ДА НИ ЗАБЕЛЕЖИ! И ТРЯБВА ДА Е СКОРО!!!

– Слушам! Само да измъдря начин да разкарам опекуна на ефеба! Денонощно бди над него!