СПАРТАК. РОМАНЪТ - епизод 36

СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 36

ПЪРВИЯТ У НАС РОМАН ПО КОМИКС, подпомогнат финансово от Национален фонд Култура.

НФК

 

Очаквайте Първа книга на хартия до края на годината.

Илюстрация – Теодор Манолов, цвят – Десислава Илиева. От комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 1. Проектът се издава от Исторически парк.

Исторически парк

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР на страницата: www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Епизод 36

 

128 (192)

Родопис действително полудявала от притеснение! Нервите й били изопнати поне тон над най-високия диапазон по Аристоксеновата „Хармоника“! Извъртяла се била почти половин луна, а тя не успявала да научи нищичко за състоянието на Спартак! Питала слугинята си Дария, разни перачки и един-двама от дворните аргати. Не го били зървали от оня ден, когато… (Или пък, от страх пред господаря, не смеели да споделят каквото и да е, свързано с него!)

– Аха – рекъл Керсоблепт невъзмутим, извадил от пазухата си кърпата, в която обичайно си духал носа, и се заел да попие разлятото чернило.

– Аха?… – избухнала ученичката му.

– Знам случая, дете мое… Тъжно… Но какво общо има с Делфийските химни, що преписвате тъй мудно и грозно? Тъй вяло и…

– Почти усмъртиха човек пред взора ми! Какво общо може да има? – извикала се девойката дотам гръмко, че гълъбът вънка зарязал трохите и си духнал под опашката. – Знаеш, понякога ме спохождат догаждания, що се сбъдват! Чини ми се, че онуй… селянче е зле! Не съм го съглеждала оттогаз! Май никой не е! Страх ме е! Мисля, че умира! Трябва да го прегледаш! Тайно! Само ти можеш да му помогнеш!

 

129 (193)

– Разбирам… – най-бездушно се заподсмивал дидаскалът, докато палел маслената лампа, понеже Слънцето – сияйното Орфеево Божество, се било разтопило напълно в мътилката отвъд могилата. – Аз… знаете… имам наклонността, а бих се осмелил да претендирам, и умението да удовлетворявам желанията ви, преди да сте ги още изрекли. Това за мен е и предизвикателство, и наслада, та…

– Чакай! Какви ги брътвиш?… Що искаш да…

– Искам да кажа, че вече го прегледах. Мислех да не достига до знанието ви, обаче, ей го на – изтървах се!…

Ирисите на Родопис блеснали като аметистови камеи, уловили под подходящ ъгъл немощните лъчи на светилника. Топлата влага връз тях се развънувала и изпод нея изплувала полуудавена надежда!

– Какво?!? – изхлипала тя.

– Добре ме чухте, мила моя… Вече го лекувам…

– Кого?!?…

– Е, Диомед от Картерокоме… Кого може? Момъка…

– Как?!?… Кой ти…

 

130 (194)

– Вижте, опекунът на тоя Спартак ми е стар познайник. В проскинеза ми падна, ничком ме кандърдисва. Що да чиня, погрижих се за хлапака. Бититралис вече му бе пъхнал в шъпата навлона за минаване през Реката на скърбите. Бе го отписал нацяло… Ама аз… Не стана лесно, де, но вие ме познавате – вещ съм в занятието си! В Перперек съм учил все пак! Наясно съм и с фармакеята, и с хирургията… Ох, само татко ви да не чуе, че… Нали няма да се изтървете?

– И що стана?!? – почти изпищяла Родопис, па стиснала тънките старчески китки като дръжки на аратрум, сякаш смятала да изоре пода с петите на учителя. – Казвай!!!…

– Чакайте! Не ме слушате! – Ако баща ви разбере, че съм лекувал човек от простолюдието, ще ме… Да си мълчите, ей!

– Не! Ти не ме слушаш? Щом момъкът е изцерен, защо имам тия странни предчувствия? Защо го усещам хем близко, хем тъй отдалечен, все едно не принадлежи на тоя свят?!?

 

131 (195)

– Еее, недейте се доверява на предчувствия, моля! Пазете духа на Елпис в сърцето си! И слушайте становищата на специалиста! Ще ви обясня: Тоя ефеб… Как да се изразя?… Той е чудо! Оказа се, че притежава огромни сили! Титанически, бих рекъл, и нека ме прощава блаженият Асклепий, Вселечител и Възкресител, ако плещя дивотии! Пак заявявам, тоз Спартак е нещо… не-виж-да-но! Запецна на Ахеронския бряг досущ рибя кост в гръклян и… пребори смъртта! Да, естествено, побутнах го тук-таме, без моя милост работата нямаше да стане, обаче и той стори доста повече от… нормалното! Добре е вече и…

– Леле! Майчице! Ти си… ти си… герой, учителю! И що?!? Убеден си, че е здрав, нали?!?

– Ъъъ… амиии… Недейте изпада в еуфория… Има още какво да се желае, но в общи линии…

– Знаеш ли?… Ти, за разлика от тоя против… ти, за разлика от баща ми, вярваш, че не си измислям ония видения, що съзирам, нали?

– Ъъъ… напълно… ви вярвам! Ама сега точно не искам да говорим за…

– Сигурен ли си?… Че ми вярваш?…

 

132 (196)

– Без дори най-бледа отсянка на съмнение… ъъъ… – запелтечил Керсоблепт в старание да се изкаже по-витиевато, – за мен вие сте проводница на висша отвъдна еманация и приемница на, ако мога да се изразя по подобен начин, чиста Божествена трансценденция, та нивгаш не бих се подвоумил да окачествя…

– Ооо, стига! – възнегодувала Родопис. – Стига с тия празни приказки! Езикът ти на Хераклов възел се сплете! Знам, книжовник си, вярваш, че силните чувства и сериозните теми трябва да се обличат в засукани словосъчетания, да не звучат всекидневно, ама… Значи ми вярваш? И викаш, че Спар… момъкът се е… един вид… донейде… самоизцерил?

– Тъй викам – докачил се учителят.

– Чувай тогава! Аз смятам, че той е… Зибитид! Ама истински!!! Очевадното му Сияние е едно на ръка! Това не е обикновен човек! Видях крещящо ярка картина от неговото бъдеще!… Водеше войска в бран срещу тия, за които разправяш, че служат на Лъжепротогона! На Ереб! Като Избрания го видях!

 

133 (197)

– Стойте! – обезпокоил се Керсоблепт не на шега. – Какво точно ви се яви?!? И аз, хм… имам известни подозрения, че… Опишете ми що съгледахте, колкото е възможно по-точно!

Родпис не чакала втора покана. Тя вече се била отнесла, била се вмъкнала в себе си, за да прогледа към незримото или пък да се присети за наскорошните апокалипсиси, а колчем сторела нещо подобно, безтуй огромните й очи се ококорвали (обаче зениците й се напъхвали под клепачите), фината й челюст увисвала, на устата й излизала пяна или пък от ноздрите й теквала кръв, а накрая сякаш заспивала на крак, като щъркел или врабче! Да, дидаскалът бил чувал, че разни врачове от земите на изток от Далечния изток умеели да доведат човек до хипнозис, граничещ с пълна омая и безсъзнание, ама въобще не вдявал как повереницата му се вътревглъбява самичка, без магическа помощ, без да ползва заклинания, без да пие свещени напитки или да се фокусира връз движението на някакви апотропейони и прочее вълшебни предмети!

Но ето, малката комай вече се намирала вън от настоящето, пренесла се била на познатото ни бойно поле от несъстояни времена, що имало тепърва да дохождат! Гледката лесно изникнала отпреде й! Нали я помнела по-подробно от собствения си живот!

Продумала равно, неизразително, гаче сричала от книга на език, който не разбира:

– Той е… лавагет на… грамадна войска! Върви най-отпред… воините му… без строй и фаланга, всеки на своя глава, се носят подире му… Ранен е! Стрела му стърчи от гръдта! Навсякъде около него – врази!… Мисля… римляни! Да, със сигурност – безчет римляни!… Мраколюбци!… Така ли ги наричаше, учителю?… Изклани!… Обезглавени!… Зверски разчленени… Той носи на рамо труп на другар!… Дребничък такъв… Плете крака… Кръвта му изтича… Сиянието му гасне… Сетне… Ъъъ… Не разбирам що точно става… Май се препъва… Пада… Абе, някак изчезва… Тълпата негови следовници го поглъща за миг… И изеднъж се възправя… като прероден! Мъртвецът вече не е на рамото му… Комай и стрелата я няма… Той е нов, още по-силен и…

 

134 (198)

… Още по-безмилостно жесток! – простенала, протегнала ръчица към беловласото слепоочие на дидаскала, досегнала го с пръсти едвам-едвам и оня за миг зърнал всичката гледка, съдържаща се в ума й, та си изкарал акъла!!!

Ние с тебe, читателю, тая гледка я знаем. Вече сме я рисували и съпреживявали. Затова не ще описваме за пореден път зловещата газообразна обвивка на темпоралния възел, дето, заключено и строго препятствано дори от най-незначително отклонение в начертанието си, произтичало неотвратимото събитие, на което се явявала свидетелка младата пророчица, не ще се мъчим повече да обрисуваме стените на тоя метафизичен сплит, изградени от омотани един около друг и съобщаващи се един с друг в безкрайни разнопосочни лабиринтоподобни решетъчни структури протяжни ганглии, разтегливи неврони и свръхеластични аксони, представляващи взаимовръзките между всевъзможните минали, сегашни и бъдещи импулси за пораждането и функции от случването на въпросната ситуация, не ще се занимаваме отново с обстановката в това кълбо, обкръжено с хилядостенна мембрана, с мека, ала по-здрава от метеоритно желязо предпазна плацента, изтъкана от спираловидно усукани полупрозрачни паяжини, отграничаващи вероятното от сигурното, а ще се съсредоточим върху ставащото в самия свиващ се и разпускащ се със скоростта и неравноделния ритъм на претоварено сърце глобус от сгъстено и центростремително въртящо се безвремие…

– И ето го!… – прошепнало момичето с изненадващите дарби, помръдвайки ръце в спорадични конвулсии. – С ордата, що прилича на сонм вампири, нежели на войска – хиляди окървавени, дрипави мъже, що повтарят стъпките му като слепци… Движи се уверено низ мъглата. До кръста му е по-гъста от подквасено мляко, а нагоре се леко изтънява, ама погледът му пак не смогва да я прониже по-далеч от върха на гладиуса в протегнатата му ръка. Под стъпалата му вече не жвака месото на неприятелите. Свършили са, не е останал пукнат за убиване!

Спира!… Май е надвил! Напреде е празно… Надире са хилядите, осмелили се да му застанат на пътя, наситнени на късове… Стои неподвижен, леко прегърбен, докато отзад избухват жизнерадостни крясъци… Удържал е победа! Пак! Людете му ликуват с вдигнати ръце! Размахват очукани оръжия. Не долавям ни звук, но е ясно, че всички са обзети от невъздържана веселост, а усмивките им лъщят в садистична възбуда… Един от тях вдига от земята щандарт със златен орел. После го стоварва връз голям камък!… Главата на орела се сплесква, клюнът му хлътва и той заприличва на костенурка. Друг, обърнат настрани, препикава с доволство друг щандарт. Останалите блъскат радостно мечове о щитовете си, извличат из пушилката паднали врагове, отрязват им по някой кичур коса, за да им присвоят душите, или пък направо им махат главите и ги набучват на копията си. Всички изглеждат облекчени, изпразнени, уморени, но щастливи… Досущ наиграли се деца!…

Всички освен него, що се взира вцепенен в полусъсирената сива пелена пред себе си, докато плащът му плющи на вятъра като крилете на Танатос. Взира се с подозрение! Там – посред злокобната неизвестност, би трябвало да го чакат нови жертви!

Обаче няма!!!…

Съмнява се!

Не му се вярва!…

Прекалено лесно постигнато е, за да е истина…

А!… Ето един оцелял от клането! Да, римлянин е, няма какво! С халчеста ризница, кожени кори на раменете, каска с форма на обърната котила и червено наметало! Лази на четири крака право насреща му!… Съвсем е объркал посоките!…

Спартак го приближава и вдига гладия…

 

135 (199)

Оцелелият го забелязва!… Надига се потресен, застава му на колене, моли се, кърши ръце, плете пръсти!… Спартак обаче… Стига, бе!!! Това не мога да го повярвам!… Та той беше такова добро момче!…

Забива меча в гърдите на мъжа с дотам бесен замах, че пробива и лориката, и туй, що оня носи отдолу, и ребрата, и месото и пак дрехата, и пак лориката откъм гърба, че даже и сагума, па изскача отзаде, увличайки подире си дълбоко в разкъсаните тъкани и предпазителя, и даже китката, що стиска лакомото за човешка плът оръжие!

А Спартаковите стратиоти с вид на просяци наблюдават в изстъпление чудовищния спектакулум, подскачат, пляскат се по коремите, подсвиркват, хилят се, навярно гръмогласно, и скандират, навярно името на водителя си!!!…

Ама, отде тая кръвожадност у нявга хрисимия сирак?!?… Защо такава катастрофична метаморфоза?… Какво вкорави по-мекия му от персийски памук характер дотам крайно? Хем си е той, в това съм съвършено убедена, хем е загубил всичко собствено! Всичко човешко! Останало му е само Божественото – сурово, Кавказки студено и Олимпийски невъзмутимо!

 

 

 

216 Views
error: Content is protected !!