Спартак. Романът. Епизод 35

СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 35

ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ РОМАН ПО КОМИКС, подпомогната финансово от Национален фонд Култура.

НФК

Очаквайте Първа книга на хартия до края на годината.

Илюстрация – Теодор Манолов. От комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 1. Проектът се издава от Исторически парк.

Исторически парк

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР на страницата: www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Епизод 35

122 (186)

Родопис обаче въсела пред мъчителя обляното си в кърви личице, втренчена с непреклонна омраза в празното пространство надире, мърдайки устни в беззвучни проклятия.

– Жрица ме устройва… – изплюла в един момент. – Ще се разкарам от тебе!

Това, естествено, се явявало провокация. Докато майка й обитавала нашия свят, младата Реметалкида нямало да напусне родния дом и парадинастът прекрасно го знаел, ала въпреки всичко, се изпълнил със смесица от безсилие и ярост.

– Припадничава фантазьорка! – постарал се да вложи в обръщението подобаваща доза презрение той. – Устройвало я! Та ти не можеш да издеяниш и час без топла вода, тоалетни принадлежности и шантавите свитъци на Керсоблепт! Нали ако те захвърля в някой планински хиерон, ще пририташ от ужас още при първата въшка, която ти скокне из брадата на архиерея, глупачке? Знаеш ли как се живее там? Пък ти не си навикнала да пребиваваш извън разкоша и уюта! Не си навикнала да не разполагаш с нищо! Разглезена дрисла!

 

123 (187)

– Дреме ми за твоя разкош! – креснала Розоликата. – Дреме ми за уюта ти! И за иманетата ти, а най-паче за това кому ще ме подхвърлиш! Нищо от тия работи не ме интересува ни най-малко! По-важно, по мое мнение е, че родителят ми е чудовище, чиито служители пребиха невинен момък до смърт! Ако сега Спартак издъхне, теб ще обвинявам! Вечно! И наистина ще се махна оттук!

– Изчезниии!!! – изстенал парадинастът с насълзени от огорчение или пък от преиграване очи, па посочил вратата. (Изглежда, забравял, че се намира в Родописовите, сиреч в дамските покои и е редно да се изнесе самият той.)

– Душевадец! Прокруст! – процедило момичето и се упътило към изхода със скован гръб и надменно изпъчени гърди, гаче било глътнало пастирска гега. – Не ще дозволя да ме кастриш и разпъваш според собствените си мерила за това как следва да се държат жените! Аз не съм мама! Бъди здрав, кириос…

И Реметалк останал сам – да гълчи мраморните статуи, що го изслушвали по-покорно даже от подчинените му.

 

124 (188)

– Сбелсурде, Сбелсурде, и вие, Аксиеросе, Аксиокерсо и Аксио… н‘ам кой си, па и ти – лицемерни Касмиле, ти, мними покровителю на древния ми генос! – занареждал като на погребение и понеже силното вълнение го замаяло, се подпрял на едно от мраморните изваяния – май богинята Еос, сиреч тракийската Сура. (Както, забележете, Спартак често наричал малката господарка на мислите си!) – Защо не ми дадохте син? Да го баре пречукам от пердах! Защо малоумната Хиона зачена сал еднъж в целия си безполезен животец и накрая пръкна момиче, при това повредено? Защо и наложниците ми не добиха плод? Оная селяндурка е виновна! Оназ озъбена вълчица – майката на копеленцето! Тя провали всичкооо!

А сетне, опасявайки се да не го чуят и разнесат тайните му по цялата базилея, продължил наум:

„Подмами ме дивачката!… Душата ми изпепели от мерак, пусто да остане!… Щом я зърнах тамо – на панегириса, да опъва лък и да язди също ефипарх – в кожени гащи, умът ми слезна в чреслата!… Ама се побоях от баща си, та… Инак, кво – сега палето можеше да е мое… Същи звяр е, ей! Такъв наследник да има човек! Абе… то и Родопис сякаш оназ я е раждала!… И тя е бясно животно!… Ама… женско… За нищо не става… Е, не хептен за нищо… За едно става… И оная ставаше, ей Богу!…“

 

125 (189)

Сетне изеднъж добил отнесено изражение. Обърнал се към статуята, що донейде наподобявала Родопис – нетолкова по черти, колкото по изящество и пропорции – и докоснал хладната й долна устна. Тя си останала вдървена, като щерка му одеве… И всякога!… Помилвал я, въпреки туй, по изискано стилизираните къдри с едри, спирални кичури, досущ йонийски волути, помирисал ги, макар да не миришели на нищо, па плъзнал ръка по коравите й девически гърди, що в отличие от косите, били скулптирани в стриктен мимезис, сиреч подчертано натуроподражателно. Чудни гърди!… Да му било останало вино в стакана, щял да ги облее и оближе… Постепенно задишал накъсано, пресегнал се към задните части на изваянието, опипал ги с Евклидова акуратност, описвайки с длан прецизни кръгове, локсодроми и клелии по полираната им повърхност. Удивен от съвършената заобленост и гладкост на тия направо образцови коники, ги заобиколил и притиснал слабини към тях. Дааа… Някога се срамувал от подобни изблици, някога страдал зарад неуравновесеното си влечение към жени, които го отблъскват, ала с времето разбрал, че животът предоставя истинските удоволствия в твърде незначително количество, за да си позволи човек да ги пренебрегва от морални съображения. Е, възбудата от собствената рожба, при това тъкмо в мигове, когато го ненавиждала най-искрено, все още прикривал. Пък, като я биел, противоестественият порив на плътта му донейде се уталожвал. Но, няма какво, приятна, много приятна тръпка му осигурявала тя с каменната си ненавист. Смесица от завладяващо плътско неудовлетворение, ала и обилен, тъй да се рече, душевен оргасмос!… Приятно, много приятно било и сегашното усещане, що произвеждало твърдото, ала, види се, вдъхновено моделирано, уж тънко, жилаво, а пък щедро уплътнено на точните места тяло, що въздействало дважди по-притегателно именно поради индиферентността си към жежките емоции в сърцето на злодея и презрителната си отдалеченост от грубия прагматизъм в ума му.

– Момчето било особено… – зашепнал в ухото на застиналата грация. – Бре, мама му! Ама, нищо не вдяваш ти, свидна дъще… А уж си провидка, хе-хе… И оня не вдява… Превъзходно! Ще вдене на кукуво лято… Пък ако все пак вдене… И да гъкне, никой не ще му се върже… Е, ще го убия, разбира се… Държа го под око, миличка! Наблюдавам осторожно тая издънка на вразите ми, що досега кротуваше, ала в момента се кандилка на палци по острието на скалмето!

Помечтал малко за любов, унижения и мъст, напомнил си да привика родописовата робиня, за да изхвърли в нея натрупаното недоброкачествено напрежение, но се сепнал! Изпитал комай леко неудобство от себе си…

Хукнал да догони щерка си и да измоли прошка…

 

Глава Х (ХVI)

ГЛАСЪТ

 

73 медическа година (94 г. пр. Хр.)

Ден трети на Боедромион (24 септември)

Скрипторият на Керсоблепт в Господарския дом, тюрзисът Еге, Перинтос

 

126 (190)

Било късен следобед. Клоняло към заник. Някакъв полудив гълъб прехвърчал над крепостната стена, устремил се към Господарската къща, па се посадил на втория кат на триетажната кула в ъгъла, връз покрития с дебел пласт сухи курешки перваз на едничкото й прозорче. (Какво ти прозорче – засводена дупка, направо амбразура!) Ако гламавата птица отбирала от архитектура баре малко от малко, несъмнено щяла да се зачуди кому е притрябвала въпросната примитивна пристройка от ломен камък, защо е зашита за тухлената резиденция като с червен канап и защо двете се връзват по-малко от кошара и мраморен мавзолей? Ала гадината не се вълнувала от таквиз неща. Тя се радвала, понеже виждала на перваза надробени трохи, с които желаела да се засити. А трохите били турени там от асклепиада Керсоблепт – обитателя на одаята с прозорчето, що като заклет аскет и враг на излишеството, нарочно си бил избрал за жилище това неприветливо местенце – зарад уединението и спартанската атмосфера.

Ако пък незаинтересованата перната твар не мислела само как да натъпче стомаха си и погледнела през отвора, което въобще не сторила, щяла да съзре тясна килия, пълна със свитъци, мастилници, лекарства, церове, отвари, тинктури, прахчета, пудри, настойки, извлеци, микстури, разтвори, мехлеми, мазила и тем подобни субстанции, разпределени във всевъзможни шишенца, хаванчета, купички, пиксидки, кесийки, вързопчета, гърненца, сахани и панички. От обилието на въпросните дреболии в иззидания от груби квадри куб не оставало много място. Затуй единствените мебели били клине със сламеник, стол и най-проста маса, зад която сега седяла Родопис и пишела с прехапано езиче нещо на парче папирус. Дидаскалът й висял край нея, облегнат на очукания си асклепиев жезъл, и заничал отвисоко, готов да възрази при най-незначителната й грешка.

Тоя мъдър старец съвместявал няколко длъжности в ойкоса. Преди над триийсет лета бил нает от реметалковия отец – Абрузелм, за, така да се каже, дворцов лекар, и дълги години работил само това. Предвид забраната да цери другиго, освен членовете на фамилията и евентуално близки евпатриди, заниманието му било песен. Намерил достатъчно време да усъвършенства койнето си, да схване донейде и латинския, па да се посвети на любимата си деятелност – четенето. Сетне се пробвал и за книжовник – почнал да сбира и записва разпиляното през вековете орфеево познание, що, предавайки си най-паче устно, жреците по земята Перке отдавна били изопачили и изпозабравили. Превеждал обратно на тракийски вехти текстове, свързани с учението на пророка, които навремето негови последователи съставили и записали на гръцки, за да се разпространи по-лесно Тайната епистема по цяла ойкумене. Така дните му минавали ползотворно и неусетно.

Добре, ама Реметалк, що в един момент навлякъл мантията на отеца си, мразел да плаща залудо, та затуй му измъдрил допълнителен ангажимент. Делегирал му обучението в музическите науки на десетгодишната опърничава умница Родопис. Асклепиадът се заел да я образова, да я запознае с чуждите езици, с елементарното смятане и грамотното писане.

Тук читателят навярно ще възрази: Че кой ми ти тракиец, моля, би се интересувал от азбуки и цифри, кой в оная епоха би бил склонен да влага средства в заниманията на наследника си с тях, хеле пък ако оня е момиче? Та посвещаването на жени в секретите на познанието се наблюдава твърде слабо дори при доказано непрактични племена като елините! Що да речем тогаз за нашенците, дето поначало недолюбват литературата и алгебрата? Да е отрок, що занапред ще управлява имотите на рода, иди-дойди, ама щерка – звучи като да тренираш биволица на Лемноски пентатлон!

Проблемът обаче бил там, че Розоликата се очертавала единствена приемница на баща си. Подир време, по липса на братя и сестри, щяла да се окаже буквално последната Реметалкида. Дотогава, естествено, трябвало да мине под венчило с, както разбрахме, задължително заможен и влиятелен аристократ. Ала ако я оставели неука и несъобразителна, ако я занемарели до типична матрона – сянка на мъжа си, с великия й генос било свършено! Ето защо изниквала необходимостта да се възпита другояче – да се превърне в начетена, оправна, властна и борбена личност, умееща да ръководи семейните дела, да умножава семейните притежания, да контролира семейните разходи и приходи, да командва целия семеен парад и тъй да съхрани събраното от предците й влияние и да умножи постигнатото от тях, та щом добие синове, скъсаната династическа верига да заблести отново в съвършената си цялост.

И по тая причина от няколко години насам, наместо да играе с куклите си или да бродира в гинекейона, малката госпожичка се тормозела с езици, математика и кълване на букви по няколко часа дневно.

Ама днеска нещо не я бивало!… Хич не можела да се събере – час по час шарела с огромните си очи в четирите посоки на света или пък се вцепенявала в мисли. Очаквано, объркала някаква заврънкулка в текста и учителят ядосан изтръгнал перото от пръстите й:

– Стойте! Пак сглупихте! Уфф… Не сте на себе си, ваша милост! Какво ви става? Обезпокоена ми се видите!

– Не съм съсредоточена, учителю, прав си! – оплакала се девойката. – Мъча се, ама… Прости ми! Изобщо не ми е до тия… глупости…

 

127 (191)

– Глупости? – възмутил се Керсоблепт най-неподправено. – Пейаните на Филамон, преведени от самия мене, за вас са глупости? Речете ми тогаз какво по-умно занимава съзнанието ви?

– Ами, да! Глупости са… – отбълъснала ядно свитъка Родопис, при което обаче закачила мастилницата и тя се разсипала връз кривите, току-що надращени знаци. – Аууу… Съжалявам!… – възкликнала, преди да се разреве. – Съжалявам, дидаскалос! Не исках да… И да те докача не искам! Аз… То… не е зарад Филамон. Просто съм в ужас! Помниш ли момчето, що татковите главорези пердашиха? Бях там и… Разправях ти вече!…

Керсоблепт поклатил достолепната си глава с дълга, прошарена брада и буйни по тила, пък съвсем изпадали от темето коси:

– Знаете ли колко струва тоя библиос, благородна? Чак от Сирия го карат! Сега, като изсъхне, ще трябва да го чегъртам, да не става зян! Макар че е тънък, едва ли ще се получи…. Ех, да беше пергамент!… Ама защо плачете?

– Аз за друго ти говоря, човече!… Играха на епискирос с главата на един сирак!… А ти – библиосът, та библиосът!… Важно ли е колко струва?…

 

 

395 Views
error: Content is protected !!