Илюстрация – Теодор Манолов, Евгений Йорданов – от комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2. Проектът се издава от Исторически парк
ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ РОМАН ПО КОМИКС. Първа книга на СПАРТАК. РОМАНЪТ бе подпомогната финансово от Национален фонд Култура.
Очаквайте я на хартия до края на годината.
Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС“СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР www.facebook.com/SpartakosTheLegend
Теодор Манолов
СПАРТАК. РОМАНЪТ
Епизод 32
96 (160)
Пазачите под краката му били нещо повече от сащисани. Побояли се! Чудовище висяло връз главите им – изчадие, пъплещо като насекомо, излюпено от яйцата на Арахна, или пък пълзящо отровно влечуго, изсулено из влагалището на Ехидна, плод на долно кръвосмешение с брат й – дракона! Не било човешко неговото поведение – да скача на подобни разстояния и да лази вертикално по стените, хем пък с тая бързина! Минало се известно време, дорде се опомнят, дорде прошепнат по някое заклинание против демони, дорде замахнат да запокитят маждраците или пък посегнат към кожените колчани. Накрая, криво-ляво, привели в готовност метателните си оръдия, ала късно!
Момъкът вече бил издрапал до горния ръб на куртината и се бил претърколил на огладената от подметките на стотици воини в течение на дълги години пътечка край зъберите.
– Еййй, тоя ни хързулна зле! Направи ни на ахмаци!… – излаял началникът на караула, сочейки нагоре. – Стреляйте, вашта семка!!!
97 (161)
– Връщайте се, будали! – грачел авторитетно пък Суратралис. – Марш обратно по стъпалата! Не видите ли, че ще се изплъзне!… Отиде, та се не видя!
– Ти да си затъкнеш гагата, че ни изтрови! – сопнал му се началник-караулът. – От устата ти змии и гущери пълзят! Човек да го е гнус зъбите да ти избие!…
Измамените стражници хукнали наново към стълбата с викове: „Скоро!… Изпуснахме го!… Господарят главите ще ни откъсне!“, ала Спартак вече разполагал със солидна преднина…
Той полежал връз стената няколко мига – имал крещяща необходимост от отдих. Сърцето му се опитвало да продупчи гръдния му кош, блъскайки се като таран в ребрата. Дробовете му изпущали звуци, подобни на тия, що произвеждало ковашкото духало на Бититралис. Въобще не чувствал нозете си, а дланите му били раздрани до кокал от естествената рустика на крепостния зид. Въпреки студения вятър, що свирел между зъберите, му се дощяло да заспи на място и да не се пробуди до края на света.
98 (162)
Ала дочул ново тупуркане и кой знае отде сбрал силица да се вдигне. (Май право говорели, че е изчадие!) Край него изотдолу изпищели стрели, дори забърсало ръба на стената, но не им обърнал внимание, нямал желание даже да се завърти и да ги изгледа. Покрай бойниците отдясно, т. е. откъм югоизточната кула се задавала нова заплаха – пристигал войник с факла и вдигнат ксифос.
„Майчице мила! – възкликнал наум Спартак, нищо че не познавал собствената си майка. – Ще има ли нявга отърване от тия!!! Ама и досадници!…“
След като се вгледал по-внимателно в тъмата обаче, притесненията му се уталожили: „Ха, като че ли е само един! Горко му! Ама трябва да го просна, пък да го овардя да не се сурне от зида?“
Имал време да се нагласи в удобна, стабилна стойка, да поеме дъх, че дори и да проследи движенията на новия противник, правейки си сметката как да го неутрализира.
99 (163)
Стражникът го атакувал по класическия маниер – с предвидимо разсичащо движение по вертикала от горе надолу. Изобщо не зацепвал, че беглецът е противоестествено бърз и подобен изтъркан подход не ще го озори.
Момъкът сграбчил в левица въоръжената му с меча ръка и нейният стремителен замах мигом бил преустановен. В това време забил лакътя на десницата си в гърдите на горкия човечец, внимавайки да не го стори прекалено енергично, че последният да не излети из куртината и да се премаже долу – на двора. При този къс, ала съкрушителен удар дебелата един пръст кожена кираса на воина поддала и се сплескала като калъп прясно сирене, оня загубил опора, изпуснал оръжието и факлата, която паднала под стената, и се свлякъл на пътечката без глътка въздух в дробовете си.
И ето как, наглед почти на шега, а в действителност с поемане на убийствена доза риск, преждевременно съзрелият шестнайсетгодишен юноша преодолял и последното препятствие към свободата си!…
100 (164)
– Само дано не съм уморил някого! – помислил си, докато се извръщал да метне сетен поглед към мястото, на което бил израсъл и възмъжал. – Ако ме заловят и няма жертви, ще ме бичуват, ала може и да оцелея! Но, виж, ако някой от реметалковите бойци е поел на пратеничество при Гебелейзис, тогаз ще ме обесят на свещения дъб пред портата и ще оставят тялото ми тамо – да ме опоскат гаргите!…“
Суматохата била по-велика от тая на Дионисиевите празници в столнината! Отдолу, отляво, отдясно и отгде ли не се разнасяли викове, стенания, пъшкания и вайкания:
– Край!…
– Духна!…
– Тежко ни и горко!…
Крясъците на войската и пазвантите обаче утихнали. Не изеднъж!… Замлъкнали един по един, макар всички да продължили да си вършат работата, сиреч да се щурат насам-натам без видими резултати. Защо ли?
101 (165)
Спартак се нагласил между зъберите, готов да скочи от външната страна на зида в омекналата от дъждовете почва и излинелия треволяк край реката, подритнал меча на поваления, издаващ странни звуци и държащ се за гърдите стражник по-далеч от него, че оня да не го докопа изневиделица, и огледал ситуацията на двора. Надявал се на някой от прозорците на господарския дом да мерне изключителната Родопис, обаче нея я нямало.
Виждал цялата къща, ама не фронтално, не откъм портика, а под ъгъл, в три четвърти – повече от източната страна и по-малко откъм фасадата. По стълбите пред тетрастила крачел ненавистният Реметалк („Хм, ясно защо войската си глътна езика!“), който размахвал ръце като перките на вавилонските ветрени мелници, описани от Херон с известно закъснение подир нашата история. По петите му се влачели Хортензий, близнаците и другите гости, що също жестикулирали възбудено, опитвайки се ужким да го успокояват, а след тях през вратата тъкмо се източвали Авлузелм, любопитни слуги и настръхнали надзиратели с факли и маслени лампи.
102 (166)
– Изродииии!… Нещастнициии… Избягаааа!… – надавал неистови воеве парадинастът. – Затри човек от хората ми и духна, клетите ви майки да онодяяя!….
– Ааа, недей така, сияйни! – турил римлянинът ръка на рамото му с риск да си изпати. Сега вече говорел на тракийски: – Никого не е затривал! Всички сме свидетели, че се получи злощастие… Случаен инцидент…
– Да, ми! – подкрепил го Филотей (или пък двойникът му) също на тракийски, но доста развален. – Боец твой зле препъва… череп разбил връз… ъъъ… връз ръб на трапеза! Това станало, нищо повече!…
„Ах, как изопачаваш истината, мръснико!… Убиец ме изкара!…“ – крещяло чувството за справедливост на Спартак в ушите му, ама сила да изкрещи самият той не му била хартисала. Добре било поне, че макар и с още по-опашати лъжи, чужденците пресекли недостойното преиначаване и не му позволили да се разпростре сред обитателите на имението.
– Началник-караулаааа!!! – задъхвал се Реметалк. – Кой еее! При мен!!! Тутаксииии!!!…
103 (167)
Позованият офицер дохвърчал с бързината на ураган. Отдал на парадинаста чест, паднал му на коляно, поднесъл му ксифоса си обнажен, забил поглед в настилката и побързал да се натегне, дорде главата му си e още на място:
– На, могъщи, посечи ме! Заслужавам си го! Изпуснах беглеца!… Не успях… Омагьосан е, прочее! Властелинът на Бездната му е плюл в гърлото! Обезсилен бях от пъклено чародейство! Ей на… с очи го зърнах!… Инкарнация на самото всевластно зло!!!… Търчи по зидовете право нагоре… тялото му – в хоризонтално положение… и тъй се движи, без да пада!… Нозете му лепнат по камънака, гаче е паяк… А какви подскоци прави!!!… Омота хората ми в незрими мрежи! Страшилище!… Такова чудо не бях…
– Спри да бръщолевиш тъпотии, безумецо – промълвил Реметалк бавно и с леко заваляне, – и строй незабавно всичките си дръвници пред взора ми!…
– Слушам, твоя милост!
104 (168)
Спартак гледал невярващо въпросния завършен негодник, ала гледката му втръснала бърже – погнусен бил от тоя човек, от тоя двор, от това затулено между четири дебели дувара парче от света, в което съжителствали разточителността на оядените и грозната нищета на вечно гладните, опротивял му тоя град-затвор, втръснала му тая цитадела на скръбта, опорочена от коравосърдечието на големците и апатията на пенестите и робите, повдигнало му се от лъжите, лицемерието и пълното изопачаване на реалността, от извращаването на цялата логика на живота, на което били способни фалшивите богоизбрани – „знатните по рождение“, само и само за да бранят господството си! Един такъв „благородник“ току-що го бил нарочил за душегубец, че да потули плодовете на пиянското си заслепение!
„Добродетелта, сине, не идва от титли, потекло и почести. Туй не съм го измъдрил аз! – спомнил си момъкът една от хилядите „лекции“ на Бититралис. – Атиняните, е рекъл още Антистен, що се гордеят със своя произход, не превъзхождат добитъка, роден в Атина!“
105 (169)
“Всичко е съвсем просто и ясно – поучавал го още Хромия. – Макар да сме убедени, че нищо, освен притежанието на злато, не издига тъй наречените евпатридид връз нас, за да оцелеем и да се нахраним, сме длъжни да изпълняваме стриктно нарежданията им! И това от години се опитвам да ти го набия в главата! Подчиняваме се, значи, на всяка заповед, ала действаме чевръсто и качествено! За да не даваме повод да ни овикват или наказват! Вършим, разбира се, за което ни се плаща, а се дъжим обрано и настрана, за да не ни принудят да угаждаме и на прищевки, що не ни влизат в задълженията! Ясно?!? Но!… Едно е да изпълняваш, друго е да се подложиш на унижения или тормоз! Последното ние, свободните граждани и селяни, не бива да допущаме! И точно по тая причина се посвещаваме на задълженията си с възможно най-голямо рвение! Стигне ли се обаче до гаври и поругания, не се оставяме да ни тъпчат, а се опираме на Закона! Е, понякогаш той не върши работа… И тогава…“
„Тогава какво?“, настоявал да научи Спартак! Ала Бититралис не се доизказвал относно начините за реагиране при подобни извънредни обстоятелства…
106 (170)
Ала ето, днес младият виночерпец бил връхлетян от тъкмо такъв частен случай, сблъскал се с тъкмо таквоз бясно и неконтролируемо изключение от правилата! И тогава… Тогава всичките указания на осиновителя му отишли в задния отвор на Керберос!…
Отвратен, момъкът се обърнал и скочил от стената. Тупнал върху меките, вече попрогнили от есенната влага треволяци, смазал ги с нозе и даже леко затънал в калта под тях, преметнал се еднъж-дваж, възправил се и побeгнал към моста на Усойница – последно усилие, преди да се превърне в свободен човек…
Свободен? Докога? Бил сигурен, че още тая нощ ще почнат да претърсват цялата околност и да преобръщат дърво и камък, за да го открият. Реметалк нямало да остави простъпката му безнаказана, че да не захванат да му се противят и другите аргати.
Виковете иззад стената не секвали, суетнята и глъчката, изглежда, дори се умножавали. Подготвяла се потеря…
„Сбогом, Розолика! Сбогом, чичо! Моля се да сте добре!… Дали ще ви видя пак? – говорел си наум Спартак, докато търчал сам в тъмата и плачел безутешно. – Сега съм беглец от Закона, що ужким следваше да ме защитава!… Ще ме гонят с кучета като див звяр! Няма да е леко да се изплъзна! Амче в Еге има петдесет шлема войска, без да считаме надзирателите! Трябва да ида на „тайното място“ и да се въоръжа, та дорде ме хванат, да взема главите на колкото може повече от тия лоши люде!“