Спартак. Романът. Епизод 30

СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 30

Илюстрация – Теодор Манолов, от комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2. Проектът се издава от Исторически парк

Исторически парк

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ РОМАН ПО КОМИКС. Първа книга на СПАРТАК. РОМАНЪТ бе подпомогната финансово от Национален фонд Култура

НФК

Очаквайте я на хартия до края на годината.

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС“СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Епизод 30

78 (142)

След миг го пресрещнал втори стражник! Той, видело се, бил як и опитен – мускулатурата, стойката, опрятното и лъснато снаряжение, диспозицията на тялото с вдигнатия меч, захватът, мощният размах, разчетът на стъпките тъй, че да се озове на точното място в правилния момент – всичко при него било като по книга. Но момъкът за нула време развалил стройната композиция – блокирал светкавично ръката с ксифоса и с убийствен юмручен удар в корема сгънал нападателя като прана мантия, а след туй продължил напред без промяна в скоростта.

– Не! Не може да бъде!!!… – стенел Реметалк от гняв и безсилие, гледайки как телопазителите му окапват един подир друг, досущ презрели дуди.

– Леле… хубавецът е жив звяр! Феб, Ахил и Одисей в едно! Чаровен като девойка, силен като млад бог, пък и красноречието владее! – забърборили във възторг близнаците…

– Което си е право, право си е! Сципион Емилиан и отгоре! Таквиз храбреци ни трябват за арената, дето ще строим! Такива стават любимци на публиката! – включил се и Хортензий.

И ето че забавата се възобновила!… Постъпката на парадинаста и ответа на момъка стъписали всички, ала опасните действия на последния подействали на компанията освежително, окуражително и обещаващо – чакали ги нови атракции… Коментарите се подели с ентусиазъм, усмивките се завърнали, бодра руменина пропълзяла от долу нагоре по побледнелите физиономии.

А Спартак вече се опомнял от варварската еуфория, що деформирала емоциите му в неприсъща на неговия характер жестокост, и потта му се вледенила, когато осъзнал безумието на ситуацията, що произвел от едното нищо.

„Какво направих? – трескаво се питал, докато прескачал гърчещия се сякаш от епилепсия на пода стражник. – Явно Бититралис е прав, че ми хлопа дъската, че нямам разсъдък за половин обол, ала, Метис ми е свидетелка, не мога да търпя повече! Дадох дума да не върша щуротии!… А пак я оплесках!!!… Сега накъде?…“

Към вратата, естествено! Извън тая омацана в похабено ядене зала! По-далечни цели все още нямал. Два-три разкрача натам обаче го чакало ново препятствие – налетели му другите двама стражници.

 

79 (143)

Налетели му стръвно, с голи остриета, един отляво, другият отдясно, ала в средата, между двамата зеел тесен отвор. Всъщност, ако се налагало, момъкът могъл да се провре и през по-тесен! Противниците му обаче не били вчерашни… Те замахнали с ксифосите синхронно – в един и същи миг, ала в противоположни направления тъй, че да възпроизведат действието на ножиците – хитроумното изобретение, дошло по тракийските земи от Рим. По тоя начин възнамерявали да запушат дупката помежду си и да посекат размирника едновременно от две страни.

Само че не водели сметка за бързината и съобразителността му! С извит на дъга гръбнак той се хлъзнал на колене под свистящите мечове връз огледално изциклената мозайка, а разплисканите преди малко по нея кърви и готварски мазнини допълнително намалили сцеплението и увеличили скоростта на пързалянето му. В резултат стражите, що се били засилили яката, се сблъскали един в друг тъкмо на мястото, гдето трябвало да стане заколението на Спартак, ала гдето той вече липсвал… Главите им се ударили със страшна сила, а размирникът се изправил зад гърбовете им и се втурнал към вратата.

По елински обичай Филотей и Тимотей затропали с крака в знак на одобрение, докато римлянинът понечил да изръкопляска, както правели в родината му… Страхът от Реметалк обаче възпрял и тримата овреме, преди домакинът да се усети, че аплодират не кой да е, а врага му.

Парадинастът се добрал със залитане до едната от носещите колони, на която били провесени среден по размери бронзов диск (за призоваване на робите по разни нужди, а и за тревога в случай на угроза или произшествие) и бронзово чукало. Той заблъскал гонга бясно и неговият дразнещ гръмовен звън – смърт за ушите, огласил целия триклиний, разбудил къщата от зимниците до керемидите, па се понесъл и низ двора:

„Данн-данн-данннн…“

– Идиотиии!!!… – опитвал се да надвика шума, що сам произвеждал, господарят. – Едно хлапе не можете да озаптите!… Хванете гооо! Искам го жив, че да угостя лъвовете в менажерията си с него!

– Защо плащаш на подобни некадърници, сияйни! – хилел се Хортензий. – Ще те направят за посмешище!…

– Млък! – изревал домакинът и усмивката на архитекта се вкаменила, като че бил зяпнал в очите змиекоса горгона.

Авлузелм пък – огромният дърт евнух, що въпреки надменността си симпатизирал на Спартак, наблюдавал цялата суматоха през процепа помежду завесите, кършел ръце и нареждал шепнешком тъй, че никой да не чуе: „О, бързоноги Хермесе, помагай на тоя сърцат ефеб, стори и нему ходилата хвъркати да литне далеч от гнева на отмъстителния пияндур!“ А на стоящите край него изнервени стражи подвиквал:

– Стойте! Де сте тръгнали, бе! Недейте се меси! Господарят нищо не ви е наредил!

Е, криле по сандалите на Спартак не поникнали, ала ето че, къде с груба сила, къде с ловкост, къде със „съдействието“ на реметалковите метателни умения, той се отървал от всичките четирима соматофилаки и се добрал до изхода, съпроводен от адския шум на клепалото, от неистовото кудкудякане на форунските матрони, от ругатните на съпрузите им, от хилежите на елините и проклятията на парадинаста…

 

 

80 (144)

Ала пред прага, отметнали завесите, го чакали копиеносците, зад които се бил отдръпнал и опитвал да се укрие ужасеният Авлузелм, макар да бил по-широк и от двамата, взети заедно, и да ги превишавал с педя на височина. Достигайки тая нелепа триада, момъкът свил рязко надясно така, щото да избегне дорито на левия стражник, сграбчил тежката драперия и светкавично я омотал около главата и раменете на десния, а след туй го подсякъл с ходило и оня се строполил, откъсвайки от тавана огромното парче плат и оплитайки се в него като муха в паяжина. Войникът пък, що бил отляво, замахнал да промуши хлапака в стомаха, ала последният подскочил нависоко, увиснал на другата завеса и маждракът пробил дупка в празнотата под нозете му. Сетне, както си бил още във въздуха, вкопчен в балдахина, Спартак се залюлял, единият му крак се стрелнал напред и разбил муцуната на воина, пращайки го надире тъй мощно, че едва не го вградил в стената. Миг по-късно виночерпецът се приземил елегантно, почти без да приклекне, и хукнал отново.

„Данн-данн-даннн…“

Отзад Реметалк и гостите му продължавали да произвеждат непоносима патърдия. Парадинастът бясно млател гонга и врещял:

– Дръжте го, малоумницииии! Изтървете ли го, живи ще ви погреба!… В темелите на твърдината ще ви зазидам!…

– Няма такива смотаняци! – не се сдържал отново Хортензий. – Един вчерашен келеш ги накара сами да си приказват!…

Спартак изхвърчал през вратата като изстрелян с прашка, ала все пак чул окуражителните слова на дебелия кастрат, който му прошепнал, докато профучавал край него:

– Браво, драги!… Добре ги нареди! Тичай сега!!! Дим да те няма!!!

 

Глава VII (XIII)

 

БЯГСТВОТО

 

73 медическа година (94 г. пр. Хр.)

Ден четвърти преди последния на Боедромион (17 октомври)

Коридорите и дворът на Господарската къща, Еге

 

81 (145)

И ето го отново нашият Спартак в дългия по протежението на цялата къща и декориран с невероятно обилие на вкус коридор… абе, какъв ти коридор, всъщност скулптурна галерия, сакрален паноптикон и храм на хармонията – първото кътче от света на благородниците, що зърнал в живота си и що оставило грамадно впечатление у него до самия свършек на дните му. Точно в настоящия момент обаче нямало как да продължи съзерцанието на тая архитектурна и художествена забележителност, тъй като трябвало да тича, и то с всичката сила, на която били способни нозете му, за да съхрани нещо така банално и ефимерно в сравнение с величието на заобикалящото го от вси страни превисоко изкуство – живота си, дето не чинел и петак.

Преследвали го двамата дорифори от преддверието, що първи се освестили от светкавичните му атаки, а подир тях, само донейде окопитени, се кандилкали и останалите трима стражи. (Оня пък – сразеният от ритона на господаря, вече май пътувал към Долната земя.)

 

82 (146)

Денят бил непосилен и, изглежда, безконечен. Него ден Спартак влачил ведра вода, ковал ромфея, стрелял с лък, ходил на излет, плавал, дуелирал се с налбантина, носил амфори с вино… Бил смъртно уморен, та гонителите му вече скъсявали дистанцията!…

Що да чини?!?

Е, хрумнало му…

И тогава той, който само преди половин час гледал в захлас възхитителните изваяния на Безсмъртните, както и великолепните рисунки на древни герои по червенофигурните лекити и хидрии в същия тоя коридор, сега захванал да ги събаря и чупи в движение, че да забави преследвачите… Той, който малко по-рано, без дори да очаква, проявил така болезнен афинитет, така рафинирана чувствителност към творчеството на великите майстори от Атика и Пелопонес, сега най-варварски и брутално правел на сол и гения на елинската скулптура, и историята на медическите Реметалкиди! (Подчертаваме „медическите“, за да не се забравя, че по-сетне при сапеите има и друг прочут клан със същото име.)

 

83 (147)

Що за нецивилизована съсипия, ще рече негова милост читателят!… И ще бъде прав, ала друг избор момъкът нямал!… За велико щастие, не можал да помръдне някои от по-тежките статуи, ала тия на фините, стройни тракийски богини повалял почти без да намалява скоростта си и те осеяли пода с назъбени мраморни късове от дългите си бедра, източените си ходила, стегнатите си гърди, деликатните си ръце, продълговатите си одухотворени лица и неизброимите гънки на драпираните си по гръцката мода ефирни одеяния.

Разпарчетосването на керамиката пък се оказало значително по-лесно – само след миг гонителите му се запрепъвали във всевъзможни по форма и размер остракони, по които още личали фрагменти от епосите на слепия йонийски аед.

„Данн-данн-данннн…“ – бъркал в мозъка му нищо и никаквият на големина, ама пък прегласовит гонг. Зад гърба му отеквали и крясъци, повечето облечени в дрезгавия глас на парадинаста, който напомнял трошене на стъклария с чук:

 

84 (148)

– Марш подире му, песоглавциии!… – беснеел Реметалк в триклиния, без изобщо да отдава дан на потресените си гости. – Бързооо!… Ако не смогнете да го уловите, усмъртете го на мястооо!!!…

Унищожаването на безценните творби за момента свършило чудесна работа. Двамата най-близки спартакови преследвачи се препънали и сгромолясали посред отломките, което спечелило на момъка няколко извънредно важни секунди. Трябвало обаче час по-скоро да се изниже от къщата, сиреч първом да слезе на приземния кат…

Тичал, междувпрочем, на юг – по дължината на източния корпус, сиреч към фасадата на зданието. Наближавал ъгъла, дето трябвало да свие надясно, да пробяга още петдесетина стъпки до централното стълбище, по което да се смъкне към портика. Ала точно там, знаел със сигурност, гъмжало от въоръжени пазачи…

„Отново сторих щуротия! – говорел трескаво със себе си, докато продължавал да кощунства опиянен из господарската пинакотека. – Тоя път май фатална! Де да се дяна сега – да духна в столицата или на север – при дентелетите? А какво ще стане с Бититралис и сестрите ми? Бендидо, умолявам те, дано не платят дълговете ми с главите си!!!…“

 

383 Views
error: Content is protected !!