СПАРТАК. РОМАНЪТ - епизод 29

СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 29

Илюстрация: Теодор Манолов, от комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2. Проектът се издава от Исторически парк

Исторически парк

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ РОМАН ПО КОМИКС. Първа книга на СПАРТАК. РОМАНЪТ бе подпомогната финансово от Национален фонд Култура. Очаквайте я на хартия до края на годината.

НФК

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС“СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Епизод 29

71 (135)

Търпението на виночерпеца обаче се изчерпало… Когато чул словото „роб“, той не изтраял повече! Главата му се изпълнила с изпарена кръв, на очите му примрачняло, а в ушите му запищели често повтаряни напоследък думи:

„Предостатъчно!!!… Тая нататък не ще я бъде! Можеш да промениш съдбата!… Улови я, извий й ръцете и я насили да ти върви по гайдата! Ако не рачи – погреби я със себе си в могилата!“

Изправил се той, разкършил рамене, отърсил се от полепналата по цялата му снага нечистотия и тръгнал застрашително към трапезата. Благородството на атлетичната му осанка контрастирало комично с жалкия му вид на изскочил из огнището недопърлен дивеч, ала никой не се захилил. Напротив! Гостите на симпосиарха, все още с кокали, плодове и сплескани сладкиши в ръце, се стреснали – първом замръзнали, а сетне се поотдръпнали връз клинетата. Дръзновените им смехове замрели, румените им, лъщящи от пот лица се спихнали. Възцарила се неловка и притеснителна тишина.

 

72 (136)

– Не съм роб! – изревал на доста приличен гръцки „робът“ посред това плашещо затишие. – Аз съм свободен гражданин на Медика и никой не може да се отнася така с мен, само защото съм безимотен! Царският Закон дава права и на бедняците!

Нечувана наглост! Членовете на веселяшката компания обаче не посмели ни да отговорят, ни да реагират другояче спрямо това осъдително погазване на официалния етикет. Един по-низък от къртовете плебей дръзвал да им крещи, да се перчи отпреде им, да заплашва със Закона каймака на тъдявашната аристокрация! Нечуваното своеволие на безумеца ги втрещило. Все още не проумявали причините за внезапната промяна в поведението му. Нали допреди малко бил по-тих от водата? Одеве, когато уж му приказвали, естествено, ни желаели, ни очаквали да ги разбере, говорели му за забава на сътрапезниците си, за да изпъкнат с остроумие сред тях. В момента обаче им просветвало, че тоя пън, тоя уж безпросветен дивак, тоя незначителен елемент от мебелировката, тоя ходещ и угаждащ на щенията и лакомията им декор не само ги е чувал, не само ги е разбирал, но е и запомнил всяко тяхно противно оскърбление, всяко тяхно цинично подхвърляне. Затова онемели…

 

73 (137)

Само парадинастът, вече на крака, макар и неособено стабилен, вдигнал ритона си, отпил мощно и пристъпил напред с походка на киликийски пират.

– Сега го закъса, влечуго! – изрекъл съвсем тихо, ала поради възцарилото се гробищно безмълвие думите му отекнали по целия триклиний ясно и отчетливо като в булевтерион. – Сега ще ти дам да разбереш кой що може и кой що не може!

Стражите отлепили гърбове от стените, потрили мазолести лапи, па ги турили връз ръкохватните на ксифосите, що при все бутафорното им облекло, си били напълно истински, и зачакали командата на господаря си да размажат безсрамника.

– Майчице!… Хлапето вбеси звяра!!! Хищникът иска кръв – измърморил под носа си Филотей, а може би Тимотей, но като погледнал към разгорещения Спартак, добавил: – Абе, всъщност май… хищниците са двамина!…

 

74 (138)

Спартак пък, както бил извън кожата си, изритал една от препълнените с гозби масички с такава сила, че тя литнала във въздуха и от нея се разхвърчали на вси страни подноси и фиали, салати, разядки и плънки с аромати на анасон, копър, мащерка, мента, девисил и джоджен, сиропирани и сухи десерти, лимонови резенчета, египетски фурми, гръцки смокини, бели, червени и розови вина, подправено с шафран пиво и люта медовина, що се посипали връз мало и голямо наоколо, ала най-паче върху елегантната латиклава и озверялото лице на парадинаста. Миг по-после масичката се приземила на парчета в краката на Реметалк и той се вцепенил с ритона в едната ръка, вдигнал другата право напред, сочейки момъка с отрупания си в пръстени показалец. Очите му се облещили от изненада и гняв, а гърлото му зейнало по-широко от кладенчово отверстие, но за момента от там звук не произлязъл.

– Правосъдието на ванакта ни не брани само богаташите!… – продължавал да нарежда виночерпецът. – Ние, аргатите, сме тук, за да служим, вадейки прехраната си с тежък, но достоен труд, а не за да се гаврят с нас като с панаирджийски скотове! Наети сме да работим, не да ви осигуряваме забавления!

– Брей, тоя освен сладък, е и устат! – мрънкал под носа си Тимотей (или огледалният му образ). – Че и умник се извъди!!!

– Как смееш, нищожество?… Дано Кабирите ти въздадат отплата за дръзкото дебелоочие, дано Зевс те изпепели с мълниите си за безсрамието ти и острия ти език!!! – процедил стопанинът, а след това изкрещял в изстъпление: – Стражииии!…

Гостите окуражили домакина си с боязливи подвиквания. Тия от тях, които го познавали добре, били убедени, че вече е подписал смъртната присъда на Спартак в ума си. Оставало само да я приведе в действие…

Четиримата телохранители напуснали ъглите и потеглили към младежа откъм четирите посоки на света. На гротескния фарс вече му се видел краят…

 

75 (139)

– Вълк държа в къщата си!… Вълк!… – надавал страховити ревове Реметалк. – Прибрах неблагодарника от дивата планина! Избавих го от гладна смърт! Отчувах го от пале! А сега ми се отплаща с измяна! Дръжте го!… Ще го убия!!!… Със собствените си ръчички ще му изтръгна гръцмуля!!!

– Изработил съм всяка троха от хляба си, всеки конец от облеклото си! – не му оставал длъжен Спартак, що не се боял ни от гнева на големците, ни от самата смърт. – Не плащам форос никому!…

А на себе си казвал:

„С всяка дума, що изричаш лекомислено напреки на господарската воля, късаш по една нишчица от въжето, на което висиш над пропастта, глупецо!“

А сетне си отвръщал:

„Ако орисията ми е да служа за посмешище на тия надути папуняци, то нека ме затрият още тук и сега!“

Телопазителите, облечени в къси туники и снаряжени в линоторакси и шлемове, досущ туреофори (ама без туреоси), приближавали застрашително. Най-чевръстият от тях сграбчил Спартак изотзад, като приклещил с едната си ръка раменете му, а с другата посегнал към челото му, сякаш възнамерявал да му скърши врата. Всъщност нямало нужда. Трябвало просто да обездвижи главата му, и то съвсем за малко. Парадинастът щял да свърши останалото…

С пяна на уста и паяжина от кървави нишчици в очните ябълки Реметалк прекрачил разпарчетосаната масичка, вдигнал десница, огънал се като скитски лък и замахнал по момчето с тежкия си златен ритон, оформен в протоме на скачащ грифон, все едно играел котабос катактос. Разстоянието между двамата било късо, а той бил прочут хвъргач на ножове и лагоболон, тъй че гостите му затаили дъх, очаквайки прецизно и най-вероятно смъртоносно попадение.

 

76 (140)

Спартак вече си представял Родопис, ридаеща на гроба му, ала не пред някакъв прост плебейски трап под купчина влажна пръст с дъх на плесен, а пред скъп мраморен саркофаг с резбован капак (сиреч последно убежище на истински аристократ), в който вместо вмирисана леш се помещавала писана урна с неговия сбран изпод пепелищата на обредната клада прах, а до нея пък лежали подредени лъскавите му бойни такъми. В тоя единствено достоен за очите на красавицата вид му се щяло да бъде изпратен към Отвъд. Представял си момъкът и други, хем нерадостни, хем вдъхновяващи сцени от предстоящото, когато, погубен от парадинаста, той щял да бъде само тъжен спомен, и даже не се и опитвал да спре острия си език, що го водел по най-прекия път към въпросното трагическо бъдеще.

– А белите коне, за които полюбопитствахте одеве, благородни симпосиасти, не ги търся вече… защото вече ги видях!… И късмет ми принесоха, и прозрение – от тях научих, че не седя по-долу от клоуни като вас! И че съм по-голям щастливец от всинца ви! – говорел Спартак с крива усмивка и заканително вдигнат показалец, когато…

… В плен на съвършено неуправляема истерия Реметалк креснал:

– Умрииии!…

… И великолепно изкованият, инкрустиран със сребро ритон се отделил от дланта му и полетял по идеална, начертана сякаш от знаменития Агатон линия право към челото на момчето. В това време стражникът, естествено, стискал младия виночерпец застопорен в желязна хватка, та да не помръдне ни на косъм насам или нататък, че да разтури любопитната гледка на една ефектна кончина, достойна за свръхизтънчения вкус на високопоставените гости. Останалите трима телохранители поспрели на няколко разкрача от впечатляващата сцена – май нямало да се яви нужда от намесата им.

 

77 (141)

Всичко, описано по-долу, произтекло за четвърт от секундата, ала несъвъшеното ни перо е напълно неспособно да го разкаже толкоз накратко…

Ритонът хвърчал…

„Хлапакът сам не познава дарбите си – мислел си често Бититралис за момчето. – Силата, що обладава, за годините му е направо невъзможна, а реакцииите му са по-мигновени от тия на дива котка!“ Разбира се, ковачът не правел подобни становища достояние на осиновения си отрок. Нямало смисъл да пълни с горещ въздух безтуй кухата му кратуна…

Ритонът хвърчал…

Момъкът обаче поне донейде си давал сметка, че бързината – и на тялото, и на решенията му, енергичността и мощта му са доста по-сериозни от тези у другите люде. Сега, уверен в себе си, макар и с лице към фучащия право към него съсъд, той си позволил да изчака няколко частици от мига, а сетне наклонил глава четвърт педя наляво… При това без особено усилие, хем уж стражникът стискал черепа му като в менгеме…

А ритонът хвърчал с такава скорост, че никой от присъстващите не успял да проследи с очи полета му…

… Преминал на пръст разстояние покрай слепоочието на Спартак…

… И се забил в окото на сграбилия го войник!… Точно под прочелника с възкъс сенник и над набузника на шлема!… Дочуло се хрущене на кост… Образът на потърпевшия избухнал в малка експлозия от телесни течности и парченца месо, а златният рог изкънтял на пода и от него се пръснали последните останали вътре глътки рубинено библинско…

Хватката около плещите на Спартак се охлабила начаса и телопазителят се свлякъл, без даже да гъкне…

Другите трима пазачи се подвоумили… Колебаели се и тия – дорифорите, дето висели с Авлузелм при преддверието и заничали иззад завесата – да се грабнат ли да помагат на събратята си по оръжие, или да чакат нарочна заповед?… Гостите изпуснали шумни въздишки, дамите надали кратки предвзети писъци, а слугите, повечето от които от страх се били заврели в едикулите, наченали глух ропот, сякаш не помнели, че представляват безгласни приспособления за уталожване на господарските нужди. Харесал им, изглежда, спектакълът, изнесен от виночерпеца. Някой дори се изкискал нервно. Само Реметалк съхранил присъствие на духа и подновил ревовете си:

– Що чакате, бе?… Хванете размирника! Ако не можете – съсечете го!!!

Спартак пък, когото възбудата и нахлулата в мозъка кръв накарали да се забрави нацяло, се поклонил „раболепно“ на симпосиастите и изскърцал с добре подредените си зъби:

– А сега се оттеглям, достопочтени нобили!… Беше чест за мен да обслужвам трапезата ви, обаче… дела ме зоват!

– Но някой ден ще се върна!!!… – притурил, давайки пренебрежително гръб на ужасената компания…

И търтил да бяга…

610 Views
error: Content is protected !!