СПАРТАК. РОМАНЪТ - епизод 28

СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 28

Илюстрация: Теодор Манолов, Евгений Йорданов, от комикса СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2. Проектът се издава от Исторически парк

Исторически парк

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ РОМАН ПО КОМИКС. Първа книга на СПАРТАК. РОМАНЪТ бе подпомогната финансово от Национален фонд Култура. Очаквайте я на хартия до края на годината.

НФК

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС“СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Епизод 28

66 (130)

Следейки с периферното си зрение указанията, дето с иширети му давал Авлузелм откъм вратата, Спартак налял библинското в ритоните на гостите, приклякайки пред всекиго на едно коляно и внимавайки да не окапе или омърси в пода бялата си туника. Накрая тикнал чучура на ойнохоето и в съсъда на Реметалк, що последният стискал в десница и постоянно размахвал или разклащал така, че било невъзможно да бъде напълнен, без да се разсипе порядъчно количество от безценната, по-стара от самия виночерпец течност. Парадинастът продължавал да говори с енергията и речовитостта на пияниците, та видимо не отчел присъствието на Спартак около себе си, поради което на последния се налагало да дебне подходящ момент за светкавична реакция, за да не остави чашата му празна.

– Аз, свидни мой гостенино… изкусни ми Хортензий – плещел парадинастът, – от ваште гладиаторски мелета не отбирам… Все още… За мен водопроводът е по-значимо дело, ще знаеш… (хлъц), па и сто пъти по-леко осъществимо!… (хлъц). Защото разполагаме с чертежите на оня наивник, с проучванията на оня отчаян комарджия…

– Не бих го нарекъл наивник, твоя милост! – кротко се опитал да му противостои архитектът. – Познавах го. Пробва да наеме първом мен, следователно хич не е наивник, ха-ха… (Май тъкмо бях приключил с бляскавия палат на базилевса.) Отказах му, то е ясно, защото не ми предложи желания размер кесия, пък той се заинати и взе, че свърши всичко сам. И, знаете ли, благородни люде… като не си е намерил римски специалист по водоснабдителните съоръжения, човекът го е планирал по друг начин – подобно на асирийците, що строели таквиз инсталации и канали в Ашур и Ниневия още преди сума ти векове! И проектът му върши работа! Тоя мъж имаше и знания за миналото, и визия за бъдещето. Просто беше прекалено горд, за да се надупи на градската управа и да дофинансира начинанието си, и прекалено честолюбив, че да изкрънка отсрочка от тия мизер… – той посочил двамата елини и свил и безтуй тънките си устни в престорено гнуслива гримаса, – от тия достопочтени и високоуважавани кредитори. Ха-ха-ха…

67 (131)

Всички около масата се закискали неудържимо, ала Спартак не проумял смешката съвсем… Въпреки това тя му се чинела злобарска и недружелюбна… (Такива винаги му се чинели и господарите.)

– А-ха-хаааа… – потрил длани Тимотей (или Филотей) и се заканил с пръст на римлянина. – Помогнал ни е, викаш, с половината работа, преди да го обезглавим през пояса… Много хубаво!… След като се убедихме, че нашият любезен домакин държи чертежите му и другите подробности, пратихме въпросния идеалист обратно в майчината му вагина гол като червей, досущ както се е пръкнал оттам, ха-ха-ха… Мислехме, че сетне може да ни се явят грижи с него, а той пък да вземе да замине на разходка с лодка по реката Стикс, ха-ха-ха… И всичко се нареди…

Този път гостите направо се изпонатръшкали от смях. Само Реметалк останал сериозен и отронил тъжно:

– Ох… На мен нещастникът имаше да връща крупна сума… ама като се гътна, стареите опростиха дълговете на семейството му… То, такова семейство вече не съществува, де, та затуй… Нищо, щом възстановим оназ… ъъъ… негова… ъъъ… приумица, ще си върна загубите десеторно!

Момъкът се забавил с наливането, тъй като му станало любопитно за кого говорят големците и се заслушал по-внимателно, дордето уцелил момента, в който ръката на господаря за малко спряла да жестикулира неистово. Искрящата течност се стрелнала в чашата на чевръста, жилава струйка. Щом приключил и с това, новият виночепец поел въздух с облекчение и понечил да се отдалечи, зарадван, че увлеченият в тоя неособено разбираем разговор парадинаст нито веднъж не го погледнал, когато…

 

68 (132)

Изеднъж Реметалк се обърнал и привел към него, сграбчил го за грижливо вчесаните и парфюмирани коси, дръпнал рязко, та приближил лицето му към своето и изръмжал в мнима изненада:

– Охооо… кого виждат очите ми?…

Гостите се спогледали сконфузени – не им се сторило пристойно на едно такова, макар и полуофициално събитие господарят да обръща подобно внимание на низше същество, при това свое притежание. Евпатридите, като правило, не приказвали с робите, хеле пък със собствените! Те просто издавали нареждания в тяхно присъствие, без дори да ги удостояват с взор. Едно било богоизбран да похвали чужда робиня за хубостта й, да я подкачи с въпросче, да я пощипне или поопипа, друго било да разговаря със стоката си на всеослушание! Че кой разумен човек общува с добитъка си? Е, вярно, Спартак бил пенест, а не съвършено безправен, но това не променяло нещата кой знае колко, па и те не го знаели.

Парадинастът изтеглил и усукал главата на момъка така, че сътрапезниците му да могат да я разгледат харно, а с другата си ръка вдигнал в наздравица току-що напълнения ритон, от гърлото на който се разплискало безценното двайсет и пет годишно течно съкровище.

– Я, за вълка говорим, а вълчето му – тук, в агъла!… – процедил Реметалк с превелика злоба, обаче тъй тихо, че дори Спартак, що се намирал в най-непосредствена близост, не го чул ясно и не схванал думите му, а сетне извисил глас и заявил с широка усмивка:

– Благородни посетители на тоя прочут с традициите си дом, представям ви един упорит преследвач на щастието, какъвто не сте срещали! Един кръгъл идиот, що, разправят, търсел под дърво и камък белите коне на самия цар Резос, ха-ха-ха… Смятал да ги моли за късмет, че да му харижа… (Внимавайте!) дъщеря си! Ха-ха-ха…

Гостите се засмели. Не всички знаели добре гръцки, тъй че им се налагало да следят внимателно кога ще избухне във веселост парадинастът така, щото да реагират мигновено с ентусиазиран ответен кикот. Затуй и местните благородници не хортували много-много, а зяпали в устите на стопанина и иноземците.

Гърците и римлянинът заразглеждали момчето с интерес. Хортензий даже наредил на изкусителната флейтистка, що се била присламчила до него, за да погали ухото му с нежна мелодия, да се отдалечи, че да не му досажда, и извикал:

– Сериозно ли говориш?… Това говно?… Ще иска ръката на наследницата ти? На богоравната? Стига бе!… Няма такъв наглец!…

 

69 (133)

– Всъщност за ръката не знам, приятелю! – добил потресена физиономия Реметалк, който вече почвал да заваля думите здравата. – Но тоя безподобен, несравним, изключителен, невъзможен и неподражаем похотливец… тоя извратен любител на девическа плът… си е разрешил да покани невръстната ми рожба, що още се заглавичква с плъстени кукли, на любовна сгледа! Когато слугините ми донесоха това, останах ням, тъй съм и до днес! Някой от вас, скъпи почитатели на виното и изтънчените вкусотии, срещал ли е подобен изрод, подобен безумец?…

– Ами – захилил се Тимотей (или може би брат му), – привлекателен е младежът… Много!… Та явно се е главозамаял от хубостта си и си е изгубил акъла като Нарцис, ха-ха-ха…

– Ха-ха-ха… – избухнал в кикот Реметалк.

– Ха-ха-ха… – избухнали в кикот миг по-сетне и сътрапезниците му.

– А по каква причина тоя, всесветли, е цял в белези като налазен от пиявици? – поинтересувал се архитектът.

– Ооо, това е второ на ръка, друже мой – отвърнал парадинастът с кахърна физиономия. – Изпаднал е в умопомрачение! Сбил се е с надзирателите ми, та са го разкрасили по тоя начин! Нал ви казвам, обладан е от зли духове! За вещо лечение е! Човечността ми е велика, че още го държа! Ала икономът, май и той не е с всичкия си… Да го прати тук, на трапезата ми? (При тия думи Авлузелм се напъхал зад завесата и повече не се показал.) Е, може да не е знаел, макар работата му е да знае такива неща!…

А момъкът търпял, стискал зъби, та щял да ги стрие на брашно, и продължавал да деяни на извънмерното унижение, защото знаел, че и при най-малък отпор щели да го утрепят, пък си бил обещал да не позволи това да се случи и така да изгуби Родопис завинаги…

 

70 (134)

– Тишина!!! – прогърмял ревът на парадинаста благодарение на забележителната, отлична за музика и рецитиране акустика на трапезарията, що давала звънкост и четливост на всеки тон като добре построен одеон. Гостите мигом сподавили угодническото си хилене. Танцьорките спрели да поклащат задници и да се опипват, па се омели бързешката. Прислужниците се присламчили към стените и забили погледи в ходилата си, тъй като познавали до втръсване истеричните изблици на своя господар, при които често и на съвсем случаен принцип ги застигали летящи отломки от изригванията на неговия монументален пиянски гняв.

С деформирано от бяс лице Реметалк изтеглил новия виночерпец за русите му кичури накъм себе си, наврял лицето му в още горещото блюдо на масичката, натиснал го здраво, сякаш да го удави в гозбата, след което с все сила го запокитил в обратната посока и Спартак само за миг се изтъркалял по изкусната геометрична мозайка чак до центъра на триклиния, като обърсал с новата туника и пропуснатия от чистачките ланшен прахоляк, и пресните кални следи от обувките на гостите. Да бъдем честни обаче – ако якият момък се съпротивлявал поне малко от малко, това нямало да се случи. Господарят бил силен човек, ала жилавостта и издръжливостта на Спартак не били напълно човешки. Той обаче продължавал да упорства в решението си да наподоби незлобливо мекотело.

„Нека изкара яда си връз мене! – мислел си, докато преглъщал слюнки, понеже примирал от глад, а цялото му лице било оклепано в апетитно миришещо ястие. – Нека ме бие! Все ще му размине, ако не се противя, а аз ще издържа всичко, но не ще дозволя да ме откъснат от нея… от моята Розолика!!!“

Това решение, естествено, било наивно. Та нали прекрасната галеница на парадинаста скоро щяла да отпътува с татко си към столицата и щяла да се завърне в имението Адрастея знае кога, сиреч най-рано следната пролет. Господарите не били луди да търпят суровата перинтоска зима, в Еге те пребивавали само през топлите месеци.

– Ламтиш за вечното щастие, а, миризлива фъшкийо?… – креснал Реметалк и татуировката на образа му се разкривила. – Ще ти се да зърнеш белите коне на царя, а? Хубаво, бе!… Сега ще те запратя в Отвъдното и там ще си ги гледаш, колкото ти душа иска…

– Ха-ха-ха… – забавлявал се Хортензий, що по една или друга нямаща връзка с нашия разказ причина бил прекарал в Медика немалко години, та бил позагубил романската си сдържаност и бил придобил провинциалната грубиянщина и склонност към цинизъм на тукашните големци. – Спокойно бе, момче, не ще изтървеш късмета?… Резос може и да не ти падне, ама тука при нас улучи на жребци – я поглеж тия буйни черногриви, дългоопашати елински атове – Тимотей и Филотей!… Ако държиш много, тая двойка Арейони, тоя чифт Пегаси с кожа, по-бяла от първи сняг, тия извънмерно надарени двамина кентаври, ще те ощастливят хубавичко… отзаде!… Нали тъй, приятели?… Ха-ха-ха… – обърнал се той реторично към гърците, които едва не се споминали от смях.

Всъщност всички освен парадинаста се превивали като страдащи от стомашно неразположение и продължавали да се кискат просташки. Филотей (а може би Тимотей) избърсал в диплите на хитона си избилите на очите му сълзи и рекъл:

– О, може, може! Не ще откажем туй буйно жребче, тоз Посейдонов дар! Недей убива младежа, щедри стопанино! Продай ни го за разплод!!! Ха-ха-ха…

– Ха-ха-ха-ха… – засмели се престорено и тракийците.

Застанал на колене пред кръглите масички, Спартак се мъчел да се изправи. Реметалк се привдигнал, грабнал из един поднос голям, недобре оглозган кокал от шпикования и задушен в билки и сладко вино еленски бут, прицелил се и го хвърлил връз момчето досущ лагоболон. Улучил го право в главата, което причинило нови, още по-възторжени изблици на веселие и одобрение от страна на чревоугодническата компания.

– На ти един пищял от бял кон, куче! – ревял парадинастът. – Дръж, да ти носи щастие!…

– Ето ти още един! Ха-ха-ха. Да си го увисиш на шията! Да те пази от уроки! – ентусиазирал се Хортензий и замерил момъка с недоядена глиганска нога.

Близнаците, ужким доскоро защитници на Спартак, не останали надире. Посегнали към блюдата с полуоголените скелетчета на печените яребици и замахнали на свой ред. Секунди по-сетне всички симпосиасти, а най-вече четирите пищни форунски матрони, мятали по младия виночерпец останки от гозбите, огризки от зеленчуци и наръфани комати хляб, заливайки се от смях в плен на твърде жизнерадостна възбуда. Само Реметалк с наситеночервена мутра гледал безумно пред себе си, без да вижда нищо, а дебелите вени по слепоочията му пулсирали, готови да се спукат.

Спартак стоял насред залата с изгорено от едната страна лице, с натъртена задница и посинено чело, плувнал в апетитни мазнини, месни късчета, сосове и плодови нектари, вкопчен като удавник в своите неосъществими надежди, че да не потъне в океана на собствената си ярост. Въпреки ударите, някои от които особено жестоки, не чувствал никаква болка, чувствал единствено желание да причинява болка!

– На ти, нахалнико! На ти, прелъстителю! Ето ти още сватбени подаръци! – писукали с медени гласчета благоверните съпруги на знатните тракийци.

– Ето още малко и от мен! – закачливо се обаждал римският архитект, а Филотей (или пък другият брат) продължавал да весели гостите с хапливи подмятания:

– Брей, че зли люде! Брей, че немилостив домакин! На прекомерно строга докимасия подлагаш бъдещия си зет, о, могъщи? Повреди го, окепази го, съсипа красивия си роб! Ха-ха-ха…

457 Views
error: Content is protected !!