СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 27

Илюстрация: от ляво надясно – създателят на поредицата СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА Теодор Манолов, най-големият майстор на българския комикс Евгений Йорданов, който също участва в поредицата, писателят Любомир Манолов, написал сценария на първата комикс-поредица за СПАРТАК в списание Дъга през 80-те години на миналия век.

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ РОМАН ПО КОМИКС. Първа книга на СПАРТАК. РОМАНЪТ бе подпомогната финансово от Национален фонд Култура. Очаквайте я на хартия до края на годината.

Проектът се издава от Исторически парк

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС“СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Роман по комикс

Епизод 27

61 (125)

Битката продължила сигур дни и месеци!… Заложник на недействителни възприятия, следствие на тайните жречески делирианти, Фарсалас хептен изтървал представата за времето, що тъдява, види се, въобще не бръснело волята на Нестареещия Хронос! (Орфическия Хронос, да се разберем, не титана Кронос!)

На Търбуха му станало ясно, че Незнайният е непобедим, а снаряжението му – непробиваемо! Какво ли не опитал горкият – и постепенно настъпление, и бясна сеч, и някои хитрости от юношеското си обучение, ала съперникът му отбивал вещо или, ако се нещо насметял, снаряжението го отървавало! Не бил ли Гласът, Фарсалас сигур щял да изгуби, щото вече се запъхтявал, а другият се придвижвал и работел с меча също тъй равномерно и несмутимо, както в самото начало!

– Бий безмилостно, ликосе! – окуражавал го обаче Бог или телестът с отиграно боботене. – Способен си на далеч повече! Това не са същинските ти сили! Никога не си ги ползвал всичките! Роден си с баре дважди по-големи! Забрави кой смяташ, че си! Отприщи геноса Ми във вените си! Изкарай извътре дъха Ми! Ти си Мой потомък! Хапи! Ръфай! Провалиш ли се, нови възможности няма да има! И повече не се замисляй кога и при какви обстоятелства да удариш! Просто удряй!!!

Тогава нашичкият се напрегнал като в родилен напън, кръвта му възвряла, та едвам не избила през порите на кожата, яростта разпънала мозъчното му вместилище с непоносимо налягане, па шупнала през устата му в зверски крясък, нозете изтласкали тежката му фигура в устремна атака, мишците му се вкоравили в неистово усилие и той се размахал с напълно невъзможна за човешката физика мощ! В тоя момент пред него паднали всички прегради на здравия разум, та се обърнал на безумно, лишено от каквато и да било рационалност, огнедишащо средство за изтребление! Кописът му влязъл в главата на хоплита като в тънкостенна стомна!… Магическото поле, що бранело оня досега, се стопило, шлемът му се пръснал, и, ведно с резен от черепа му, се разхвърчали късове бронз!…

Оня се сринал на купчина тъй рязко, че Търбуха не смогнал дори да му види лицето, па повече не помръднал!!!…

 

62 (126)

– Ти успя, ликосе! – отекнала откъм дупката в тавана констатацията на Всемогъщия или по-скоро тая на сбръчкания жрец. – Заслужи Опрощението!… Заслужи си новото начало!… Пътят ти е открит!… Поеми по него без повече колебания в душата!…

Търбуха вдигнал във въздуха грамадански пестник, същински Хераклов ропалон, и надал победоносен вълчи вой! („Юхууу, видя ли, бе, дъртофелнико? А ти ме беше отписал!“) Самочувствието му в момента граничело със самозабрава! Бил непоклатимо уверен – да надвие всекиго и всичко за него вече е въпрос само на свободно време!

Изглеждало очевидно, прочее, че най-опасният му противник до днес – Незнайният хоплит, е по-мъртъв от парче пържена луканика, но едно, щото още се носел на крилете на инерцията, и второ, за всеки случай, Фарсалас го сграбчил за брадичката и му повдигнал главата, та да втъкне кописа хубаво в якия му врат. („Знае ли ги човек тия Небесни пратеници?… Мож‘ пък да имат някой и друг живот в резерв!“)

И тогава…

 

63 (127)

Зинал в почуда!!!… Онемял!!!… Незнайният воин, планината от напращели мускули, застрашително ъгловатият Харесов колос от лъскав бронз, пропит с кофи свръхестествена еманация, грандиозният монумент на едно справедливо тържество връз несправедливото ежедневие имал детското, да не речем даже женствено личице на онуй хермафродитче Спартак!!!…

Да, това бил Спартак с фигура на Ахил!… Пълна безвкусица!…

Що за глупост, прочее, що за безочлива гротеска, що за изчанчено чувство за хумор засвидетелствал тоя Властелин на кръвопролитието?… Та това ли представлявал Идеалният ратник, чието съвършенство Фарсалас сега присвоявал по силата на древното воинско правило „наследяваш надвития“? Могъщ древен херос с пришита гаче за майтап главица на зализан селски хубавец? Грифон с паунова опашка – ама и нелепа кръпка!… Ама и жалка пародия!

Или пък… Чакай, бе!

Ами че да! Това било знамение!

Вярно, твърде елементарно, знамение като за малоумни, но все пак знамение!… Обидно, ама знамение! Е, Търбуха си го заслужавал… Бил се правил на ахмак твърде дълго, та взел да заблуждава дори себе си, пък какво остава за страничния наблюдател!…

А знамението казвало, дръжки… то онагледявало всичко просто и ясно – нашичкият бил на път да срази тъкмо тоя, дето трябва!… От туй по-очевадещ знак – здраве му кажи!!!

И Фарсалас вкарал меча до дръжката!…

Сетне въздъхнал, пуснал безжизнения труп, па приседнал край огнището в хиерона, що вече възстановявал прежния си вид, сиреч освобождавал се малко по малко от сиянието на Божието присъствие. Заслушал се тогава победителят в думите на жреца, който продължавал да плещи едно и също през дупката в тавана:

– Пътят ти вече е предначертан, прокълнати! Той ще те заведе към триумф!!!… Или към достойна, величествена смърт!!! Друг избор нямаш! Оцелееш ли, ще намериш отново своя Кириос, своя Смисъл, комуто да се подчиняваш с охота и рвение! Ще си върнеш евдемонията, съобразно която да живееш подобаващо!

 

64 (128)

После видението се разтопило и Аресовият пратеник изчезнал по-безследно от юнски сняг. Светилището добило нормалната си, неприветлива, абе направо зловеща атмосфера, даже сега представлявало още по-мрачна картинка, понеже оджакът гаснел. Черепите на Предците безизразно се пулели в здрача. Вънка отдавна царувала Нюкта – Господарката на Тъмнината, що Мусей смята за Първородителка на Всемира.

Без дъх от умора, седейки си гол и сивкавоблед, Фарсалас се свлякъл на неравния под и откъртил като обезглавен…

Жрецът обърсал потта от челото си, запалил факла и се заел да дере магарето, за да отдели шепата жилави мръвки от камарата му вехти кокали, що пускал отгоре право в огнището. Отнело му половин нощ. Като приключил, слязъл от покрива с купчинка смрадливо месо, увито в парче кожа, отметнал завесите, спрял се на входа и се вторачил в спящия Търбух.

– Късметлия си, синеее… – промърморил. – Голям късметлия… Хич не вярвах, че ще ти бъде простено… Нейсе… Глей да се омажеш и тоя път…

 

Глава VI (XII)

СИМПОСИОНЪТ

73 медическа година (94 г. пр. Хр.)

Ден четвърти преди последния на Боедромион (17 октомври)

Триклиният в Господарската къща, Еге

 

65 (129)

Подир вратата на триклиния имало тясно, отделено от самата трапезария с дебели пурпурни завеси преддверие, що служело зиме хладният въздух да не влита право в залата от мразовития коридор. Там висели на пост двамина отегчени стражници, облечени като древни спартанци (нали стопанинът на дома бил елинофил до мозъка на костите си), които сега отмахнали кръстосаните си копия и сторили път на евнуха и младия виночерпец. На това място Авлузелм спрял и рекъл на момъка:

– Аз ще стоя тук, зад балдахина, ще те следя зорко и ако съзра, че нещо плетеш конците, ще ти давам знаци що да чиниш! Ти върви, опичай си акъла, дръж си образа обърнат към пода и се моли господарят да не те забележи и разпознае!…

Отметнал покривалото, побутнал Спартак и последният онемял се озовал на самия Олимп, в царството на блясъка, величието и хармонията, сиреч в широка и висока четвъртита зала, боядисана в яркочервено, с великолепни мозайки по пода и бели мраморни плочи с митологически релефи по стените, с пиластри от сивкав благороден камък, чиито капители били, то се подразбира, позлатени. В средата на това внушително помещение, в п-образна конфигурация били разположени три големи легла (всяко за по трима, полегнали или седнали напреко) с позлатени крака, изваяни като змейови лапи, а между тях стоели малки кръгли масички с подобни драконови нозе, отрупани с изкусно изработени съдини с храна и плодове, и златни ритони, изковани като конски, козешки и еленски глави, а някои и като причудливи чудовища. От тавана, тъкмо над ложетата, висял гигантски поликандилон с множество лампи, които хем мятали ослепителен светлик върху тая сцена на разточителство и лукс, хем пръскали опияняващи аромати по всички посоки, щото в маслото им имало благоухания.

На клинетата, връз тежки губери, подпрени на копринени възглавки, се били изтегнали: в десния ъгъл на централното – симпосиархът Реметалк, както винаги сам, без жена си (той имал само една и от години не я показвал нийде), а до него – чуждоземните посетители на дома, вляво – близнаците, гръцките търговци и лихвари Тимотей и Филотей, като две капки зехтин, наконтени в драпирани и окичени с фибули йонийски хитони, що приличали по-скоро на дамски нощници, а до тях – знаменитият римски строител Апий Хортензий Руфин, натъкмен доста по-обрано от елините в семпла бяла тога. По другите две кушетки, перпендикулярни на централната, седели тракийски благородници с красивите си тъмнооки първи съпруги, прибрали пищни къдрици в златни прочелници или диадеми и облечени в дълги, крайно деколтирани рокли с ръкави, бродирани в злато и декорирани с цветни мъниста, пайети и маргарит. Тия местни големци с татуирани лица носели тукашни везани ризи, препасани в кръста със златни ширити, както и стеснени в глезените анаксириди. Имали къде по-къси, къде по-буйни бради и дълги коси, стегнати на слепоочията със златни повезки.

Парадинастът пък, що се увличал от римските моди поне колкото от гръцките, за което свидетелствало и обзавеждането на триклиния, бил с латиклава в бяло и пурпурно и с къса като на Хортензий прошарена прическа, ала за разлика от гладко обръснатия архитект, си бил оставил мустаци и брадичка. (Като човек превисок сан, естествено, бил с татуирано чело – носел знака на Ермий.)

Близнаците гърци представлявали твърде неприемливи за местната традиция персонажи – приличали на вехти курви с ощавените си и гримирани лица и навити на масури, напарфюмирани, боядисани в черно лъскави среднодълги коси, що подчертавали женствената им природа още по-явно.

Пред масичките въртели ханшове в безсрамен танец две окичени с цветя и венци полуразсъблечени робини с дребни гърди и яки бедра, а седнали на ниски трикраки столчета, друга подобна красавица и един млад провинциален „Тамирис“ произвеждали сладострастна мелодия, тя посредством аул, а той със седемструнната си лира. (Музиката се харесала на Спартак, телата на танцувачките го заинтригували, ала за съжаление, не можал да се наслади на грациозните им и възбудителни движения, тъй като трябвало да се отправи към мястото на виночерпеца.)

В ъглите на трапезната зала, също статуи, се възправяли телопазители в пълно бойно снаряжение (естествено, бутафорно, древноспартанско). Разпределителят на ястията и подопечните му слугини сновели насам-нататък като мравки преди порой и сервирали печени глигански и еленски, па и задушени заешки и птичи месища, или пък внимателно размахвали над главите на гостите тежки ветрила, щото двете камини бумтели тъй мощно, че въздухът могъл да се посече с брадва, при което тя можело и да се понащърби.

Спартак за пръв път виждал прочутия с разкошната си подредба триклиний на своя господар. Той с нежелание откъснал поглед от зашеметяващата гледка и се придвижил към ъгъла с гордо вдигната глава, въпреки че в ушите му още ехтели предупрежденията на Родопис, а пред очите му като призрак се кривяла изтерзаната физиономия на горкия Авлузелм. Реметалк и гостите му били увлечени в разговор, ала и да не били, положението им не позволявало да „забележат“ по никакъв начин появата на един обикновен лакей, тъй че момъкът, като всички останали прислужници в залата, си останал невидим, гаче носел шлема на Персей. Благодарение на това съумял бърже да отнесе огромната амфора до бюфетите от скъпо дърво, наредени край стената, да си свърши работата по разводняването на виното и да почне ловко да го разсипва в чашите на прежаднелите гости.

Макар да полагал всячески усилия да се държи на ниво, парадинастът отдалеч изглеждал зверски пиян. Той се крепял в седнало положение мъчно, въртял се на мястото си като болен от шуга, понякога губел равновесие и се подпирал на длан, оригвал се и подхлъцвал, грабвал и размахвал жезъла си във форма на кадуцей, а сетне го захвърлял до себе си на ложето, пръскал слюнка, докато приказвал на особено висок тон, и често забивал показалец в гърдите на някой от двамата атиняни. Сега за кой ли път посочил Хортензий и заявил:

– И да, благородни ми гости (хлъц)… с ей тоя мой чуждоземен приятел, пукне ли пролет, отпочваме и акведукта (хлъц), и онуй грамадно… ъъъ… вдъхновено от ъъъ… славния Град на седемте хълма съоръжение за спортни зрелища, що… ъъъ… забравих как го викате… А Негово сиятелство августейшият Типас ще трябва да кандиса… хи-хи… няма де да върви (хлъц)!…

– В твоя авторитет и в твойта протекция са надеждите ни! – обадил се един от братята, Тимотей ли, Филотей ли, все тая. – Ала не убедиш ли го да дозволи строежа на арената, недей чака наши вложения във водоснабдяването на Форунна!

– Ех пък и ти, любезни (хлъц) – изпръхтял Реметалк. – Недей се съмнява в мене! Кажа ли нещо, закон става!… Ще имаме разрешение… помни ми думата!… Мене, прочее, акведуктът ми е важен!

– Могъщи – намесил се Хортензий, – явно въобще не можеш да си представиш богатството, що ще добием от спектакулата! Организираме ли бойни зрелища в столицата, наложим ли ги сред патрициите, па и сред простолюдието, количеството сребро, дето ще натрупаме от водата, ще ти се стори твърде незначително, ха-ха-ха… От близо два века, сиреч откак синовете на Перей сторили munus на покойния си родител на Forum Boarium, като накарали шестима роби да се изпотрепят в знак на почит към блаженопочившия, туй е най-качественото зрелище в света! А Рим е измислил доста много качествени зрелища.

– Измислил е другия път – засмял се Филотей (или май Тимотей). – Такива игри ние ги правим от векове!

– Че ги правите – правите ги – прекъснал го архитектът. – Но не струват! Няма интрига! Повъртят се мечове, поразходят се някакви люде, па идат да си починат… А у нас забавлението не спира, докато единият не се строполи, я пребит, я даже мъртъв… Игрите на смъртта са наше изобретение…

– Ваше другия път! От нас и от етрурците сте задигнали всичко добро, с което се кичите…

Както споменахме, Спартак разбирал гръцкия задоволително, а раздумката се водела точно на тоя език, тъй че хем схващал всичко изречено, хем пък не вдявал Бог знае колко от него…