СПАРТАК. РОМАНЪТ - епизод 24. Вълнуваща история с много приключения за Спартак - легендарният тракиец. Автор: Теодор Манолов.

СПАРТАК. РОМАНЪТ – епизод 25

Илюстрация: първите две книги от поредицата СПАРТАК.РОМАНЪТ, художник: Теодор Манолов, цвят: Теодор Манолов и Десислава Илиева. Изд. Исторически парк

Исторически парк

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ РОМАН ПО КОМИКС. Първа книга на СПАРТАК. РОМАНЪТ бе подпомогната финансово от Национален фонд Култура (нека си го има логото). Очаквайте я на хартия до края на годината.

НФК

Вече сме на страниците на Втора книга. Публикуваме я, така да се каже, на прима виста и в почти реално време, както я пише авторът, т. е. без редакция. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС“СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Роман по комикс

Епизод 25

49 (113)

– По мое мнение, ти си непоправимо пропаднал! – отвърнал дядката. – Болестите ти са нелечими! Викат се алчност и ограниченост!… Съмнявам се, че мога да ти помогна с нещо… Съмнявам се, че жертвоприношението може да оправи работата… Ала…

– Ала? – отекнала в гласа на Търбуха надежда, плаха като омагьосаната ореада Ехо…

– Ала Воинът на воините е по-великодушен от мене! Дано ти предостави изкупление и цяр! – заключил телестът и посегнал към повода на осела. – Давай туй нещо и да приключваме!…

– Сполай ти, добри човече! – оживил се молителят. – Не мисли, че не съм преболедувал простъпките си! Че не помня, дето някога ме предупреди да не хващам кривия, ама по-гладък друм! Че не съжалявам из глъбините на цялото си същество! Речи всичко това на Тоя, с когото ти е дадено да говориш!…

– Мале, мале, мале… Сърцето ми разрида! Види се, пак си се осрал до ушите! Но доста са ми подобни елегии!… Не мога непрестанно да занимавам Бога с простотиите ти!…

 

50 (114)

И тогава Фарсалас – мъжът-скала, воинът-аутоматон, лишеният от всякаква човещина Талос, съвършената алегория на безпардонността и грубата сила, изеднъж избухнал в плач!… Разциврил се по-жално от млада вдовица на протезис!… Раменете му се разтреперали, коленете му се размекнали и той се пльоснал по дирник връз парещата от студ скала!

– Съвсем си мръднал, драги мой – отбелязал сприхавият геронт и обтегнал повода на магарето, за да го принуди да го последва. – Я, стига циврил – продължил, докато обръщал гръб на просителя и се отдалечавал със скота, – ами речи какво точно щеш да ти измоля от Могъщия? И бъди по-кратък!… На Арес не му се слушат протяжни излияния!

– Ами, виж, достопочтени старче – изхлипал Търбуха. – Имах хубава, полезна работа! Доскоро!!!… Бях Някой!… Бояха се от мене и ме уважаваха!… А сетне ме унижиха…

– Кой, бе?

– Едни… ъъъ… люде… Не ги познаваш…

– И що?

– Ми, що! Изкъшкаха ме и сега следва да отмъстя на тия, по чиято вина се случи всичко! Обаче не зная как, без да ме заловят и накажат със смърт! Питам Оръжелюбеца – има ли начин да си върна живота и честта?

 

51 (115)

Старецът се забавил с отговора, едно, щото обмислял как той да прозвучи по-снизходително, и друго, щото междувременно бил стигнал каменната рампа и бил зает да дърпа злостно опъващото се магаре, за да го покачи на покрива. Щом успял да подкара добичето, смогнал и да заяви:

– Харно, ще Го молим да ти укаже изход, макар че вече сигур му се повръща от тебе! Аз, собствено, намирам щенията ти за повече от неоснователни! Унижили го били? Изгонили го били? Амче, ти що очакваш, бе? Да те хероизират приживе ли? Това ти е таман дохаки! Та ти си убиец!…

– Всеки воин е убиец! – възразил с подсмърчане Фарсалас.

– Воинът е убиец по устройство и призвание, дебела главо! За воина да убива е вътрешно присъщо свойство, като за дърветата да растат и дават плод! Воинът убива честно и почтено – на бойното поле! С достойнство!… А ти убиваш, за да присвояваш чужда собственост!…

– Ами ако покушението е от засада?… Пак ли е достойно?

– От засада е стратегема, не покушение!

– Ами ако утрепам някой, дорде го разпитвам чрез мъчения?

– Ооо, я стига! Влизай вътре! Край огъня има една патера! Ще сбираш в нея кръвта на осела, ако падне през дупката! Сетне с тая кръв ще полеем Меча Божий! Не сбереш ли достатъчно, остане ли острието сухо, значи приношението ти е отхвърлено!

– Слушам, татк…

– Неее!…

– Ъ?

– Не дръзвай да произнасяш тая дума!!!

– Слушам, Божи човече!

 

52 (116)

Търбуха обърсал сълзи в косматия гръб на дланта си, потътрал се покорно към входа на примитивния храм и понечил да влезне… Ала старецът, що вече бил издърпал магарето на покрива, ненадейно му се разкрещял:

– Стооой!…

– Какво пък сега?…

– Как какво?… Омърсен си!!! Миришеш на страх и безчестие! Не смей да припарваш в хиерона такъв! Ще пристъпиш свещения праг, както те е майка родила, само с кописа си!

– Ама… Ти… Сериозно ли?… – зяпнал поклонникът в изумление.

– Не! Шега си правя!!! Хвърляй всичките си парцали и си умий телесата в щерната! – ревнал оня, сочейки грубо издяланото каменно корито, пълно с дъждовна вода, което се намирало встрани от вратата.

– В ред ли си, бе? Студено е! – възразил Фарсалас.

– Изпълнявай! Или си обирай крушите!… Душата ти вони на задръстена клоака, но следва да застанеш пред Арес чист баре външно!

 

53 (117)

И ето ви го нашият мъжага – студ-нестуд, позамил се, пръхтейки също натимарен катър, след което най-сетне бил допуснат в обитаваното от Бога място – гол, накокошинен, с увиснало мъжество, но с обнажен копис в ръка!

Вътре, прочее, си било страшничко!…

Почти целите стени били покрити с подредени един връз друг човешки черепи – останки на могъщи и не чак дотам могъщи воини – Предците на племето хипемолги, загинали в рат или в честен двубой – кой сцепен от меч като левантински пъпеш, кой с избити зъби или пък вдлъбнат от бойна брадва, кой с дупчица от стиракс на стрела като червива ябълка…

За да се сгрее, Фарсалас спуснал завесите на входа, та сега опушената бърлога се осветявала само от огъня в кръглото, зидано огнище в средата и, разбира се, от кръглата дупка в тавана точно над него…

– Ей – зачул се кънтящ глас изотгоре и Търбуха, стреснат, обърнал взор към димоотвода, очаквайки да съзре самия Златошлемец.

Там обаче, в изопачена от гледната точка перспектива, видял част от олтара, телеста, застанал край него, и муцуната на жертвеното добиче. Старецът посочил нещо в нозете му:

– Видиш ли онуй гърненце?

Видял го – стояло на трикрако столче в близост до огъня заедно със споменатата вече патера.

– Ъхъм…

– Там има благовония и счукани билки! Гребни и поръси връз огъня! И захващай химна на Арес!

– Имаш предвид да пея?..

– Не, имам предвид да го изпърдиш!!!… Естествено, че да пееш, идиот!

 

54 (118)

Търбуха ръснал щедро от стритите „билки“ над пламъка и светилището тутакси се изпълнило със задушлив пушек. Миризмата на тоя пушек идвала възтежичка, тъй като освен ливан и ароматни треви, прахообразната субстанция съдържала доволно количество стрити конопени листа. Вдишването на таквиз чудесии, Фарсалас харно си го знаел, причинявало главозамайване, при това по-сигурно от халосване с боздуган, а някаква неизвестна съставка на бъркоча – дори мистични видения.

Възправен над димоотвода, жрецът поел жадно лютивите облаци, що блъвнали низ отверстието, задържал ги в пилешките си гърди комай четвърт час, а сетне ги изпуснал още по-влудяващо бавно. По лика му се размазала усмивка, тъй детински блажена, сякаш бил засмукал бозката на самата Тюхе, и той се отнесъл нейде вън от нашия несъвършен свят…

– Ехо!… Ще правим ли нещо, ей?… – подсетил го Фарсалас да се върне в действителността.

Оня се опомнил, нагласил и вързал магарето в позиция шията и главата му да се надвесят над олтара, па се сопнал:

– Ами, хайде, прави де! Нал ти рекох да пееш! Какво се кумиш? Почвай хвалението! Слави Властелина на сечта! И играй танца на ратниците!

 

55 (119)

Търбуха скоро усетил действието на „благовонията и билките“. Изпърво му се оправило настроението и очите му изсъхнали. Сетне почувствал лекота и безгрижие, сетне осъзнал свободата си да не служи никому и да не се съобразява с ничия воля, сетне, приятно, ненатрапчиво зашеметен, проумял доколко е всъщност недосегаем и безукорно богоподобен, сетне успял да обеме в акъла си колосалната величина на физическите и душевни сили, що принципно обладавал, сетне типично мъжкарското отвращение, което изпитвал към всякакви елементи на изтънченост и мекота в телодвиженията, намирайки ги за израз на мекушавост и даже на нравствена развала, се изпарило и той си спомнил бойния танц колабрисмос в цялото му многообразие от стъпки и ритмически фигури, па набил пета в каменния под и го заиграл! (Ефебите в Хипемолгия задължително учели тоя танец с мечове преди посвещението си, но не всички успявали да го изпедепцат, преди да се осакатят.)

В началото потропвал на място като спънат айгър, ала подир още няколко глътки от „осветения“ въздух се сурнал да обикаля огнището, две напред – една назад, приклякане, завъртане, подскок, чупка… при това, размахвайки кописа във все по-сложни и опасни последователности от удари и напади, мятайки го в лапите си досущ панаирджийски жонгльор, подхвърляйки и улавяйки го с непододзирана изкусност… а накрая, ненадейно и за самия себе си, отпуснал глас и занареждал прозодии, що отдавна смятал за забравени, при това – в стегната метрика, при това – и в благозвучна мелодия, на каквато никак не се очаквал способен!!!…

Аресе, колесничарю, премощен боец златошлемен,

на твърдините рушител, горд вълк в паноплия медна,

о, щитоносецо войнствен, неуморим, мощнорък, безпощаден,

за враговете тиран, а водител за люде достойни…

– Ха така, де! – окуражил го през дупката жрецът, що също бил направил главата. – Вий, псе краставо!… Рипай!… Пот да се лее!… Тъй ще прогониш заразите из сомата си и лошите мисли из чутурата си, та ще се поставиш в очите на Могъщия като достоен за ново телете!

693 Views
error: Content is protected !!