Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Роман по комикс

Епизод 24

42 (106)

Докато Титира седял в калта, ронел едри сълзи и притискал раната си с длан, а Фарсалас зяпал отскубаното му ухо, чудейки се що да прави с това безполезно парче, слугите ги наобиколили в стегната бойна формация!… Насочили към Търбуха подръчните си оръжия, ала нещо не смеели да го атакуват. Представлявали жалка гледка… Приличали на лох прашкари, обградили девететажен хелеполис…

Бившият пазвантин ги премерил с презрителен поглед един по един и избухнал в несдържан смях, а когато избликът му на сарказъм се уталожил, заявил:

– Охо! Виждам още мераклии да дарят по някоя и друга част за моя паноптикон! Я пръстче, я китка, а що не и цяла ръка! Бъдете ми добре дошли! Наредете се на опашка и недейте се блъска! Ще обърна внимание всекиму!

– Ти си напълно луд, човече!!!… – престрашил се да се изкаже един от посерковците.

– Не можеш да обезобразиш някого, само защото ти се е присмял! – подкрепил го друг…

 

43 (107)

– Не мога ли? – запенил се Фарсалас и опрял гърди в тия на най-масивния наглед противник, който стискал войнствено дълъг нож за хляб. – Аз ли не мога! Що ще речете да проверим? Искаш ли да си първи, драги?…

– Ми… ъъъ… не… – разтракал се със зъби здравенякът.

– Не?!?…

– Емиии… Не!

– Бегом в къщата тогаз!

Острието на мъжагата увиснало пораженчески и той взел да се отдръпва заднишком също рак из подмоли.

– А вие, женички?!? – обърнал се Търбуха към останалите и разперил ръце, сякаш ги предизвиквал да пробват оръжията си връз незащитените му телеса.

Никой не отвърнал…

– Хайде тогава – друм, дорде не съм почнал да ви поря наред!… – изревал.

– Дайте да се пръждосваме, братя! – хрумнало някому. – Тоя кинокефалос ще ни окепази мърцина!

Идеята се сторила приемлива на всички… Разколебани, служителите на Мукала се обърнали и поели по делата си… Двамина привдигнали Титира и го повлекли със себе си, ама пък забравили да откачат Змея от дувара…

 

44 (108)

Търбуха погледал ухото в шепата си още известно време, па го подхвърлил на спасеното по чудо прасе, което, противно на всякакъв здрав разум, продължавало да се суче наоколо. Животното налапало парчето хрущял и замляскало с наслада…

– Яж, приятелю, яж – промърморил Търбуха доволен. – Тия бъзливци – посочил разотиващите се, – що дотърчаха като гладни лъвове, а се оттеглиха като ритани псета, почти всяка заран се гощават с чорба от свински уши, ама нека научат, че тиганицата се и обръща… Ето, сега шопарчето ще похапне човешко…

Напушил го смях и прихнал от сърце, ала в следния миг му просветнало какво го чака и посърнал.

„Харпиите да ме разболеят! – заупреквал се се наум. – Прекалих! Щом Мукала научи, че съсипвам работната му ръка, ще избеснее! Хич не ми се слушат нравоученията му!… Я да си вдигам чукалата и да вървя при телеста на Ениалий! Няма закога да отлагам – ще сторя жертва и ще настоявам за опрощение пред Златошлемеца… Пък дорде се върна, ядът на началника може и да е минал! А ако Бог е рекъл, няма и да се връщам!…“

 

Глава IX

 

ОБРОКЪТ

 

73 медическа година (94 г. пр. Хр.)

Ден четвърти преди последния на Боедромион (17 октомври)

Планината Перинтос около връх Акмон

 

45 (109)

Пропадналият воин Фарсалас грабнал масивния копис и сивото наметалото от стайчето си в хана, па зачезнал. Минал обаче междувременно през селото и с остатъка от първата си, а може би и последна заплата купил едно полумъртво от старост магаре и мях евтино вино. Насочил се тогава към подножието на връх Акмон, североизточно от Еге, дето имало забравено и от никого непосещавано светилище на Непобедимия Арес… (Като всички хипемолги, бившият надзирател не признавал други висши сили освен Повелителя на заколението!)

Драпал по планината енергично, наклонен под остър ъгъл – зарад стръмния терен, а и зарад бръснещите ветрове, които със сигурност щели да отвеят някой по-лек от него. Духало тъй, че могло да ощави орел, а подир туй да му отдели месото от костите! (Анемоите явно водели братоубийствена бран, налитали от вси страни и се блъскали като изоглавени, пък Търбуха, колкото и устремно да напредвал, все се оказвал по средата на бойното им поле.) Да язди осела, що теглел на въже, било невъзможно – доведено до изтощение, инатливото добиче се запъхтяло под тежестта му, още щом влезли в муровите кории подир Момина пазва.

„Бре, не съм стъпял в оназ бърлога над десет лета! – мислел си нашият човек, обезпокоен дали ще намери някого в оброчището. – Дано монахосът още крета!… Дано не се е преместил нейде, недай Боже, на Долната земя!… И дано ми помогне да разплета тоя Гордиев възел, що май само пролята кръв може да разхлаби!“

 

46 (110)

Няколко часа по-после поклонникът и магарето достигнали забутаното свещено парче земя… Погълнат от дертовете си, Фарсалас почти не усещал умора, а за щастие, и животното не било издъхнало!

Залезът във високите планини представлявал величествена, яркоалена гледка!… Гаче някой Сторък великан бил лиснал сто питоса кръв връз небосвода!… Ръбат пейзаж и сурова, драматична гама – извънредно подходящ фон за приношението, що се стягал да инициира Търбуха!…

Бившият пазвантин и предназначения да омилостиви Арес осел се намирали в хлътнатина с равно дъно, обиколена от остро насечени, в момента също червени скали. Насред тая напомняща скене, сиреч полукръгла площадка се възправял огромен долмен с, грубо казано, кубична форма, съставен от три отвесни каменни плочи и четвърта – похлупена отгоре им наместо покрив. Предната, празна стена на примитивния мегарон явно можела да се затваря с две големи „платнища“ от грубо съшити кожи, които сега били отметнати и привързани с въжета досущ театрални завеси. Ето такова нещо представлявало тъй нареченото светилище…

На откритото място пред него се издигал май надвишаващ човешкия бой побит камък, така одялан от стихиите или длетото на някой фанатик, че да наподобява меч… Гигантски, окъпан в кървите на загиващото оттатък Орбелос Слънце, допотопен, грозен, зловещ, касапски меч!…

В мрака на нескопосания храм се съзирало огнище, от което, сякаш из драконова паст, нагоре струели буйни пламъци и се възнасяли колелета пушек. Край оджака се мяркал силуетът на грохнал в седяща поза старец. Как тоя клетник не се задушавал в тясното, очадено пространство, не ставало много ясно. Виждало се добре, че в тавана има пробита кръгла дупка за проветряване, ала нито тя, нито отворът между платнищата смогвали да изтеглят из помещението всичката нагнетена вътре смрад и лютивина.

Отгоре – на покрива на долмена, непосредствено до споменатия димоотвод, се разполагало друго любопитно съоръжение – висок приблизително до пояс правоъгълен гранитен олтар, украсен с груби резби, ама тъй окъртени, че изобразеното на тях оставало пълна загадка. Към едната странична стена на мегарона водела каменна рампа за изкачване до ексхарата, дето, Фарсалас знаел това, се извършвали свещенодействията.

Макар да съзирал дъртия жрец, от предпазливост или за да съобщи за присъствието си, той се провикнал:

– Ей!… Има ли живи люде тъдява! Или си пукнал и изсъхнал като мисирска мумия, телесте? Де си?…

 

47 (111)

Старецът се надигнал и изпълзял из бърлогата. Бил толкоз слаб, че прочутите асклепиади от Пауталия можели да изучават по него устройството на човешкия скелет, и то без да го дерат. Изглеждал на поне осемдесет лета, но Фарсалас знаел, че е доста по-млад. Дългата му до кръста, мръсна брада и рошавата, стърчаща на вси страни сива коса го покривали като ямурлук, от който, също лозови леторасти, стърчали тънките му ръчици. Облечен бил в саморъчно съшита екзомида от вълчи кожи, що му висяла до колене, ходел бос при все студа и имал вид на истински троглодит. Наместо жезъл, на какъвто би следвало да се подпира всеки нормален богослужител-еремит, носел стар, нащърбен и подкъсен контос. Явно недовиждал, поне на далечно разстояние, та в началото не познал госта си, ала когато се доближил и го огледал хубаво, възкликнал ядно:

– Ааа, това си ти, разбойнико!… Махай се начаса! Нал ти рекох още преди време, че нямам желание да те виждам повече! Не си заслужил да бъдеш тъдява – в Божията обител! Моят Бог е Владелец на воините, а ти си обикновен мародер! Не помниш ли, че те прогоних?

– Помня, помня… – озъбил му се ехидно Търбуха и посочил магарето с десница, вдигайки меха вино в другата си ръка. – Да се махна, викаш?… Ама ти сигур не си ял от лани… Пък я поглеж какво водя за Арей – осел красавец, що ще стигне стомахът ти да е пълен баре месец… И малко зелас имам за теб…

 

48 (112)

При вида на евтините армагани старецът комай поразмислил. Не, че враждебността му изчезнала, не, че гневът му се изпарил, просто се поколебал и почнал да преглъща тъй усилено, като че възнамерявал да изпие Керкинското езеро.

– Какво желаеш прочее? – изгъгнал продрано, стараейки се да не гледа събеседника си в очите. – Пак ли си се домъкнал да се каеш за тъпотата си? Пак ли ще занимаваш Бога и мене с последиците от грешките си?

Фарсалас мъчно се удържал да не го зашлеви за тия думи… Обаче нямал никакъв интерес от това. В момента дъртакът представлявал сламката, в която възнамерявал да се вкопчи, преди да досегне дъното на всичките си житейски провали. Затуй отвърнал примирително:

– За грешките си отколе съм се покаял, свети човече… Но явно Господарят на сражението още има да ми въздава! Проклеха ме… и него път, без да съм виновен! Дошел съм да питам тоя, що зовеш Кандаон, Ениалий, Арей и Кучедава, как да изтрия позора от образа си и отново да стана ликос! Стори жертва за мене!