Това четиво е реализирано с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура по програма Творчески стипендии

Илюстрация от новия комикс СПАРТАК.ЛЕГЕНДАТА 2: Манолов

Издаден от Исторически парк.

От днес СПАРТАК. РОМАНЪТ се публикува на прима виста и почти в реално време, така, както го пише авторът, т. е. без редакция. В петък пишем нов епизод, в събота е пред вас. Затова и вече няма обяснения на непознатите думи. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР ТУК.

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Сериал за четене – без редакция

Епизод 21

21 (85)

– Какви ги дрънкаш, бе? В ред ли си? – изхвръкнал бившият надзирател от стола, като че седалката била настлана с коприва, наместо да се изсмее на току-що изръсената „небивалица“. Нещо, обаче, хич не му било до смях.

– Ми, хей такива – смигнал му дръзко мустакатият. – Щателни наблюдения, прецизни изчисления, логични изводи! Мислиш, че не се набива на очи ли?… Нивга не стъпяш в града, не напущаш комархията. Не дръзна да слезнеш от планината, дори за да си направиш зъбите! От нещо те е шубе! Затуй все по нас си седиш. Спотайваш се в тая долина! Ти – един воин от клана на хипемолгите!

Вярно си било… Търбуха се бил закрепостил в Еге и околността му досущ месенски илот, само че по собствен избор. Живеел, напълно изолиран в тия няколко десетки плетрона, от същите дванайсет лета, що вече споменахме. Между него и пелопонеските полуроби обаче имало една доста съществена разлика: Фарсалас не пател от терора на местните жители, а обратото – сам им устройвал периодични „криптии“ и ги побийвал за послушание ведно с жените и рожбите им… Това му било лекарството против скуката – да упражнява насилие връз по-слабите.

 

22 (86)

Та и сега така… Сграбчил той ханджията за яката на калчищената риза, вдигнал го целия, па обърсал паяжините по стената с кокалестата му гърбина.

– От какъв клан, бе?!?… – направил се на несведущ, докато го държал във въздуха. – Що мислиш, че съм от…

– Щото не съм балама, насилнико – изплакал Мукала в печален фригийски лад. – Поназнайвам туй-онуй за твоя народ – скитници и метанасти, дошли по наште земи от юг и изток. Всички мечоносци, сиреч всички мъже, издържали Ареевото изпитание, носите рисунка с бича глава на гръдта си. Тамгата на тъй наречените Вълчи чеда! Така се зовете сами! Както и „внуци на Кикнос Лебеда“, „кърмени с кобилешко мляко“ и „потомци на племето кикони“… И ти имаш точно такава татуировка! Щеше ли да си я туриш, ако не си издържал воинското изпитание? Който не е посветен, не дръзва да си направи подобна, щото, ако вие – посветените, научите, ще бере ядове! Види се обаче, ти, пияницо, не желаеш геносът ти да се разчува… Хубаво, ама не ти ли хрумна, че ако ще го криеш, не бива да се развяваш насам-натам, както те е майка родила?

– Хе… Фантазьор… Не съм и чувал за таквиз люде… Това е просто картина!…  Нищо не значи…

 

23 (87)

– E, не значи, не значи, ама ако не те бях виждал в действие! – възразил ханджията. – Като се накъркаш, се издаваш, брат. Стане ли нейде агон по критски бой, там си! Обзалагаш се с пройдохите и се млатиш, уж за сребро, ама си личи от десет стадия, че насилието просто ти е в кръвта! Тегли си те! Обучаван си да причиняваш болка, и то вещо, и то години наред!

Факт! От време на време на площадчето пред хана някому щуквало да организира единоборство. Обикновено туй ставало привечер на празник или панегирис, когато всинца вече били порядъчно напоени, ама все пак способни да се държат на нозе, да вдигат врява също вакхически тиас, да залагат дребните си монети, а накрая – да увенчаят победителя и да го подмятат на ръце, дорде му разджуркат мозъка на гроздова шира.

Фарсалас, вярно, чуел ли за такъв двубой и бил ли свободен от задълженията си в Еге, пристигал да заяви участие по-чевръсто от бързоходеца Фидипид! Умирал си за подобни дранета! От декада време нямало планинец, който да устои на юмруците му, хем не смеел да влага много сила, за да не предизвиква смъртни случаи. Възбудената тълпа, що се сбирала на тия събития от най-високо междуселско значение и сред която всякога присъсъствал Мукала, славословела Търбуха, обаче тайно го и мразела – не бил тъдявашен… (Знайно е, елементарните хорица обичат чужденците до ненавист и се възторгват при познанство с иноземец до пълно неприемане на обезпокоителната му различност.)

 

24 (88)

– Лани те гледах и в хопломахията на стъгдата! – продължил Мукала. – Направо ги размаза! Добре, че беше с дървени акинаци, инак щяха да са на Долната земя! Кълна се в гръмотевицата на Перкос, никой в тая комархия, включая и наемниците на парадинаста, не върти оръжието по-ловко от тебе!

Фарсалас се подсмихнал блажено при милия спомен:

Лохагът Бюзис, Безсмъртните да го даруват с дълголетие, му заел тогава вехтата си паноплия от напластена на няколко слоя ленена тъкан, както и един хубав бронзов шлем, навярно реликва от войните на медите с Филип Македонеца. Натъкмен в това сериозно снаряжение, напет и внушителен, нашичкият се почувствал човек за пръв път от много лета! Забравил за известно време и празното си ежедневие в крепостта, и дебелашките си забавления да изтезава селяндурите! Сетил се за какво едничко нещо, аджеба, бил роден на тоя мизерен свят – да побеждава! Надъхал се дотам, че заложил сериозна сума на самия себе си в схватка срещу трима наеднъж!

 

25 (89)

Пердашил той горките люде тъй свирепо, че двамина останали хроми завинаги, а последният и до днеска сънувал кошмари!… Ама и живот, а? Никое удоволствие, природно предопределено или породено от човешкото въображение, включая и най-извратените начини за уталожване на плътските повици, никой вид даже душевна евтюмия не може да се сравни с наслаждението да пратиш съперника си на погребалната клада с тежък удар на меча, е, или поне да го осакатиш като хората, тъй смятал Фарсалас.

Усещайки, че е напипал правилния подход, Мукала не преставал да го превъзнася:

– Бре, да му се не види, викал съм си при всеки подобен случай… Тоя мъж е могъл да стане баре хекатонтарх в царската войска! Уменията му биха били оценени на най-високо място! Защо се е забил тука, наместо да иде във Форунна?

– Тъй е, братко – разнежил се Търбуха. – Произходът ми не дозволява да се целя по-горе, но дотам можех да додрапам, заклевам се!

– Наместо това обаче си пропиля дните като прост реметалков бияч! – неочаквано го захапал ханджията. – А преди туй беше разбойник! Беглец от Закона! Нали така?

 

26 (90)

– Ха да млъкнеш вече! На ръба си! Прекрачиш ли го, затрих те! Ти усещаш ли въобще, че едвам се сдържам да не ти запуша устата с възглавето? Никой нивга не ми е говорил така! Откъде накъде пък беглец от Закона?

– Ще изчакаш да довърша и ще разбереш!… Както споменах, до един момент ти харчеше свръх платата си. Туй добре, ама, като се нажулеше, често ми плащаше не в сребро, а стари, златни скарки! Чужди! Някои – още от Александровото време, а някой пък – източни, Филопаторови! Моя милост е сведущ в тия уйдурми, недей го подлага на съмнение! Та, отгде може да ги има, мамицата му да ашладисам, питах се? Па ми светна! Свързах няколко нишки. Не стана веднага, де… Помниш ли случая с оня македонски трапезит в Запара? Преди точно дванайсет лета трима катили с маски и гугли го претрепаха и обраха посред бял ден в кантората му! На излизане обаче ги погнали градските стражи! Съсекли двамина – единия пеонец, другия – не знам си какъв, обаче третият, най-якият, грамада-човек, духнал с чувалче статери, без да му даже мернат образа! Тъй и не го найдоха, изпарил се, викат, из… къде мислиш?… Из Перинтос! И знаеш ли кво? Мисля, че ти си въпросният серсемин, укрил се из нашия край като въшка във Венерин храсталак!

 

27 (91)

При тия думи Фарсалас просто се вкаменил! Сетне омекнал и мускулатурата му увиснала досущ драна кожа!… Не изглеждал стреснат… Изглеждал като във вцепенение подир внезапен уплах, като в кататония, що биха рекли елините, или в ступор, както биха назовали пълното му обездвижване пък латините, изглеждал като отмалял вследствие на непосилна и нездравословна възбуда!

– Човече – промълвил, докато преглъщал нещо назримо, ала с положителност отвратително на вкус. – Ти направо ми… Ти ми изкопа трапа, бутна ме вътре и ме погреба!…

– Е, чак пък толкоз – взел да скромничи Мукала. – Значи признаваш?

– Като си се сетил, що не си ме издал?… Търсеха ме от Скотуса до Германея!…

– Ооо, ханджиите не сме балами, приятелю! Що да те издавам, ако не ме заплашваш? Нали ми снасяш?… Нали се храня от таквиз като тебе?… Абе, я чувай? Смилих се! Простих ти!… Остани тъдява, хапвай, пийвай, е, вече с мярка… Вземам те на служба! Ще ми наглеждаш ойкоса, ще си туй, що умееш най-добре – куче-пазач. Триглавия ми Керберос! В таверната ката вечер стават сбивания, а и мародери са хвърлили око на спестяванията ми. Ще ме защитаваш! А?… Какво ще кажеш?

 

28 (92)

Търбуха за кой ли път променил лицеизражението си! Низ мътния му поглед изплувала млада надежда, налегната без време от гъсто валмо недоверие.

– Хлъзгав смок се извъди ти, Мукала! – констатирал пораженчески. – Въртя, сука и накрая ме насади да ти аргатувам! Харно, де… Ама, ако ще ти вардя сплескания задник, знай, не се давам сал за ядене и покрив! Десет драхми на луна е задоволителна плата…

– И ти не си вчерашен, друже! – дарил го ханджията с усмивка, от която могло да се изцедят два хуса зехтин. – Хич не си тъп. Макар че, за да не те повиши господарят ти и да не те проводи нейде на по-видно място, от доста години се правиш на идиот. Когато си пиян, си изчисляваш сметката за миг, при това наум! Същи Леодамант! Като изтрезнееш, се правиш, че не можеш да броиш, без да си гледаш в пръстите! Тъй и със стоте драхми – прекрасно знаеше, че са се стопили, ама пак се пробва да го играеш невежа!…

– Чакай сега, за друго говорехме!

– Да, добре… Кандисах… Ще ти плащам, ама ще трябва да си по-полезен. Нощем ще си охрана, дорде се извлекат и последните пияници, после, докъм обяд, ще спиш, ама след туй ще цепиш дърва за кухнята, ще храниш кравите и прасетата, ще им ринеш говната и…