Това четиво е реализирано с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура по програма Творчески стипендии

Илюстрация: Манолов; цвят: Вълканов, Манолов

Използваме преработени и завършени рисунки от автора и екипа му, създадени за комикс-албума СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА, издаден от Исторически парк.

От днес СПАРТАК. РОМАНЪТ се публикува на прима виста и почти в реално време, така, както го пише авторът, т. е. без редакция. В петък пишем нов епизод, в събота е пред вас. Затова и вече няма обяснения на непознатите думи. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР www.facebook.com/SpartakosTheLegend

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Сериал за четене – без редакция

Епизод 20

12 (76)

Фарсаласовите любовници – селските порнаи, хрипнали, съзрели лежащия в пикнята младеж, осъзнали, че нещо не е наред, разкудкудякали се, грабнали пеплосите си и побегнали отвъд завесата голи-голенички, друсайки налети меса. Търбуха пък се заел да си върже препаска. И не от благоприличие, а за да не му се мотае нищо в нозете, ако го нападнат отново.

Като приключил с това, се изправил срещу стъписания Мукала, па издул заплашително гърди, при което татуираната връз тях бича глава, досега едвам забележима под окосмяването му, сякаш нараснала и се оконтрастила.

– Пооомощ, пооомощ!!! – взел да имитира домакина си. – Де са тия, що призоваваш на помощ, драги? Покани ги по-настойчиво! Защо не ги виждам!…

– Остави ги – опитал се да прозвучи безпардонно Мукала, ама си личало, че стиска отчаяно да не се изпусне. – Жалки бъзливци! Цялата селска стража беше пред вратника!… Сигур са побегнали!… Сам ще се оправя с тебе…

– Добре… чакам с нетърпение да узная де сбърках – смирил се бившият надзирател. – Някои моменти от снощи ми се губят… Да не би да съм оправил щерка ти?

 

13 (77)

Дебелото момче се разшавало и простенало горестно, а биячът си отдъхнал – никак не му се разправяло с властите за убийство на човек посредством нощно гърне.

– И други път недей води със себе си селяндури с манари, байно – заявил на Мукала с грозен смях, що разкрил великолепната му протеза в пълния й блясък. – Освен ако не искаш да патят! С тез жалки агройки ли ще ме плашиш? Хайде, изплюй камъчето сега! С какви основания си дозволяваш да ме будиш?

Мукала, изглежда, най-накрая бил набрал необходимата доза дързост:

– Ще т-т-ти кажа, ч-ч-човече! – захванал на пресекулки. – Т-т-търпението ми се изчерпа! Трябва да н-н-напуснеш хана! В-в-веднага! Не мога да те храня и поя повече нито миг!

Младият шишко се надигнал, държейки се за главата, и вперил трескав поглед в Търбуха. Не знаел що още може да го сполети! Изобщо не се сетил, че разполага със солидно въоръжение, докато противникът му е напълно безпомощен и даже без одеяния. Фарсалас уловил взора му в жълтите си, вълчи зеници, плувнали в кървав белтък, изръмжал му и оня се изнизал от стаята на четири крака.

– Чуеш ли, бре! Разорен си! – напомнил за присъствието си ханджията.

 

14 (78)

Търбуха обаче май въобще не вдявал за какво иде реч, а само се озяпвал из одаята. Накрая съзрял сцепения бокал на пода, вдигнал го и го подал умолително на Мукала.

– Ох, Вакхеее… – простенал при това, разкършвайки врат като мечок, събуден по Ленеите. – С всяка сутрин кратуната ме цепи все по-зверски, мошенико! Виното ти е също татулова отрова, ама без него – дважди по-зле… Бучинишовият извлек, с който онез гадове – атиняните, морят осъдените на смърт, навярно е по-пивък, мамицата ти! Ама, хайде, бъди така любезен и върви да ми сипнеш! Притури ми го към сметката!

– Луд ли си, твоя милост? – заинатил се обаче стопанинът. – Сметката ти приключи! Среброто, що ми бе дал да ти вардя, го хвана липсата още преди три слънца! Свърши! Как да ти го обясня?!? Рекох ти тогава, ама беше фиркан и пощръклял досущ разгонен сатир! Снощи пак те подсетих! От завчера си на моя издръжка! И за парясниците ти от джеба си се изръсих! Изтрезня ли достатъчно, та да го стоплиш? Нямаш пукнат обол! Заминаваш си!

 

15 (79)

Докато Фарсалас слушал това, ликът му бавно се променял от ярост към безпокойство. Май най-накрая почвал да осъзнава положението си, но със скоростта на неговите реакции лицевите му мускули щели да изразят разбиране най-рано следната пролет. Прокарал ръка по оплешивяващия си череп, загладил мазните фандъци под темето си и почнал да се облича. Мукала пък се одързостил да мине в нападение „по цялата фаланга“:

– Та тъй! Сбирай си нещата и хващай друма!…

– Как тъй, бе? Сто драхми имах, ей, и всичките са у тебе!  Нал те цаних да си ми ковчежник?

– Тъй, тъй беше… Изпълних задачата съвестно…

– Не е тъй! Не може да са свършили! Обирник!!! Сто драхми са това!!!

– Точно тъй! С тях можеше да избуташ година време, и то пак тука – в най-скъпия хан низ комархията. Но ги изкърка и ги загуби на ашици! Е, и по курви немалко хвърли! Половината сума мина през онуй, що ти висне отпреде, и онуй, що ти смърди отдире. А другата половина дадохме за един кат хубави одежди и най-паче на майстора асклепиад, що довлякох чак от града да ти сложи новите зъби… Че пък и златни, гаче си някой персийски шахиншах! На мястото на тия, дето, разправят, някакво хлапе ти избило…

– Ей това, последното, не биваше да го изричаш – турил точка на спора Фарсалас и потеглил срещу опонента си със стиснати пестници.

 

16 (80)

– Чакай, бе, аз що съм ти виновен? – заотстъпвал Мукала в опит да изплещи колкото се може повече думи, преди да бъде доведен до принудително безмълвие. – Само предавам, каквото чух от лохага Бюзис и пелтастите му! С положителност е лъжа, ама така говорят!…

– Не ме подсещай!… – отказал се да го бъхти Ферсалас, па изпаднал в откровение. – Не е хептен лъжа… Обаче… прецакан бях… Онуй лекенце ме изненада! Свари ме надупен и със смъкнати гащи! Ще си го върна, ти кво си мислиш? Е, малко се… забавих… Още се чудя как да го примамя да напусне твърдината, да го премахна без очесвидетели, сещаш ли се… Инак, за зъбите, ясно ти е, не можех да излизам щърбав, да стана за присмех – аз, воинът!

– Приеми моето съчувствие! – потупал ханджията внимателно обраслата му гърбина. – И тоя път съм искрен… Познаваме се с тебе, та хич ми се не вярва един момък да би могъл да те надвие другояче, освен с измама… Ама, ето затуй ща да се пръждосаш! Виждал съм как се биеш. Опасен… хм… човек си. Не се съмнявам, ще пречукаш наглеца, но сетне парадинастът ще те овеси на дъба пред Еге, а дълговете ти към мене сигур Плутос ще ги погасява! Обаче като цъфнат котурните… Та най-вече затуй те моля, „воине“ – пъхай си такъмите в торбата и изчезвай!

 

17 (81)

– Значи така? – замърморил Фарсалас, подновявайки обличането. – Пъдиш ме като шугаво псе? А съм ти редовен мющерия! Отрупвам те със сребро вече… – спрял, за да преброи наум, – дванайсет години! Не можеш ли да ме изчакаш някоя и друга луна? Ще измисля нещо! Ще намеря пари! Ще ти се издължа и ще продължа да ти пълня гушата! Сега просто съм в… ъъъ… тегав период! Мойрите са решили да ме изпитат! Арей – Ликосът, Властелинът на ратниците, е решил да…

– Ооо, моля ти се! – изсмял му се Мукала, що, види се, трупал храброст с всяка изминала минута. – Иди да цивриш на Ареевото рамо, не на мойто?… Инак, което си е вярно, вярно си е – бая време ти храни мене и другите кръчмари с широки пръсти. И затуй, в знак на признателност, ти дарявам изяденото и изпитото от оня ден до днеска, а ще ти харижа и нещичко за из път. Сбогом, друже!

Търбуха преустановил всякаква деятелност и се захванал да измъдри изход от положението, като си помагал с глиганско сумтене… Тая работа обаче се оказала над възможностите му… Твърде дълго си бил забранявал да мисли, та хептен бил изгубил навик.

Но що струват воините в безизходни ситуации? Обградени от вси страни, тежко ранени, ограбени откъм кауза и, тъй да се каже, вече морално надвити? Отдават се на размишления?

Дрън-дрън… Продължават да се съпротивляват!… С тъпо и нецелесъобразно за нормалните люде упорство! До пълно самоунищожение!…

 

18 (82)

Тъй и Фарсалас!… Може да не бил герой, може да нямал значима цел и да не се чувствал призван за велики дела, ала не възнамерявал да се даде като загоряла вдовица! Та, както си седял сгънат, с необут ботуш в лапите, изеднъж се облегнал на стола, отпуснал шкембе и се захилил злорадо:

– Ха да те видя пък как ще ме изгониш!… Хабиш се нахалост! Не можеш да ме барнеш! Доведе ми, всичко на всичко, един лъжебабаит, що, чувал съм, минава за местния храбрец и що мога да просна с вързани ръце на куца нога! Едва ли някой друг тъдява ще посмее да ми се изрепчи… Но, моля… Речи на всичките аборигини от Бял бик, че ги предизвиквам да се пробват, осветли ги, че съм им на разположение! И ще бъда още дълго! Ще си седя тук кротко, ще ям от храната ти, па, като си хвана работа, ще намаже и твоя милост… Но дотогаз няма да ме помръднеш!

– Ясно – заключил Мукала, ама с вид, що подсказвал, че крие тайно оръжие в кончова си. – Ти така си действаш – принудително. Какво бих могъл да очаквам – да ме разбереш по човешки? Глупости! За другото обаче си прав! Едва ли някой ще дръзне да те пипне. Освен… хм… може би… господарят Реметалк…

 

19 (83)

– Стига, бе!… – изпръхтял с насмешка Фарсалас. – Дреме му на Реметалк точно пък за тебе и длъжниците ти… Няма си други дертове, та ще се юрне да ти оправя бакиите… Ти вярваш ли си?

Ханджията пристъпил смело напреж, надвесил се връз все още недообутия гигант и понижил глас, сякаш смятал да съобщи някое съдбовно сибилинско пророчество:

– Научи ли една вехта клюка, мож’ пък да му задреме!

– Не схващам що ми говориш.

– Глей сега, брат, аз съм кръчмар, през ойкоса ми минават стотици люде… Носят и разпространяват стотици слухове, стотици новости, вярно, повечето пълни глупости, но нерядко и истинни сведения. Както и да е, хора всякакви, разправят какво ли не… С тоя, що налива брютона, споделят повече, отколкото с жените си… Изслушвам ги внимателно, навикнал съм… И си вадя заключения. Наблюдавам посетителите си, а с годините ги опознавам до кътните им зъби. Та, покрай другото, ми е известно и кой с колко средства разполага. Теб също съм изучавал, и за тебе знам. Всякога съм си викал: „Фарсалас е разточителен. Дойде ли да се повесели, не жали среброто. Туй хубаво, ама… Чакай малко, драги, колко им плащат на пазвантите? А тоя харчи повечко. Е, харчеше, вече не… По едно време явно изворът е пресъхнал, ала преди това профуканото не ще да е дохождало само от ръката на господаря му. Таквиз ми ти пари не се дават. Вземат се!“ И, убеден съм, не драговолно…

 

20 (84)

Веждите на Търбуха подскочили! Редките коси по лоба му настръхнали! Сетне той неочаквано замахнал! Ботушът в ръката му се стрелнал към Мукала, що дори не сварил да го изгледа, дорде подкованата с цинтове подметка не се отпечатала връз дървената облицовка на два дактила от лицето му.

– Внимавай какво вършиш, ей! – креснал възмутен.

– А ти си подбирай словата – хвърлил му Фарсалас поглед, на който човек можело да се пореже до кокал. – И то много внимателно! Устата ти бълва опасни щуротии! Затъкни я, дорде е време!…

– Или?… – изрепчил се пък оня с грапав фалцет. – Ще ме погубиш? А? Ама тогаз пак ще трябва да си заминеш от хана ми, пък ти, очевидно, не смееш. Укрил си се тъдява, обаче забравяш, че веч не си под реметалковата егида! И господарят би могъл да излее Епиметеевия питос върху ти. Особено ако научи, че… Колко рече преди малко? Дванайсет лета ли беше? Дванайсет лета е укривал крадец и убиец!