Това четиво е реализирано с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура по програма “Творчески стипендии”

Илюстрация: Манолов, Макаров; цвят: Димитров

Използваме преработени и завършени рисунки от автора и екипа му, създадени за комикс-албума СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА, издаден от Исторически парк.

От днес СПАРТАК. РОМАНЪТ се публикува на прима виста и почти в реално време, така, както го пише авторът, т. е. без редакция. В петък пишем нов епизод, в събота е пред вас. Затова и вече няма обяснения на непознатите думи. ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ, КАКТО И ЗА ПРЕПОРЪКИ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ПИШЕТЕ НА САМИЯ АВТОР ТУК.

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Сериал за четене – без редакция

Епизод 19

6 (70)

Но Реметалк вече бил влетял в кабинета си и затръшвал вратата с гръм. Авлузелм пък, плавно и незабележимо, се изнизал в посока кухните, тъй че в средоточието на току-що приключилото действие останал единствено Късокракия, който с облекчение пуснал въздишка в брадата си – вярно, повишението го подминало, обаче яростта на парадинаста също, а това било по-важно!

Свил рамене и се затирил подир нещастния Фарсалас:

– Съжалявам, старши – опитал да изрази съпричастност към бившия си началник. – Тю… Хадес го взел! Господарят май и други път е патил от туй келеме! Не ми беше известно, прочее!…

Търбуха крачел мудно към изхода със смъкнати до пояса рамене, гранитна мутра и безадресен поглед. Пукал кокалчетата на ръцете си тъй енергично, гаче свирел на кроталони.

– Види се, владелецът мрази кучия син и в червата си! – продължил да разсъждава Абезелм. – Доколкото схванах, и от майка му не пази приятни възпоменания. Коя ли беше майка му, майката си да онодя? Осиновен е, родителите му, следователно, не са сред живите. Бре… тарабостесей да се жалва тъй от някакъв си ратаин, не ти ли се види… ъъъ…

– Не ме ванимавай, фовефе! – сопнал му се уволненият и изеднъж се заковал. – Не внам и не ме интерефува коя е клатената му майка! Ввнам хамо, фе хте убия лайното! Хте отмъхтя ва поруганата хи фехт! Ваклевам хе в химена на девата Бендида, хте поднеха на фтопанина футурата му на влатен дифкоф… Втрувам оброк!!! Хпартак е труп!

 

Глава VIII

ПАДЕНИЕТО НА ВОИНА

73 медическа година (94 г. пр. Хр.)

Ден десети преди последния на Боедромион (11 октомври)

Ханът в село Бял бик, Перинтос

 

7 (71)

Уволненият началник на надзирателите напуснал имението по изгрев, изпълнен със злоба и огорчение. Запътил се право към хана „При Мукала“ в Бял бик, дето си наел тясна одая (широки нямало) и се заел усърдно да харчи спестяванията си, що, като за бедняшки край от сорта на Еге, хич не били скромни. Ханът го бивало, тъй че поостанал. Гощавал се и се поял Крезовски, тракал астрагали до сред нощите, па се подложил и на хероическото предизвикателство да съдере всичките местни парантии. Справял се харно. Вложил известна сума в повредената си захапка и скоро се сподобил с нова усмивка от чисто злато! Въобще, отживял си също сибарит.

Седнел ли привечер на отрупаната с ядене и бокали софра в мрачната таверна, всичко си заставало на място. Ами че, Тартаровият архонт да го вземе, защо бил работил и пастрил толкоз лета? Нали, за да си угажда подир време? И да бъде уважаван! А мъж с пари си е мъж с пари! Ей го на, станал кумир на селските пияници, що се изтрепвали да вдигат наздравици в негова чест. Нали изгубил приятелите си от тюрзиса, та сега черпел куцо и сакато, щедро и наред, за да завъди нови. Инак, да лочи сал-самин, му било кухо и тъпо. Но нямало опасност – редовните посетители на странноприемницата се постарали да му запълнят липсата на компания, пък да изпразнят кесията му откъм съдържание. По брадите им питоси с пиво изтекли.

Тъдявашните момичета, то се подразбира, го обожавали. Били петимни да се подлагат на всякакви телесни мъки, за да произведат евдемония в огорчената му душа. Съдържателят, той пък направо бил очарован от него! (И как не, нали се явявал най-заможният му клиент?) Храната в магерницата се магерела по негов вкус и избор, а снабдяването с пиво и вина се извършвало по негови препоръки и предпочитания! Мукала му прислужвал лично и откак го приютил, се посветил нацяло на призванието да задоволява стомаха му и да изпълнява прищевките му!

Когато изтрезнеел обаче, на Търбуха му се явявала грижа! Присещал се за противното хлапе, що го злепоставило пред целия тюрзис, и захващал да точи хубавия си, елегантно извит копис. С часове го точел… Отскубвал накрая някое дълго влакно из оредяващите си коси, запращал го във въздуха и го разсичал с къс, премерен мах на лъскавото, есовидно усукано острие. Запътвал се сетне към твърдината – да издебне врага си и да му вземе главата, ала бившите му подчинени не го допущали тамо, даже и когато Реметалк си бил в града. Обикалял тогаз околността с въжделението да срещне Спартак нейде по близките кории, да го плени и да го реже парче по парче под усойните сенки на вековните мури. Не би!… Обезверен, горкият, присядал по мъхнатите морени край реката, мушвал стръкче острица между златните си зъби и се размечтавал за зверска разплата с келешчето, па и не само с него! Оня бивш хоплит – чичо му… глупости… какъв ти чичо, осиновителят му, де, също си плачел за Орфеево разтерзание!

Нейсе! Не смогнал да измисли добър начин да изкара низ твърдината момъка или дъртия, или пък и двоицата вкупом, за да да ги утрепе без свидетели, та ищахът му да получи възмездие погаснал.

Тъй се източила таман една луна… Дотук добре, ама…

 

8 (72)

В таверната „При Мукала“ властвала утринна тишина. По средата на голямото помещение мълком гаснело откритото огнище. Изметнатите дъски, в които били обковани стените, все пак си дозволявали да поскърцват зарад нахлуващия през процепите хлад, обаче дискретно, едвам-едвам. Първите лъчи на дрипавото есенно слънце надникнали от малките, турени високо до тавана прозорчета, па се напънали да продупчат по-лепкавата от таурокола смесица на винени пари с лъх на престояли манджи. Не успели… Удавили се в нея…

Три угоени плъха закусвали с остатъците от нечия вечеря, попилени по мръсния под. Изеднъж обаче грабнали в уста кой каквото докопал и се пръснали, слисани от тежки стъпки.

Низ полумрака около вратника изникнали два чифта мъжки нозе в подгънати еленови ботуши, що затропали равномерно по дюшемето. Прекосили празната, ниска трапезария, минали край празните, ниски маси и наредените край тях празни, ниски триноги и хлътнали в трема към спалните ниши, настлан с дебели, прашни черги. Помещенията за почивка в хана били подредени околовръст тоя трем и нямали врати, отворите към тях мътненели, полузакрити от лекьосани балдахини, досущ запердени старчески очи.

Собственикът на първия чифт крака, прегърбен, кльощав човечец на зряла възраст с рунтави като катеричи опашки мустаци, отметнал една от завесите и се вмъкнал зад нея. Спътникът му – млад, огромен, с дебели бедра и розови страни, го последвал.

Вътре било колкото тясно, толкоз и спарено. Сбраният в одаичката въздух можел да се изкара оттам, само ако се махнела някоя стена. Сетне можело да се рендоса на талпи и от него да се построи плевня. Свръх тая нагнетена до вкаменяване вонлива субстанция, във въпросния кубикулум имало място за твърде малко други неща – нар с разхвърляни по него завивки, полустрошен бокал, лежащ на пода в локва разлято пиво, стол, дрехи, торба и меч, окачени на гвоздеи, нахапани залци хляб и недооглозгани кости, а накрая – глинено нощно гърне, пълно с жълта пикоч.

На нара, гол, само по препаската и гъстото си окосмяване, прегърнал две също голи повлекани, с бяло бедро на корема и друго, преметнато връз слабините му, спял Фарсалас. Тоя човек, дето, като се натряскал, наричал себе си „воин-ликос“, май вярно произхождал от семейството на вълците или носел проклятието на ликантропията! С изключение на плешивото теме, дланите и коравите табани, цялото му туловище било покрито с гъста, посивяла растителност! Въпреки това, под жилавото руно на гърдите му личала огромна, недодялано нарисувана татуировка на бича глава с дълги като рамената на хелис рога. Из отворената му уста излизало поточе плюнка, както и неблагозвучно, ала твърде ритмично хъркане, в такт с което потраквала новата му зъбна протеза.

Двамата мъже с ботушите се изстъпили до одъра с ръце на кръста и се вторачили в косматото чудовище. Били типове селски, в селски дрехи и със селски физиономии в цялата протяжност на влагания в определението смисъл, щото първият, оня с мустаците, сухият, наострилият предпазливо уши, изглеждал същи селски тарикат, а червенобузестият момък, разкрачен и самоуверено ухилен – типичен селски тиквеник. Слабоватият, сиреч самият ханджия Мукала, гордият притежател на всичко тъдява, стоял малко зад дебелото момче. Знаел, че в близост до Фарсалас е харно да имаш отпреде си солиден обект. Младокът обаче явно нехаел за това правило. Доброволец от общинската стража, той носел запасани в пояса скалме и бойна брадвичка, а тия страховити притежания, види се, му създавали усещането за дивинно превъзходство връз човешкия род. Затуй и най-неблагоразумно си разрешил да подбутне спящия с крак!

Слава на Хипнос, Морфей, Овидиевия Фантазос (който, разбира се, по онова време още не съществувал) и всичките останали даймони от задругата Повелители на съновиденията, гостът на страноприемницата не се събудил! А слава на гореизредените, щото, събудели ли го с ритник, приспивал виновника за събуждането си с юмрук! Някой път и завинаги!…

 

9 (73)

По тая причина нерешителният Мукала въздъхнал с облекчение, размахал пръст на неопитния бабаит и хрипливо прочистил гърло, за да сепне Фарсалас.

– Ъъъ… Началник… ъъъ… твоя милост… ъъъ… Вдигай се!… Трябва да говорим…

– Фиркан е като прасе, стопанино – констатирал младежът с вещина. – Сам няма да стане. Ще го възправя насила…

– Ох… Абеее… Не знам дали тряб… – почнал ханджията…

Но нашичкият вече действал!… Навел се, вдигнал от пода цукалото с изстиналата урина и се приготвил да го излее връз образа на спящия, подсмивайки се на духовитото си хрумване:

– Ей сегинка ще му направя една хубава баня и ще хрипне, по-росен от севтополска роза…

– Хе-хе-хе… – рекъл Мукала, по-скоро нервен, отколкото развеселен… – Я, стой! Не!!! – съобразил подир мигновение, ама все пак ненавременно…

 

10 (74)

Смърдящата съдина се наклонила на една страна… Златистата течност вътре поела пътя към целта си… Оказало се обаче, че Търбуха спи леко… И се ядосва лесно!!!…

Той ненадейно отхлупил очи и се стрелнал нагоре!…

Изправил се като жилав, силом огънат, па рязко пуснат клон!… Като скитски лък!…

Като врата на крепост, ама светкавично!…

Изпружил се, гаче го задвижил някой от тайнствените принципи на Архимедовите лостове!…

За човек с неговото тегло и на неговата възраст подобна енергичност била над изненадваща!

В следния момент, вече на крака, блъснал уретриса с лакът и той полетял към челото на Дебелия, плисвайки пикня по цялото му лице, а най-паче в ухилената му уста, но и халосвайки нещастника тъй, че оня залитнал, срещнал стената с тил и се свлякъл!

 

11 (75)

Ханджията, прочее, не отстъпвал по бързина на госта си! Отскочил чевръсто назад – и от предпазливост, и от гнусливост!!! Изглеждало като че се кани да офейка, ала, за изненада даже на самия себе си, останал в одаята!

„Мале, допуснах грешка! Как можах да се вържа на тоя трътльо, че ще се оправи с изчадието? Сега ще разточат и мене като тиренски лаганон!“, минало през акъла му.

– Помощ, помощ! – писнал. – Стражиии, бърже насам!!!

Не дошъл никой…

Фарсалас обаче не се възползвал от това, за да мине в настъпление, а се почесал между нозете, оставил празното гърне на масата и пльоснал на единствения наоколо стол.

– Що щете от мене, нахалници?… – ревнал изеднъж така, че стените се разлюлели, а момичетата на одъра се разбудили. – Нал съм ви предупредил да не ме закачате, дорде почивам! През останалото време – също!