10

Лицето на Родопис отведнъж се сгърчило, придобило алабастрова бледност и тя се втрещила, сякаш отпреде й се възправила перинтоска мечка стръвница. Големите й, бадемовидни очи, изкусно очертани с персийско чернило, се разтворили още по-широко, ама от възторг ли, или от ужас, Спартак не разбрал. Напрягала се тя, види се, да докосне мислите на момъка и да му покаже страховитото си видение отпреди малко, в което той играел главната роля. Това усилие върнало смразяващо-величавото зрелище в ума й:

Над бойното поле, осеяно с хиляди осакатени и изтърбушени тела, все така се стелели и огъвали във всякакви форми оловните облаци, създавайки зловещи парейдолии на гърчещи се в гнездото си преплетени змии, а помежду тях час по час прескачали тънки като косъм и удивително безшумни яркосини светкавици. Те имали напълно смъртоносен вид, вонели на яростна гръмотевична буря и прорязвали полумрака в тая жива картина през няколко мига, ала, странно, самите гръмотевици липсвали! Тишина… Несъвсем… Имало нещо… Сегиз-тогиз, все едно изпод десетина планини, се чувал или по-скоро подсъзнателно се долавял басов тътен, толкова дебел, тежък и гъгнив, че ушите се отказвали да го регистрират, тъй че той нагнетявал вибрациите си право в стомаха, а като че ли и дълбоко в мозъка на реметалковата наследница.

Спартак все така крачел по нападалите тела в окървавената си броня, която напомняла най-вече на римска. (Родопис била виждала римски подразделения в Тесалонике, дето придружавала няколко пъти татко си, та била уверена, че доспехите им имали тъкмо такъв вид.) От време на време Спартак се привеждал, за да забие нащърбения си гладиус в някой недовършен враг, сетне вдигал нагоре острието, аха да пробие небесата, и крещял като побъркан, но из устата му не излизал звук. Чувал се само подземният грохот. Вече рекохме, лицето му било почти изцяло закрито от шлема – архаичен, ожулен и очукан за разлика от останалото му снаряжение, шлем с минало, но Родопис не се съмнявала, че това е именно той, понеже от дете разпознавала людете по сияйната им вътрешност, а на тленните им обвивки не обръщала внимание.

Спартак продължавал да мъкне на рамо омотаното в червено центурионово наметало човешко тяло, което сега й се видяло дребно – май на младо момче, и зовял без глас разпасаните си кохорти, надъхвайки ги да не изостават сред валмата прах. Те не чакали покана… катерели се тежко по камарите от трупове и сегиз-тогиз насичали на парчета някой пъплещ надире им оцелял противник… Гърлата им зейвали в неми победоносни викове. А гробовният тътен продължавал да огъва пространството отвъд всяко човешко възприятие.

– Пак те съзирам!… – прошепнала Родопис и момъкът схванал защо камериерките твърдят, че тя не е съвсем с всичкия си. – Вървиш пред легионите си! Но войската ти не е обикновена и формена като тая на владетеля Типас и на татко… Много по-огромна е!… Па и не е войска като войска, ами някаква тълпа люде от разни народи и племена, кои в лорики, кои не, кои с мечове и маждраци, кои с боздугани, топори, тризъбци, кои пък с тояги, остени, вили, коси и сърпове, сякаш са потеглили на жътва, а не на бран!!!…

И още много подобни небивалици изговорила младата господарка на прислужника, докато мърдала конвулсивно ръце с взор, впит в Левкиповата празнота. Спартак се уплашил, че в душата й се е намъкнал зъл демон или е добила от ония налудни припадъци, дето им викат „божествената болест“…

После се поуспокоила и зениците й се свили до нормална величина, но се отпуснала потна, бледа като лоена кандела, отмаляла и със сгърбени рамене – явно видението произвеждало грамадно вълнение в нейното съзнание.

Ала разсъдъкът й така и не досегнал тоя на Спартак, телепатията й не успяла да се протегне до скептичната сърцевина на неверника… Примитивният планинец останал равнодушен пред нейните прорицания като някой хилядолетен менхир, а колкото до емоциите му, съвсем се раздвоил – от една страна, чувствал силно неудобство, каквото изпитва читав човек, общувайки с безумец, от друга – свръхестественият екстаз на момичето го превръщал в още по-загадъчно и привлекателно за очите му създание.

 

11

Родопис пърхала с дългите си мигли като с лястовичи крилца, жестикулирала възбудено, гневяла се, опитвайки да убеди Спартак, че думите й не са детинска измишльотина. А момъкът стоял пред нея с ръце на опасания си с излиняло въже кръст и се вглеждал във възхитителното й личице ту с недоверие, ту със съчувствие. Фарсалас пък, дошъл вече по-наблизо, все още държал двамата под око, наклонил глава на една страна, досущ дърто зло куче, умувайки що да стори. Не бил длъжен да прави нищо конкретно, на него му се брояла плата да следи работят ли робите и да охранява господарските притежания от голтаците, населяващи съседните паланки, обаче ако не се намесел поне дваж дневно в делата на низшестоящите свободни обитатели на крепостта, нощем не го ловял сън. Щяло му се да нашари здравата с камшика задника на тоя нагъл аргатин, дето вече четвърт час се усуквал около Родопис…

– Мисля, че това е съдбата ти, Спартак! – завършила щерката на Реметалк. – Това, дето ти описах, има да се случи, повярвай ми, винаги познавам що са отредили Безсмъртните! Грозна и забележителна е твоята участ, а и…

– Хахаха. Надали! – Спартак не успял да сдържи смеха си. – Мен ако питаш, Безсмъртните са ми отредили да вися в тоя двор и да опъвам каиша до сетнините си. Хич не ща да те обидя, твоя милост, обаче дай да говорим за друго…

„Не хващай вяра на богатите, синко – припомнял си младежът случайни думи на скептика Бититралис. – И на словата им не вярвай, и на митовете им, и на оракулите им, че и боговете им си не туряй на сърце! Богатите, знатните имат едни митове, едни богове – с човешки образи, добре охранени, велелепни и нагиздени, затуй и богатите се зоват богоподобни. Нас, сиромасите, не ще ни огреят ни Бендис, ни Зеринтия, ни Сабазий! Тия богове са уж предписали едни люде да бъдат отгоре, а други – отдолу. Каква тогаз връзка имаме ние, дето сме на дълбокото, в тинята, с тия Безсмъртни. Те не са наште повелители, още по-малко пък покровители! Силите, що ни берат гайлето на нас и се разпореждат с живота ни, са инакви – без лица, без тела и красиви одежди, за тях легенди не се разправят, те са неугледни и страховити като природните стихии, заразите, моровете, глада! А върховният ни бог е Трудът – ако работим до изнемога от люлката до гроба, нашият всемогъщ космодържец ще ни възмезди с бърза и безболезнена смърт от чиста умора…“

 

12

– Това ми е съдбата – рекъл твърдоглавецът язвително. – Да бъхтя здравата до живот, да влача като магаре, че такива… ъъъ… като теб да разполагат с всякакви блага.

– Дори и така да е – възразила Родопис, вече съвършено убедена, че с тоя инатливец е безпредметно да се спори, – добре е да запомниш нещо от мене: Има люде, дето се възправят срещу начертаната им отгоре участ, надвиват й, подчиняват я, че и я изменят според както им се желае!… Ясно ли ти е?… Такъв човек – надчовек, види се, е бил някогашният ни цар – Орфей*, що се спуснал чак в Света на душите и се възвърнал здрав и прав! Мислиш ли, че го е сторил по волята на Безсмъртните?

– Орфей е бил с потекло, а нищо чудно да е бил и синковец на някой от вашите богове. Нали е имал неземните дарби да пее и свири като никого другиго, да лечителства и пророкува? Пък аз съм само прост ратай!…

– Това изобщо не е важно! И обикновени наглед хора преборват Съдбата! Малцина са, но мисля, че ти си един от тях! Сиреч далеч не си обикновен! Пред такива люде и висшите сили често са безпомощни! Прочее, мислиш ли, че едно време Орфей се е съобразил с Предначертанието си? Май ти е все тая, но ще ти река! Знаеш ли защо се е възправил срещу него? Зарад любовта! Влюбил се той – човекът, щото тогава още бил човек, в горската нимфа Евридика. Омаял я с мелодиите си. Ала в деня на сватбата им тя била клъвната от змия и загинала в мъки. Орфей освободил Сиянието си от плътта, слязъл в Царството на сенките и пленил с горестната си песен великия Наместник на Мрак, който склонил да му върне любимата, при условие че по пътя към дома тя ще крачи подир него, но той няма да се извръща, за да я види, преди да се приберат в нашето измерение. Оня обаче не се сдържал и погледнал назаде. А това бил краят! Тя не го познала, уплашила се и избягала завинаги! Чувал ли си тая история?

Спартак пак се присмял на момичето:

– Стига… Та това е просто легенда, госпожице! Чувал съм я, макар и не в такива подробности. Чувал съм и тая за Адрастея, що предписва ориста на всекиго върху предълъг свитък, а щом приключи с предначертанието на еди кого си, увива записаното на руло, туря му дебелия печат и го залоства в един дълбок долап така, че никой да не разкрие туй, дето има да стане, камо ли пък да се възпротиви срещу бъдещето си. Туй са ми разправяли…

Спартак, естествено, изплещил всичко гореизложено с добродушна ирония. Надутата щерка на парадинаста обаче май не я схванала, а го контрирала разпалено:

– Даже Адрастея не може да управлява живота на всекиго! – заявила. – Някои се измъкват из опеката й… Това са…

– Що не вземеш да проводиш на твойта Адрастея много здраве! – пресякъл я неочаквано грубо Спартак, който отдавна се сещал, че трябва да се връща към работата си, и то тутакси, но сбираната и кътана през шестнайсетте му години на тоя свят жлъч спрямо евпатридите и безметежния им живот го тласкала да продължава препирнята. – И да й благодариш от мое име, че ме е сподобила със славната съдба да се трудя из тая твърдина също товарен добитък! Ха-ха-ха…

Вече откровено злобеел. Девойката го дразнела, макар и, естествено, да го привличала. Не правел добре, знаел си, ала нещо го карало да продължава да замеря тия солени бедняшки истини право в аристократичното й личице. Та перифразирал той на завършек думите, дето често чувал от осиновителя си:

– Прочее, я ми кажи, хубавците от тоя ваш господарски пантеон, тия ваши тъй наречени богове, от които вие, евпатридите, водите произхода си, тия синковци, наконтени в сърма от Ускудама и свила от Изтока, угледни, вчесани и благоуханни, нали са ужким справедливи и безпристрастни? Защо позволяват такъв произвол – несретници като мен да се потят до изнемога, колкото за храната си и за кат топли дрехи годишно, а други (щял да рече „като теб“, но устискал да не нагруби Родопис още по-крайно) се отдават на какви ли не забавления и оргии или се излягат по цял ден в триклиния, плюскат сочни ярешки мръвки и смучат петдесетгодишно вино в ритони от чисто злато? Затуй никак не вярвам в тях…

 

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ВИЖ ТУК.

1. От алабастър – минерал, компактна разновидност на гипса, с характерен млечнобял цвят и пореста структура. В древността се използва широко за изработване на съдове за съхранение на скъпи благовония, както и в скулптурата. Поставените в алабастров съд ароматни масла постепенно се изпаряват през микроскопичните пори в стените му, излъчвайки ухание в продължение на много време.
2. От Персия (Персийска империя) – огромно политическо формирование, предшественик на съвременен Иран, една от най-големите държави в световната история, обхващаща земите, разположени на Иранското плато. По време на описваните тук събития въпросната империя вече не съществува.
3. Парейдолия – оптическа илюзия, при която един обект или група от обекти се разпознават погрешно като съвършено други предмети или по-сложни образи.
4. Тесалонике (Тесалоники, Тесалоника) – античен град, построен от македонския цар Касандър на мястото на днешния гр. Солун в Гърция.
5. Гладиус – къс римски меч, изработен от желязо или стомана, с право, стесняващо се при върха половинметрово острие.
6. От центурион – младши офицер в римската армия, командир на центурия (най-малкото подразделение на римския легион, състоящо се от 60-100 души в различните епохи). След реформите в армията на Републиката, проведени от Гай Марий, в един легион има по 59 центуриони, по 6 във всяка кохорта (с изключение на първата, в която са петима).
7. Кохорта – основна военна структура в реформирания от Марий републикански легион, в която влизат около 480 души. Съставена е от 6 центурии, обединени в 3 манипули.
8. Типас (II – I в. пр. Хр.) – династ на племето меди, известен с участието си в нахлуването на скордиските в римската провинция Македония ок. 117 – 119 г. пр. Хр., когато съюзените скордиски и меди разбиват римската войска край гр. Стоби на р. Аксиос.
9. Лорика – древноримска броня (нагръдник), покриваща и защитаваща торса на воина.
10. Маждрак – копие.
11. Левкип (V в. пр. Хр.) – древногръцки философ, изказал за първи път хипотезата за атомния строеж на света.
12. Намек за една от тезите на Левкип, която гласи, че атомите, изграждащи Вселената, са в непрестанно движение из т. нар. празно пространство.
13. Божествена болест – така в древността са наричали епилепсията.
14. Кандела – свещ.
15. Менхири – огромни продълговати камъни (с височина до 20 m), примитивни обелиски, забити в земята в праисторически времена от човешка ръка – самостоятелно или в групи – така, че да ограждат дълги алеи. Предполага се, че са имали култово предназначение.
16. Героят Бититралис е полуобразован последовател на древногръцкото философско учение скептицизъм.
17. Зеринтия – хтонично божество, отъждествявано с Хеката, Афродита или Богинята майка, вярата в което е разпространена в Югозападна Тракия и на о. Самотраки. На Самотраки почитта към Зеринтия се отдава посредством жертвоприношения на кучета и оргиастични ритуали. След елинизацията на въпросната богиня обредите в нейна чест са запазени и включени в култа към Кабирите.
18. Нимфи – второстепенни, незадължително безсмъртни женски божества на природата, персонифициращи различни жизнетворящи сили на Земята. Всяка от тях е покровителка на определен природен обект (река, гора, планина, извор и пр.) или явление, явява се негова душа и разумно въплъщение.
19. Евридика – една от дриадите (горски нимфи), според някои антични автори – дъщеря на Аполон. Очарована от песните на Орфей, тя се влюбва в него и двамата се оженват, но Евридика скоро загива, ухапата от змия, докато играе хоро в лесовете със своите посестрими. След смъртта на нейния възлюбен, душите на двамата се събират отново в царството на мъртвите.
20. Евпатриди – лица от древната родова аристокрация в полисите на Елада и елинизираните тракийски царства, благородници, водещи произхода си от полубогове и герои, с което обосновават правото си на господство над останалите граждани. Създаването на въпросната класа в Атика се приписва на Тезей. Според преданието той разделя населението на евпатриди, геомори (земеделци) и демиурзи (занаятчии).
21. Пантеон – набор от всички божества в дадена политеистична религия. Понятието може да означава и храм или друг вид сакрална постройка, посветена на различни богове, светии, герои и др.
22. Ускудама – един от най-важните културни центрове на Одриската базилея и може би една от столиците й през вековете. Намира се на мястото на днешния гр. Одрин в турската част на Тракия. През 127 г. римският император Адриан превръща това селище в прочутия град Адрианопол.
23. Свила – коприна.
24. Оргия – първоначално в това понятие от античността се влага смисъл на „причастие“ с цел очистване на душата на вярващия и подготовка за безсмъртието й в отвъдния свят. Постепенно оргията се превръща в сакрален празник или религиозен обред, свързан с култ към определен бог (напр. Дионис). Така започва да се нарича и свързаното с въпросния празник пиршество, което често има необуздан и разгулен сексуален характер.
25. Триклиний (триклиниум) – трапезария, официално помещение за хранене в Древна Гърция, Древен Рим и елинизирана Тракия, обзаведено най-често с три ложета, наподобяващи дивани, разположени под формата на буквата П. Въпросният тип обзавеждане се появява в жилищни сгради и дворци, тъй като традицията при богатите елини, римляни и траки е да ядат полулегнали.
26. Ритон – ритуален съд, използван в древността при различни обредни възлияния, широко разпространен в Персия, а по-късно пренесен на Балканите и в Кавказ. Изработва се от череп или рог на животно, от глина или благородни метали, като в последните два случая имитира формата на рог. По древните тракийски земи ритонът навярно е използван и като трапезен съд.