СПАРТАК. РОМАНЪТ. Публикация 3

Спартак. Романът. Публикация 3
Reading Time: 12 minutes

 

Това четиво е реализирано с подкрепата на Национален фонд Култура

НФК

Илюстрация: Манолов; цвят: Манолов. Използваме рисунки от автора и екипа му, създадени за новия комикс СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА, издаден от Исторически парк.

Исторически парк

 

Теодор Манолов

СПАРТАК. РОМАНЪТ

Сериал за четене – втора редакция

Публикация 3

 

2

Точно там – под сребърните върхове на Перинтос, посред тая спокойно-величествена буколика, почва нашата версия на легендата за Спартак. Почва в Еге – груба, почти квадратна крепост от дялани камъни, редени без спойка. Същата като много други непристъпни, едва ли не израсли от самата скала тетрапюргии, или както им викали латините – квадрибурги, каквито медите вдигали сума ти из владенията си, нехаещи за изящество в тяхната архитектура. Тия им тромави монолитни постройки не давали и бегла представа на чужденеца за елегантността на тракийската скулптура, дето, знаем, си съперничела даже с елинската, за чудните тракийски фрески, а още пък по-никак за ненадминатия майсторлък на прочутите по цял свят тъдявашни торевти и златари, които иноземците смятали за магьосници.

Та зад стените на Еге – имението на могъщия Реметалк, втори след царя и негов наместник по планините, в тясно ждрело между остри върхове, из което като базилиск се виел буен пролетес и ленив през лятото приток на Стримон, наречен от полудивите местни обитатели Усойница, минало детството на Спартак – в уж огромния, вечно кален или прашен двор, който едвам побирал старата, но солидна двуетажна каменна П-образна господарска къща с кулата й, с атриума й, отворен назад, с оборите, с курниците, с кучкарниците, със зайчарниците, с ковачницата, с перачницата, па и с кошарите, с житниците и с кирпичените съборетини, дето живеели кажи-речи наедно войска, роби, надзиратели, ратаи и волнонаемна прислуга.

 

 

3

По тия причини Спартак се запознал с Родопис – щерката на благородния Реметалк, едва когато изпълнил шестнайсетата си година. Денят, в който се състояло това, сиреч денят, в който момчето за първи път се счепкало със Съдбата, бил душен – един от първите на ранната есен. Слънцето, вече отдавна превалило, пришпорвало златната си колесница към острите върхове на Перинтос, сенките се разтегляли като вехти хламиди. В двора на укреплението голи до кръста роби с пъшкане разтоварвали от голяма волска кола чували с фураж за добитъка и амфори с първокласно зърно и маслини за господарите, а надзирателите, с бичове в ръце, час по час изскачали от сенките на крепостната стена и двете западни наблюдателни кули, дето се криели от жегата, за да опалят гърбината на някой по-муден труженик.

Уморен и полепнал в прах, в къса кърпена туника и сандали, Спартак – снажен и учудващо мускулест за крехката си възраст юноша, се тътрел огънат под тежестта на наръч цепеници за огрев. Дните в планината в началото на листопада били горещи, но нощите вече ставали мразовити, та огнищата и камините в покоите на Реметалк и гостите му се палели редовно. Момчето трябвало да достави дървата до входа за прислугата на господарското живелище, значи следвало да мине зад него, ала понеже това бил денят на двубоя му със собствената му орисия (макар той да нямал никаква представа), заобиколил отпреде, дето прислугата хич нямала работа – пред парадния портал на зданието, досущ елински тетрастил, фланкиран от четири ожлебени колони с капители от истински белоснежен, полупрозирен пароски мрамор и увенчан с изящно фронтонче – елегантна и несъвсем подходяща притурка към инак ръбатата, яка постройка.

Изпод русия му перчем се просмуквала ръждива пот и му капела в очите, заради което в началото съвсем не съзрял красивото момиче, облечено в дълъг хитон от най-фина тъкан и отрупано с цяла купчина златни накити, що стояло на портика и развълнувано донемайкъде наблюдавало стената с бойниците и кулите, могилата, отвъд която се намирала менажерията на парадинаста, че и небето отгоре, а по едно време вперило изненадан поглед в него.

Това била Родопис – една от най-богатите и желани наследници в царството.

Спартак обаче изобщо не гледал в нея. Зяпал в мраморната пейка, разположена на настланата с гладък светъл камък площадка малко встрани от портика. Дощяло му се да поседне там, под хладната сянка на кипарисите (Да! В Еге климатът бил много особен и позволявал да растат даже кипариси!), толкова бил отруден и унил тоя следобед, но разбира се, никога нямало да посмее да го стори – това било мястото за отдих на господарската фамилия и един прост слуга като него нямал право даже да се навърта в близост до него, камо ли да го скверни с плебейския си задник.

Работата била там, че Спартак наистина се считал за почти долен пенест. При възпитанието му, по причини, които засега ще останат неизвестни за читателя, неговият осиновител Бититралис бил завоалирал дебело знатния му произход. Дали защото видял отношението на Реметалк към хлапето и преценил, че едно аристократическо самочувствие може само да му напакости, или по други съображения – може би някога ще разкрием.

„Баща ти Золтес – казвал му – беше голям ловец. А майка ти не познавам. Имала е тя някакво въздалечно родство с предците на господаря, говори се, ама никой не помни вече какво… Обаче внимавай! Недей споменава никому това! Реметалк мрази да го свързват с простолюдието. А ти си тук – на отглеждане – по неговата милост.“

И толкоз. Ето защо Спартак израснал със съзнание по-скоро на обикновен селяк.

Е, обикновен, обикновен, но все пак свободен, все пак издънка, отцепен клон от родословното дърво на големците, ама не и човек от чергата им, еднокракият Бититралис държал това да се подчертава дебело. Е, може и във вените на момъка да се била утаила някоя капчица синя кръв, ала тя не чинела и пет пари пред обстоятелството, че бил съвършено безимотен.

Е, безимотен, безимотен, но все пак не роб.

Е, роб не, ама напълно зависим от господаря.

Е, зависим, зависим, но все пак не хептен безправен.

4

Незнайно защо развълнувана и даже привлечена от Спартак, когото срещала за първи път, Родопис слязла две стъпала надолу по стълбището, очаквайки той да я забележи. Но сгърбен под наръча дърва, изтощеният момък продължавал да витае из света на собствените си неволи и вече отминавал с олюляваща се походка и пейката, и портика на господарската вила.

Някъде отзад – в конюшните, процвилвали и пропръхтявали дългоногите жребци на парадинаста, които слугите зобели и разресвали. (Реметалк бил пристигнал в резиденцията си право от града преди по-малко от час. Прекрасната му дъщеря явно го придружавала.)

– Хей… – извикала рязко тя на Спартак, като се вече убедила, че не ще я удостои с внимание, след което се позапънала. – Ъъъ… ти кой си?…

Момчето погледнало изотдолу към тетрастила и що да види – чиста проба земна инкарнация на самата Афродита Урания или на шафранодрешната Сура – в прескъпи одеяния, по-тънка от тетива, с властна осанка, матова кожа и сериозно кукленско личице, татуирано с фина шарка на челото и оградено от гарвановочерни къдрици – едри, лъскави и тежки като перука на мемфиска принцеса.

А как миришела! Парфюмът, що се носел наоколо й, буквално го опиянил…

Спартак бил изненадан… Какво ти, Спартак бил нацяло сразен от тая стъпила на стълбището като на пиедестал уханна хубост, така че отворил послушно уста, ала отначало не смогнал да извади оттам и гък. Останал си зяпнал като изкормен стримонски шаран.

„Я, чакай – ще рече читателят. – Това е прекалено! Де се е чуло и видяло щерката на втория по могъщество и имане в царството да заговаря някой потен голтак?“ И с право!… Ама и несъвсем…

Истина, Спартак бил хубав юноша с широки плещи и яки мишци. Въздългата му коса била светла като зрял лимец, което представлявало голяма рядкост у смуглите и тъмнокоси меди, а очите му, още по-чудно изключение, имали цвета на лазурит. Но що от това – и самият сияен Балис да се бил предрешил в селската туника на ратая и да се прегъвал под тежкия сноп цепеници, господарската наследница пак не би го даже помирисала, камо ли да го заговори, и то пък хей така – на двора, пред слуги и пазванти. Ала нещо я накарало да го стори, че и отгоре – тя, аристократката, да продума първа на един див селяндур! Въпросното нещо било едно от виденията й…

Родопис я знаели всички в Еге, но не само зарад египетската й хубост или богатството на татко й, а заради нейната необикновеност. Някои я намирали за перната, а останалите – за дете с божи дар от великата Бендида. Тя била нещо като пророчица още на невръстни години. Получавала странни откровения и й се присънвали трескави сънища, в които разбирала разни работи, дето имало да станат или дето вече били се случили наскоро или отколе. Казвали, че разговаря с духове на умрели и че вижда характерите, та чак и помислите на людете като сияния, бликове и черни пазви в окръжаващия ги етер. Гадаела какво ще бъде времето и познавала дали ще има берекет, градушка, междуособици с одрисите (които все се сдушвали с римляните) и дентелетите (които правели същото) или пък пожари в планините.

В интерес на правдата, нейната дарба, макар и всепризнат факт, била още несъвсем развита, по-точно непостоянна. Кога се проявявала, кога не. Не смогвала да я контролира. Ала срещайки за пръв път младия Спартак, тя определено „съзряла“ у него нещо, което й сторило превелико впечатление.

Но нека погледнем произтичащата сцена през нейните очи…

Читателят помни – тя стояла на портика и съзерцавала стената, пейзажа отдире и приближаващия залез. Изеднъж слънцето изчезнало, а на негово място се разпростряло едно страховито небе, хич не от тоя свят, отрупано с бързо движещи се и кълбящи се в противоестествени форми тъмни облаци – задавала се митична буря. Облаците, графитени, почти черни, гъсти на вид, тежки като разтопено олово, както би ги обрисувал метафоричният канон, се гънели и диплели едни връз други със затрудняваща окото скорост, поглъщали се едни други, сливали се едни с други и се откъсвали едни от други, та на човек приигравало на сърцето и се струвало, че наблюдава хиляда пъти ускорен растеж на някакви гигантски мрачни, свръхинтелигентни мозъци. Момичето изобщо не помнело да е съзирало нявга в живота си подобен природен феномен, подобно хаотично сучене, подобно ненормално и безразборно стълкновение на подивели газообразни маси.

Естествено, останалите люде в двора не виждали нищо подобно, въпросната гледка се случвала само в ума на Родопис. Но за нея гледката била съвсем реална, като всичко, що й се явявало свише. Свела тя по тая причина бадемовидните си очи надолу, че да си починат малко от изнурителното зрелище, и погледът й се ударил в Спартак.

О, чудо!…

Извътре в него сякаш изгряла ярка светлина, а във въздуха около стройното му тяло заплувало златисто сияние, което се разпръсвало и избледнявало на два лакътя разстояние от своя носител. Уж най-обикновено момче, Спартак отведнъж се сторил на Родопис величествен и страховит като самия Арес! Опърпаната дреха на тоя симпатичен никаквец се превърнала в зацапана с черна кръв броня, ръчно направените му сандали станали на тежки бойни котурни, от златистата му коса избуял бронзов шлем, който затулил младежкия му образ тъй, че изпод олющените предпазители за носа и челюстите като на демон или на дива котка лумнали само двете му горящи очи, а най-накрая на всичко наръчът дърва на раменете му се преобразил в омотан в пурпурна мантия човешки труп.

Ужасяващата сцена продължила да се рисува сама под страховитото небе! Олюлявайки се, Спартак вече не крачел по прашния двор, а стъпял върху настлано със стотици убити бранници бойно поле, газел в телесни течности, кости и димящи човешки меса! В десница размахвал окървавен меч, а с другата ръка продължавал да крепи савана на плещите си. Зад гърба му от облаците прах изникнали още хора… много хора… хиляди хора… армия! Ама не обикновена, спретната, лъсната и еднообразна като тая на медите, а всевъзможна сган, побесняла сбирщина от покрити с кървища и кал тъмни африканци, синеоки гали, бледи брадясали северняци, загорели мускулести елини, дългокраки траки, гърбоноси етруски, самнити, македони и какви ли още не войнствени странници, облечени в разнородни доспехи, сграбчили познати и нивга невиждани от момичето оръжия, разярени, крещящи, псуващи и кълнящи на непознати езици под истеричното небе…

После видението, продължило всъщност миг – миг и половина, свършило! Зловещите, гърчещи се като змии в гнездото си облаци изчезнали, сребърната аура около Спартак изтляла, войската се разсипала, залязващото слънце си дошло на място… Родопис усетила, че простият ратай, когото виждала да се влачи като парцал из двора, не е май прост ратай! Не й се явявали такива гледки при други хора! Младежът се оказвал по някакъв начин значима личност и тя разбрала, че него го чака една твърде ужасяваща и възвишена участ.

Какъв бил тоя човек, кой бил и човек ли бил всъщност? Трябвало да узнае! Не се замислила повече… Още необръгнала от страховитото представление, дето й изнесла нейната дарба, тя повикала по Спартак:

– Хей… Ъъъъъ… ти кой си?…

 

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА 2” ВИЖ ТУК.

Буколики – произведения в античната поезия, в които идеализирано се описват пастирският и селският бит сред природата. В случая се има предвид сцена от подобно произведение.

Тетрапюргия – укрепено имение (или дворец), намиращо се извън големите населени места, с четириъгълна форма и четири кули в ъглите.

Квадрибург – малко четириъгълно укрепление с бойни кули в четирите ъгъла.

От елини – най-често използваният етноним за народите, населяващи Древна Елада – териториите на днешна континентална Гърция и крайбрежието на Мала Азия. Алтернативното понятие „гърци“ е римско и навлиза в другите европейски езици през латинския. Според митологията на елините техен родоначалник е патриархът Елен. Основните им племена са еолийците, дорийците, ахейците и йонийците.

Фреско – стенописна техника, при която боите се нанасят върху прясна, още влажна мазилка така, че да се свържат с нея и при изсъхването й изображението да стане неделимо цяло със стената.

От торевтика – изкуство за създаване на художествени произведения от метал – високохудожествено ковачество и леярство.

Базилиск (василиск) – митично змиеподобно чудовище от древногръцките и средновековните европейски бестиарии и легенди, наречено „цар на змиите“, което e в състояние да предизвиква смърт само с погледа си.

Атриум (атрий) – вътрешно дворно пространство, разположено в централната част на патрицианските жилища в Древна Гърция, Рим и по земите на траките.

Хламида – мъжка дреха, носена в Древна Гърция и Тракия. Представлява леко наметало (пелерина) – правоъгълно парче плат, прикрепено над дясното рамо чрез възел или фибула така, че да оставя дясната ръка непокрита (за да се държи оръжието или юздата на коня). Изработва се от груб вълнен или ленен плат и служи за защита от студ и вятър, същевременно осигурявайки свобода на движението.

Амфора – глинен античен съд, подобен на ваза, с яйцевидна форма, тясно дълго гърло и две дръжки, широко използван в Елада, Тракия и Рим за съхранение на зехтин, вино, грозде, маслини, риба и др., но понякога и като погребална урна.

Тетрастил – пристройка към вход в сграда (дворец, храм, вила) без странични стени, чийто покрив завършва с триъгълен фронтон и е носен от четири колони.

В случая – обрамчен.

Жлебове (канелюри) – успоредни вертикални вдлъбнатини, допиращи се странично една до друга или разположени на известно, но неголямо разстояние, изрязани в ствола на колона или пиластър, за да се откроява съответният архитектурен елемент по-четливо на фона на стената.

Капител – класически архитектурен елемент, глава на вертикална подпора (колона, пиластър, стълб), осигуряваща по-солидна подкрепа на хоризонтално разположен върху нея конструктивен елемент – антаблеман или арка. Има и декоративна функция.

От Парос – гръцки остров в Егейско море от групата на Цикладите, известен още от древността с качествения мрамор, който се добива на него и от който са създадени множество прочути произведения на старогръцката скулптура.

Фронтон – класически архитектурен елемент с триъгълна форма, увенчаващ хоризонтална структура (антаблеман), обикновено поддържана от колонада.

Портик – пристройка към входа на сграда, открита от три страни галерия, чийто покрив, отделен от покрива на зданието, обикновено стои върху колонада или аркада и е увенчан с триъгълен фронтон.

От плебеи (плебс) – понятие от епохата на Римската република. Най-общо казано, обозначава простолюдието, обществените слоеве, непринадлежащи към аристокрацията, напр. дребни земеделци и занаятчии, които обаче са свободни граждани и имат редица социални права за разлика от робите.

Пенести – илирийско или трако-илирийско племе, навярно подчинено на македоните. Името му, изглежда, се е превърнало в нарицателно за прослойка от бедни, безимотни свободни граждани при тесалийците и македоните (според Дионисий Халикарнаски, „Римски древности“). Авторът явно приема, че през античността подобна прослойка е съществувала и при траките.

Инкарнация – въплъщение, веществено проявление на мистична сила или трансцендентно същество в материално тяло, чудотворен акт, при който свещен дух приема човешки или животински образ.

Афродита – древногръцка богиня на любовта и красотата. Родена е от морската пяна край Пафос, Кипър, след като Кронос отрязва гениталиите на Уран и неговата кръв и семенна течност падат в морето. Почитана е и като богиня на плодородието, изобилието, горите и мореплавателите. Отъждествява се с финикийската Астарта, вавилонско-асирийската Ищар и египетската Хатор.

Урания – епитет на Афродита, характеризиращ нейната по-възвишена, „небесна“ хипостаза, в отличие от по-земния й аспект на Афродита Пандемос (един вид „Афродита на хората“). Двата епитета се използват най-вече в литературата за разграничаване на любовта от физическата похот.

От шафран – скъпа подправка с характерен горчив вкус и миризма на йодоформ и сено, получавана от изсушени цветове на шафрановия минзухар. Въпросното растение вирее при естествени условия в Югозападна Азия. Култивирано е за първи път в Древна Елада. Тук авторът явно има предвид цвета на това растение.

Сура (неправилно Зоура) – рядко споменавано тракийско божество, за което няма запазени сведения. Авторът, изглежда, го асоциира с елинската Еос – повелителка на зората.

От Мемфис – столицата на Древен Египет в епохата на Старото царство, ситуирана на западния бряг на р. Нил (срещу днешния гр. Хелуан) южно от съвременния гр. Гиза.

Лазурит – скъпоценен камък със син цвят в най-различни нюанси, особено ценен в древния свят.

Балис – тракийско божество на светлината, за което няма запазени данни. Авторът вероятно го споменава като локален еквивалент на Хелиос или Аполон.

Етер (ефир) – една от стихиите според античната философия – особено небесно вещество, което запълва пустотата в космоса.

Дентелети (дантелети) – тракийско племе, населявало земите по средното течение на р. Струма, днешните Кюстендилско и Дупнишко поле и планините западно от тях.

Канон – съвкупност от най-важните правила и норми в дадено изкуство, смятани за основополагащи, фундаментални за упражняване на въпросната дейност.

Лакът – мярка за дължина, използвана в много общества в древността. Обикновено означава разстоянието от върха на пръстите на ръката до лакътната става (ок. 50 cm), но варира при различните народи и в различните епохи. (Вж. таблицата „Народни и антични мерки за дължина“.)

Котурни – вид войнишки ботуши с много висока подметка или пък обуща с платформи, носени от древногръцки и римски актьори за увеличаване на ръста.

Бронз – ковка, лесно обработваема метална сплав от мед и калай, позната от дълбока древност, а използвана и днес. Открита е в периода 4000-2000 г. пр. Хр. Макар и изместен от желязото при направата на оръжия, по времето на описваните събития този материал все още има широка употреба в производството на наколенници, шлемове, монети, оръдия на труда, съдове, накити, обкови и пр.

Саван (покров) – платно, с което се покрива или увива мъртвец.

Гали (келти) – племена, обитаващи Галия – римското наименование на област в Западна Европа, включваща днешните Франция, Белгия, Люксембург, западна Швейцария и частите от Холандия и Германия откъм западния бряг на р. Рейн. В епохата на Спартак келтите вече отдавна са се разселили и на изток, като някои от племената им съжителстват с траките на Балканите.

Етруски (етрури, туски, тирсени, тирени, расени, расни) – древни племена, населявали през I хил. пр. Хр. северозападната част на Апенинския п-в, т. е. Етрурия, създатели на развита цивилизация, предшествала римската и оказала голямо влияние върху нея.

Самнити – древно италийско племе, обитавало Самниум – голяма област в Апенините, днешна Италия.

 

 

 

164 Views
error: Content is protected !!