Социалната критика в лириката на Шандор Петьофи
Роден с изключително нестабилно здраве и в бедност и немотия, недоживял двадесет и седмия си рожден ден, унгарският романтик и революционер със сръбски корени Александър Петрович (1823-1849г.) – с псевдоним Шандор Петьофи – вижда тежката страна на живота още от ранна възраст. Това се отразява и на творчеството му, пропито с темите за социалното неравенство, несправедливото разпределение на властта и примирението на малките хора.
Пример за последното е стихотворението-обръщение „За търпението” (1847г.), в което лирическият герой (чийто образ се слива с авторовия) нарича търпението „добродетел/на магарета и на овце” и „/…/нещо жалко и презряно” и се абстрахира от него, метафорично представяйки сърцето си като скала.
Своеобразно продължение на тази мисъл се открива в алегоричното стихотворение „Песен на кучетата” (1847г.), където Петьофи описва унизителния живот на домашните животни, принудени да се хранят от останките на господарската трапеза, да търпят честия бой и да ближат обувките на стопанина си. За това пък спят на топло до камината и не им се налага да се борят за оцеляването си.
За разлика от предишната творба, тук авторът остава безпристрастен и описва живота на псетата, без да налага мнението си или да критикува ситуацията. В стихотворението липсва ясно изразена поанта, като по този начин читателят е принуден сам да се замисли и да си направи заключенията.
Антипод на това произведение – и идейно, и структурно – се явява написаната през същата година „Песен на вълците”(1847г.). Въпреки идентичното начало („През облаците тежки и оловно-сиви…”), изградената картина е напълно противоположна: представен е контрастиращият образ на дивите животни, водещи постоянна борба за оцеляване срещу ловците, природата и глада, а апосиопезата в поантата „Но… вълкът има свобода!” се използва, за да раздели песимистично описания вече сюжет от героизирането на подобната съдба. Така в произведението се отчита „контраст в контраста”: между кучетата и вълците и между негативната съдба и героичния подвиг.
Контрастът като основно художествено средство, Петьофи използва и в стихотворенията „Унгария” (1845г.) и „О, правдо! Спиш ли!” (1846г.), отново противопоставяйки съдбите на хората от висшето общество и от нисшите прослойки. Друг подход, използван и при двете, е вече упоменатото обръщение към нематериални обекти – към правдата, която „спи или е умряла”, и към държавата, която „препича пържолата само от единия край”, за да нахрани само част от населението, докато другата гладува.
Същата критичност към родното има и в „Унгарската нация” (1845г.), социалнополитическо стихотворение, открояващо се с лайтмотива: „нацията /…/ няма право на живот” в края на всяка строфа (освен на последната), изтъквайки изразената позиция на лирическия герой (който отново съвпада с автора). Той обръща гръб на религията, казвайки че бог няма да помогне без човешка намеса, после продължава размислите си, спомняйки си за малцината „чисти, силни духове/на родината си верни”, които тя сама погубва. Следва критика към хората, забравили или погнусили се от своя род, сравнени с населението на други държави, което „опазва своя/лик от древни времена”. Финалът все пак остава позитивен, като представя чувство на надежда за оптимистичното бъдеще чрез реторичния въпрос: „нацията обновена/да не заслужава смърт?”.
По своята същност и жанр, тази творба на Петьофи напълно резонира с произведението „Борба” (1871г.) на Христо Ботев – частта за Соломон като отричане от бога („Соломон, тоя тиран развратен,/отдавна в раят найде запратен…”); „Свестните у нас считат за луди” като „чистите, силни духове”, погубени от родината си, и „Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“ като образ на оптимистичното, още неосъществено бъдеще – и влиза в пререкание с Вазовото „Отечество любезно, как хубаво си ти!” (1882г.), което първо издига на пиедестал родината и чак след това преминава към критика, насочена към хората, които „ще си умрат чужденци”, макар и на българска земя.
Позитивизмът и надеждата от „Унгарската нация”, присъстват и в стихотворението „Войната” (1847г.), чиято основна цел е призивът към сражение и порицанието на „мерзавците”, които (метафорично) „мъкнат робския ярем”. За лирическия герой войната е единствения начин да се постигне свобода (според поантата: „/…/ свободата ще е свобода, / ако народът знае да я брани.”). По подобен начин се изразява и английският поет Джордж Байрон в поемата „Дон Жуан”: „Войната не за свобода свещена / е на клането дъщеря рождена.” (осма песен).
В друга посока се развиват позитивните емоции в астрофичните стихотворения „Аз бих искал да напусна” (1846г.) и „Обичам ви, звезди красиви” (1846г.), в които се разкриват същностите на поета като представител на Романтизма – отчаян от ‘реалния’ свят и търсещ спасение в природните пейзажи („Звезди! Не сте ли весел свят / над този свят, изпълнен с хлад?” и „Иска ми се в лес да ида непознат, / дето преди мене никой не е бил.”)
В заключение, лириката на Шандор Петьофи представлява ярка и непримирима социална критика, отразявайки тежкия му жизнен опит и дълбокото усещане за несправедливост и социално неравенство. Творчеството му, въплъщаващо духа на Романтизма и революционните идеи, разглежда различни аспекти на социалната действителност – от мизерията и унижението на обикновените хора до героизма на тези, които се борят за свобода.
Петьофи използва разнообразни поетични средства, за да предаде своите идеи. В стихотворения като „За търпението“ и „Песен на кучетата“, той критикува примирението и пасивността, докато в „Песен на вълците“ и „Войната” издига на пиедестал идеята за борбата. Контрастите между различните социални слоеве и алегориите с животните допринасят за яснота и сила на неговите послания.
Изразените в произведенията „Унгария“, „О, правдо! Спиш ли!“ и „Унгарската нация“ теми са не само критични към тогавашното унгарско общество, но и универсални, поставяйки въпроси за справедливост, морал и национално самосъзнание. Въпреки мрачните описания на социалната действителност, в поезията на Петьофи често прозира и надежда за по-добро бъдеще и вяра в силата на човека да промени съдбата си.
Произведения на автора продължават да вдъхновяват и днес с безкомпромисната си социална критика и хуманизъм. Той се нарежда сред великите имена в световната литература, чиято поезия не само отразява историческия момент, но и задава вечни въпроси за човешката природа и социалната справедливост.
Споменатите стихотворения на Шандор Петьофи може да намерите ТУК;
„Борба” на Христо Ботев може да прочетете ТУК;
„Отечество любезно,…” на Иван Вазов може да прочетете ТУК
Библиография:
Петьофи, Ш. Избрани творби, изд. „Народна култура”, 1985г.;
Николай Петров
ЛитКритик
Николай Петров е литературен критик и носител на национални награди. Ученик е в 81 СУ „Виктор Юго”.